„Аз, капитан“ (Io capitano), 2023, Италия/Белгия/Франция, режисьор Матео Гароне, продуценти: Паоло Дел Броко, Матео Гароне, Джоузеф Рушоп, Ардаван Сафае; сценарий: Матео Гароне, Масимо Чечерини, Масимо Гаудиозо, Андреа Таглиафери; оператор Паоло Карнера, музика Андреа Фари, в ролите: Сейду Сар, Мустафа Фол, Ахмед Хишем Якуби, Афиф Бен Бадра, Исака Савадого.
Награди: „Сребърен лъв“ за режисура, наградата “Марчело Мастрояни“ за изгряващ актьор на Сейду Сар от Венеция, награда на публиката за най-добър европейски филм от Сан Себастиан, 7 награди „Давид на Донатело“: за филм, режисьор, оператор, продуцент, монтаж, звук, визуални ефекти, номинация за „Оскар“ за международен филм.
Някъде прочетох, че новият филм на Матео Гароне е страхотен, ала мъчителен за гледане. С второто твърдение не съм съгласна. Следиш екрана без дъх, въпреки премеждията.
Високият 16-годишен Сейду (Сейду Сар) си купонясва яко в Дакар. В сенегалския купон се включва и майка му (Ндейе Кади Си). През деня на училище, вечер – на музика и ритми, всекидневието си върви. Но с братовчед си Муса (Мустафа Фол) имат тайник, където диплят пари. От YouTube са разбрали, че могат да станат известни музиканти в Европа, белите да им се кланят и така да помагат на близките си. И са решили да заминат за Италия. Майката на Сейду улавя вибрациите, но тийнейджърите я успокояват.
И все пак един ден заминават. Парите им са кът. Всеки иска да се плаща – паспорти, граници, рушвети, зли намерения… Либийската пустиня е свирепа – върволицата чернокожи млади и стари авантюристи сред пясък и огромен хоризонт изглежда нищожна. Муса попада в затвора, а Сейду – сред дружелюбни строители. Късметът му се усмихва. След адски препятствия двамата са в ръждясало корабче, пълно с мигранти, а на Сейду се пада честта да го управлява в негостоприемното Средиземно море, макар че не знае да плува. „Аз съм капитан“, извиква момчето, възмъжало след безбройните патила.
Филмът е романтично и трусово road movie с изключителна визия и покъртителни изпълнения на натуршчици, които буквално живеят на екрана. Директно ме препрати към многопрепятственото бягство на двама млади афганци от Пакистан до Англия в „По тази земя“ (2002) на Майкъл Уинтърботъм, но филмът на Матео Гароне е по-приказен – летящи жени и сънища, познати от африканския фолклор и от филмите на Емир Кустурица, се врязват в жестоката реалност. И е красиво.
И е по-различно от многобройните филми за чернокожи мигранти към Европа, включително човечния „Хавър“ (2011, Финландия/Франция/Германия) на Аки Каурисмаки, разтърсващия „Въпреки мъглата“ (2019, Македония/ Сърбия/ Италия) на Горан Паскалевич, смешно-жестокия „Страх“ (2020, България) на Ивайло Христов, който е зверски актуален и обогатява банализираната бежанска тема…
Неизбежно, гледайки „Аз, капитан“, изниква асоциация с потресния филм на Матео Гароне „Гомора“ (2008, Италия), създаден почти нелегално край Неапол по книгата на Роберто Савиано. Той суров, натуралистичен и ледено отстранен. В него не можеш да търсиш опозицията добро-зло, тъй като моралът е представен като голямото отсъствие. А в новия му филм героите са наивни и героични момчета, които предизвикват състрадание. Пък и в него е заложено много повече на експресивния кинематографизъм.
Геновева ДИМИТРОВА
