Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

София Кузева: С Христо Шопов станахме двойка във „Вчера“ след проби с Жоро Стайков

София Кузева е едно от златните момичета на екрана и сцената през 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Дана от христоматийната ученическа кино драма на Иван Андонов и Владо Даверов „Вчера“ от години живее между България и Германия, където заминава през 1993 година, след като съпругът й Панчо Чернев, тогава от звездите на Младежкия театър, печели конкурс за сътрудник в Българския културен институт в Берлин. София, която е дъщеря на актьора Петър Кузев и завършва ВИТИЗ в класа на Енчо Халачев и Снежина Танковска, никога не съжалява, че е последвала любимия мъж. Сред изявите й в по-ново време са ролите в сериалите „Къде е Маги“ и „Откраднат живот“, влиза и в интересни германски и австрийски филми.

– Бихте ли предложила сама услугите си на режисьор, госпожо Кузева?
– Никога. Приемам само роли, които ме грабват – в киното или в театъра. Не е сериозно актьор да поеме ангажимент в името на бройката. Единствено когато си взискателен към себе си, се получават големите истински неща.

– Връщате ли се понякога към първите си спомени като зрител?
– Много обичах спектаклите на Лиляна Тодорова в Хасково, където съм отраснала, макар че съм родена в Смолян. Повечето от тях тя поставяше първо в Младежкия театър. И досега помня „Тримата мускетари“. В Хасково татко играеше Луи XIV. И когато софийският крал се разболя – Николай Бинев влезе в болница за операция, баща ми веднага беше командирован в столичното представление. Никога няма да забравя, когато Володя Смирнов – той беше Д’Артанян, дойде в „Тримата мускетари“ на Хасково. Треперех от вълнение, докато го гледах. Невероятен човек, актьорище. През последните си години беше много тъжен. Когато го пратиха в забвение – тоест в пенсия, организира събиране. Тихо, кротко, нормално, скромно, с болка. От Младежкия театър бяха само двама души – моят съпруг Панчо Чернев беше единият. Пенсионираха Володя в силата му – не беше болен, имаше достатъчно енергия и тяга, беше си напълно в ритъм. Баща ми също го пенсионираха в силата му, но при него имаше и политически причини – преди 10 ноември участваше в анти комунистически формации, беше от сините врагове на властта. След 10 ноември дори и не помисли да вади дивиденти от всичко това.

– Баща ви как реагира на желанието ви за ВИТИЗ?
– За разлика от мен – нямах никакво колебание какво искам, той никак не беше убеден. При първия ни по-сериозен разговор за моето бъдеще, каза: „Това не е професия“. И след кратка пауза добави: „Особено за жена“. Много скоро след това разбрах какво има предвид. Още в първи курс получих бързи оферти за мъжко-женски контакти в името на по-успешното развитие. Но това се случва не само в нашия бранш. За жена да бъде желана е някак по-разбираемо, но когато мъжете се превръщат в сексуална плячка, е много страшно.

– Поне дойде ли с вас в София на кандидатстудентските изпити?
– Не. Бях много изненадана, че татко ме пуска сама в столицата, току-що бях навършила 18. Но той ме успокои, че ме праща при своя приятелка – Мария Стефанова. Тя трябваше да чуе материалите, които бяхме избрали с Пенко Пенков, дългогодишния директор на Хасковския театър. Влязох разтреперана в хола на голямата актриса и на съпруга й, известния художник Христо Стефанов. „Качвай се на сцената“, посочи ми тя подиумче. Стоях като замразена – до този момент само се бях възхищавала на Мария Стефанова, дори не знаех, че е толкова близка с родителите ми. „Това – да, това – да. Достатъчно. Ще работим“, отсече тя, след като ме изслуша. И после изтръгна от мен онези, другите неща, нужни за голямата конкуренция, за сражението, за което лъскахме оръжията. Но отстоявах някои неща в изпълнението ми, които Мария се опита да промени. „Това е добре, имаш характер“, коментира тя. И до днес хвали това мое съчетание между пловдивския стремеж към хармония и толкова полезния смолянски инат. А бях и самоуверена. След всеки кръг се обаждах на мама и татко и категорично им заявявах: „Минавам“. Само преди политическия изпит ги предупредих, че ще се проваля. Така и стана, добре че другите ми оценки бяха високи.

– Ползвахте ли някоя софийска „връзка“ на баща ви?
– И дума не можеше да става. Когато татко, вече суперщастлив, че ме приеха, все пак пристигна в София и гордо ме разходи напред-назад по „Раковски“, срещнахме професор Надежда Сейкова, тогава ректор на ВИТИЗ. Тя възкликна: „Ама, Петър, как можа да не кажеш, че дъщеря ти ще кандидатства?“. Отношението на изпитващите към нас беше много строго. Катя Зехирева, председател на комисията за първи и втори кръг, страшно държеше на изказа, на правоговора, на дикцията. Заради всичко това после, вече като студенти, просто ни размазваха от изисквания.

– Но все пак ви пускаха да снимате.
– Да, за първия филм, „Цветовете на изгрева“, шумна младежка история, имаше кастинг. С Чочо Попйорданов, той беше в съседния клас, играехме гаджета. Знаехме се още от кандидатстудентските изпити. Той никога не оставаше незабележим, беше изумително колоритен.

– Иван Андонов как ви избра за „Вчера“?
– Лили Станишева, дясната ръка на Андонов, събра целия ВИТИЗ. Имаше много деца от училищата за изкуства, както и от другите арт академии. Възлагаха ни едни и същи сцени. Лили Станишева ни успокояваше, че най-важното е да си знаем текста. Затова ходехме с едни листа и зубрехме. Иван Андонов излъчваше страхотна доброта. Може би очаквахме от гигант като него да бъде хладен и дистанциран, да ни притесни. Стана тъкмо обратното, въпреки че ние на моменти се държахме като извънземни. А той ни казваше: „Хубаво е да се говори простичко, нормално, логично“. Първите ни проби бяха с Жоро Стайков, той беше от моя клас, и с Чочо. Не помня с Христо Шопов какви ги свършихме, за да ни изберат за двойка. Той беше много мълчалив, не че сега е по-приказлив, казвам го с цялата ми обич към него. Христо винаги е бил изключително топъл, благ, добър, критичен, самокритичен. С Андонов чепкахме сцените, за да ни тества – какво чувстваме в героите си, накъде вървим. Шофьорът на продукцията всеки ден кръстосваше между София и Пловдив, където бяха снимките на „Вчера“. С Жоро Стайков не можехме да си позволим никакво отсъствие от ВИТИЗ. Нашият професор Енчо Халачев, който стана и ректор, беше много против всякакви киноизяви. „Кинозвезди не искам в класа си“, казваше той. Смяташе, че има опасност да вирнем носовете си. Успехът ни в киното не го интересуваше. Казваше: „Искам да видя какво ще направите тук, на сцената“.

– С Чочо Попйорданов и с Христо Шопов имате още общи приключения.
– О, да, да – Чочо всяка вечер ме водеше в различна кръчма, докато в Прага снимахме с Иржи Адамец „На брега на морето“. Играеше баща ми, бая трябваше да го състарят. В новелата „А сега към морето“, кинодебюта на Ивайло Джамбазов, аз бях булката, а Христо – кумът. В „Очите плачат различно“ влязохме в любовен триъгълник по сценария на Боян Биолчев. Снимахме дълго в мина около Панагюрище. Христо трябваше да кара гигантски камион – бях висока колкото гумите му. Втрещено го питах: „Ама ти наистина ли искаш да шофираш това нещо по тия стръмнини?“. Христо не се поколеба да го направи.

– Кой беше третият в екранния романс?
– Панчо Чернев. С него бяхме реставратори, обгрижвахме малка църква, която все се рушеше от взривовете в мината.

– В по-късната ви кариера участвате в западноевропейски филми, но всъщност още като студентка ви канят в международен кино екип.
– Бях в четвърти курс, когато портиерът на ВИТИЗ ми предаде, че са ме търсили от отдел „Актьори“ на Киноцентъра и веднага трябва да им се обадя. „Идвай спешно“, наредиха ми оттам. Качих се в Бояна, за да разбера, че се задава „нещо много голямо“, но да го обсъдя с ръководството на Академията, защото беше тъкмо преди дипломирането. Беше дошъл Георгий Юнгвалд-Хилкевич, режисьорът на култовия съветски сериал „Тримата мускетари“ с Михаил Боярски. Човекът обикалял братските страни, навсякъде му пускали откъси от филми, защото търсел главна героиня за бъдещия си филм „Изкуството да се живее в Одеса“. Пуснали му и в Киноцентъра в Бояна няколко кадъра от „Вчера“. Той ме посочил и казал: „Това е тя, сънувах я“. На бърза ръка ми спретнаха служебен паспорт, виза и ме качиха на самолета за Москва. Сама – не знаех къде отивам, не говорех добре руски език, никой не ме придружаваше. Енчо Халачев ме пусна с изричното условие да се прибера за дипломните представления.

– В Москва не се ли учудиха, че българска студентка ще участва във филма?
– Не. Макар че партнирах на титаните Алексей Петренко, Олег Табаков, Михаил Боярский… Сънувах наяве. Играех Катя, дъщеря на богат евреин, който уговаря брака й. Седмици наред снимахме в Одеса историята по разкази на Исаак Бабел. Тогава в Одеса беше голяма беднотия, по магазините продаваха само лен и злато. Нямаше нищо друго. Скоро и при нас щеше да стане същото.

– Бяхте ли на премиерата?
– О, да, да. В театър „София“ тъкмо бяхме започнали репетиции на маса за „Ангели чудовища“ на Кокто. Помолих режисьора Стефан Стайчев да ме пусне: „Стефанче, имам една работа за три-четири дни, може ли Миленчето Живкова да репетира, докато ме няма?“. С нея се сменяхме на ролята. Но не казах къде и защо отивам, за да не ми мине котка път. Стайчев ме прати при Вили Цанков – той е директорът, той да разреши. Качих се в самолета за Москва, а там – Жоро Стайков и Мариана Станишева. Те ми бяха като брат и сестра. Дойдоха с мен на червения килим, после за шампанското и хайвера.

– Имате опит с чешитите режисьори в театъра – Стефан Стайчев, Здравко Митков, Бойко Богданов, но как се спогодихте с Рангел Вълчанов в киното?
– Даже не разбрах защо Рангел ме обичаше. Поръчаха му да свърже няколко новели – между тях беше и „А сега към морето“, за да се излъчват по кината като филм с името „Разводи, разводи“. Той трябваше да снима „връзките“ между новелите. Отдавна бях приключила работата в „А сега към морето“ и недоволствах, че в най-голямата жега трябва да кача в Киноцентъра. Рангел ни събра около него в павилиона и изтърси: „Сега да ви кажа какво сънувах!“ С колегите от другите новели се втрещихме, гледахме го с ококорени очи и си мислехме, че не е истина. Но заснехме това, което му беше хрумнало насън. На другия ден се повтори същата история. На третия дойде в гардероба, където пробвах костюмите, и каза: „А теб те сънувах…“. Аз добавих на шега „Гола“. „Точно така“, отговори Рангел. И обърнаха Киноцентъра, за да открият горната част на силиконово голо женско тяло – ама в пълни детайли, от гърдите до пъпа и около него, за да го лепнат върху булчинската рокля на моята героиня от „А сега към морето“. Толкова се развихриха фантазиите на Рангел, че се преляха във филма му „Немирната птица любов“. В него сме актьорите от новелите в „Разводи, разводи“. В „Немирната птица любов“ виденията му станаха реалност, допълнени от въображението на оператора Емил Христов. С какви хора ме беше събрал Господ за толкова кратко концентрирано време!
– В Германия и Австрия, където сте снимали, друго кино ли произвеждат?
– Там са по-подредени. Режисьорите не сънуват. Нито един актьор няма да понесе нищо подобно, не му влиза в договора. По-лесно е, по-просто е, знаеш какво да очакваш. С възрастта разбирам, че може и да е малко по-скучно, но е по-удобно. Затова харесвам Германия. При мен точността винаги е била водеща.

Невена Коканова я избира за „Вампир“

Първата дама на българското кино е изключително деликатна – не си позволява нито една наставническа дума

Голямата актриса в кадър от „Тютюн“

Когато на София Кузева й звънят от Студия „Екран“ да мине през офиса им, тя дори не предполага какво изключително преживяване я очаква. Само я информират, че ще се запознае с режисьора Павел Павлов, който започва снимките на голяма продукция за БНТ. „Видяхме се и той – в типичния си елегантен стил, ми обясни, че няма да има проби. Оказа се, че съм избрана от самата Невена Коканова, която беше в главната роля. Не знам кой ме беше посочил, но Невена беше съгласна да играя дъщеря й. Решението беше нейно. Отговорността – също“, връща лентата София Кузева. За нея професионализмът на Коканова не е изненада, но не очаква, че първата дама на българското кино е толкова стриктна и педантична най-вече към себе си. „До този момент само мечтаех да се докосна до нея. Невена винаги идваше с безупречно научен текст 10 минути преди уречения час. Нямаше импровизации. Снимахме в местното читалище на село Чумаците, тогава още беше махала – на 50 метра от нейната къща. Можеше едва ли не да притича по пантофи. Но нямаше нищо подобно.“
София Кузева и досега разказва, че в поведението, жестовете и репликите на Невена Коканова няма нищо наставническо – не си позволява нито една назидателна дума, нито едно напътствие, въпреки че присъствието й е достатъчно изискващо. Но докато й партнира, София търси в очите на Коканова одобрението или неодобрението. „Тя обаче не беше от звездите, заради които работата на терен спира с появата им, въпреки изумителното й излъчване. Много се смущавах от общите ни сцени. Дори ми предложи да отседна при нея, за да се опознаем по-добре. „Има тук, в къщата ми, една празна одая, заповядай“, беше много любезна Коканова, но не можех да си представя, че бих я притеснила. И отказах, макар че в малкото й имение имаше още доста празни одаи.“

Последни публикации