Мариус Куркински този сезон отново се оказа единственият актьор, който разтърсва до неизбродими философски бездни душите на зрителите – заклети фенове от няколко генерации или тийнейджъри, които за първи път попадат на негово представление и дори не са чували за култовата му песен от 90-те години „Ти-ри-ри-рам“. Той е и единственият артист, умеещ като никой друг да събира, да обединява, да отвежда към колективния екстаз, без да губи разума си в триумфа, без да налага егото си от сцената и да му позволява агресивно да крещи към публиката „Вижте ме, това съм аз“. Но няма политик под слънцето, който може да го изкуши с псевдо-социални каузи и мисии, за да се възползва от изключителната му популярност и дарбата му да създава общност, та дори тя да бъде под един покрив само за два часа.
Защото Куркински изповядва тотално различна религия – смирение, морал и вяра в прошката на Бога. Не видях дали сред хилядите въодушевени и просълзени хора в Зала 1 на НДК, където се случи софийската премиера на „BG Мариус“, имаше държавник. Може и да е имало, най-ловките от тях обичат да се правят на културтрегери. Но ако съветниците и пиарите им разбират поне малко от занаята си, задължително ще им включат в графика новия моноспектакъл на Куркински. Зрелището е необикновено с чистия си патриотизъм, с неизмеримата болка от осъзнаването на изгубените национални ценности – материални и духовни. Не че Мариус и друг път не е превръщал в театър подобни текстове – в „Нашенец“ по Чудомир е също толкова силен в посланията. Сега продължава да разнищва,
да анализира, да се прекланя, да иронизира българския модел през погледа и мъдростта
на някои от най-знаковите и стойностни родни автори, с повечето от които го родее най-вече тъгата – тъгата по пропадналите блянове, разпиляното достойнство и несъстоялия се докрай разговор с Бога. Чрез думите им и смисъла в тях Куркински ни напомня, че сме го докарали до там, че българското настояще е наясно, за бъдеще никой не говори. Че е нарушен основния диалог между нацията и цивилизацията, както го определяше незаменимият професор Никола Георгиев.
Моноспектакълът започва привидно тихо и кротко, какъвто на пръв поглед изглежда и самият Мариус – с черните непретенциозни дрехи, с които се движи по „Раковски“. Звъни му телефонът, той се обажда – брат му го пита как върви подготовката за премиерата. Отговаря му в характерния си стил на сдържана самопреценка, нюансирана от вечните и логични творчески съмнения и търсения. Няма почти никаква сценография – само една лозница. Като онази от детството му в къщата на дядо му и на „маминка“, под която е събирал децата на „театър“. Лозницата обаче донякъде прилича и на разпятие.
След разменените кратки семейни реплики с батко си Мариус се отприщва, както той знае и може. В началото, естествено, е Паисий с вековните и неполучили и до днес отговори от „История славянобългарска“: Защо, от какво и докога ще ни е срам? А може би не трябва да сме толкова смачкани, категоричен е Иван Вазов с „Опълченците на Шипка“. Мариус Куркински, който виртуозно вгражда в моноспектакъла си бурния и емоционален дебат между самите поети и писатели – много от които ожесточени конкуренти и врагове в литературата и социума, постига нов
връх с интерпретацията си на този грандиозен химн на отчаяния народен героизъм.
В неговите „Опълченци“ няма, примерно, от патоса, който кънти в записите на легендарния Константин Кисимов, които сме слушали като деца. Мариус е събран и трагичен, какъвто е онзи момент от историята ни. „Най-голямата смелост, която човек може да прояви, е саможертвата за някой друг“, категоричен е той. 4000 запазиха пълна тишина в НДК, докато той редеше сакралните слова на Вазов.
После са Петко и Пенчо Славейкови – с Хубавата татковина и Съня за щастие. Куркински е цар и на сарказма, определящ двама от големите ни интелектуалци – Алеко Константинов и Стоян Михайловски. Няма по-остър език от техния, когато описват нравите в наскоро освободената от турската власт, но не и собствените си пороци, натрупани през петте века и преди тях, България. И при двамата сатирици има политика, много политика – и отврат, много отврат от покварата на тези, които дърпат конците й пред и зад кулисите и чиито девиз е обещанието на Бай Ганьо „Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара!“.
Мариус, разбира се, не забравя и фолклора – автентичния и другия, сегашния, елементарния или забавно-пародийния, наричан за благозвучие „чатджибити“. Куркински изиграва народната приказка за мързеливия занаятчия, който започва да прави люлка за бебето на съседа, но тя не е готова дори за детето на внука му – и всичко това в името на кошмарната българска мантра „Бързата работа – срам за майстора“. Страхотно смешен е той в изповедта на зелката в бидона, в който „се слага“ киселото зеле. Воплите на нещастно притискания към низините зеленчук препращат към българския казан в ада, около който няма нужда от дяволи.
Развихря се и в централните образи от „Свекърва“ на Антон Страшимиров – мракобесно-лицемерната Костанда, безпомощно-бременната й снаха Дечка, безволевият й син, самоувереният й сват.
Цялата галерия архетипи в една от най-поставяните ни комедии, осмиваща типичните балкански битовизми
и стигми в отношенията – невежеството, клюкарщината, сватовниченето. Мариус изтръгва непресторен смях, когато акцентира върху консервативната патриархалност и сблъсъка й с нахлуващите от Западна Европа идеи и модни тенденции, раждащ новата парвенющина, която тук и сега се е изкачила до Олимпа на простотията. Той вае персонажите с лицето си, с гласа си, с пластиката си. Около него сякаш витае духа на три театрални лъвици в одеждите на Костанда – Ружа Делчева, Виолета Бахчеванова и Славка Славова в постановките на Кръстю Мирски и Никола Петков през 70-те и 80-те.
На финала в моноспектакъла са буквите на Черноризец Храбър и писмо на Мариус до родителите му. То не може да се разказва и обсъжда, може само да се съпреживее – който има задължителните сетива и чувствителност.
Куркински уточнява, че заглавието „BG Мариус“ е своеобразен първи акорд на поредица. И че националният код в него е като намигване, като закачка, като призив да се спрем с чуждиците и абревиатурите. „Да си говорим на свещения си език, той ни прави по-силни. Българското е у всеки от нас – не можем да избягаме от него“, казва корифеят на превъплъщенията. „BG Мариус“, продуциран от Кирил Кирилов и „Ажур пико“, ще гостува на 25 май в „Сълза и смях“, на 28 май в Двореца на културата в Перник, на 29 май в театъра на Монтана.
Албена АТАНАСОВА