„Шопен – соната в Париж“ (Chopin, Chopin!), 2025, Полша, режисьор Михал Квиечински, продуценти: Малгожата Фогел-Габрис, Ян Квиечински, Михал Квиечински; сценарист Бартош Янижевски, оператор Михал Собочински, художници: Марчел Славински, Катажина Собанска; костюми Магдалена Биедрицка, Юстина Столарз; музика Робот Кох, в ролите: Ерик Кулм, Виктор Мьотле, Жозефин дьо Ла Бом, Ламбер Уилсън. Награди: три от Полския филмов фестивал (за дезайн, костюми и визуални ефекти), „Бронзова жаба“ за Михал Собочински от Camerimage и други. Разпространява „Бета филм“.
Необичаен филм за гения Фредерик Шопен (1810 – 1849). Париж. Младият Шопен (Ерик Кулм) седи до прозореца в просторен апартамент. Прилича на тъжен клоун. Звучи музиката на Шопен. Излиза на тясна уличка. (Всички улички са тесни.) Хората го разпознават и му скупчват около него като на рок звезда. Шопен свири на различни концерти в аристократични домове. Любимец е на всички, дори на самия крал Луи-Филип (Ламбер Уилсън). С Ференц Лист (Виктор Мьотле) са приятели. Понякога Шопен му изсвирва нещо ново. Лист твърди, че няма форма, но след сто години ще го обожават. Шопен има и полски приятели, с които общува на родния си език. За да се издържа, дава и уроци по пиано.
Действието се развива от 1835 до 1849 – смъртта на Шопен. От малък боледува от туберкулоза, но сега се влошава. Има спорадични връзки с жени, но се оплаква, че не обича никого, освен музиката. Плюе все по-често кръв. На гости се запознава с пламенната брюнетка Жорж Санд (1804–1876, Жозефин дьо Ла Бом) – „Коя е тази вещица?“. Освен, че е мургава, тя не прилича на представата за еманципираната писателка – няма и помен от черните панталони, ходи с натруфени рокли като остаряла Кармен. Само дето пуши пура. Двамата заминават за Майорка, където се скриват в празен манастир и той, болен и съсипан, написва някои от най-красивите си произведения.
Шопен открива гениален малък пианист и композитор. Представя го на краля. Но той му казва, че скоро идва краят му. И наистина, момченцето Карл умира от туберкулоза, а в Париж през 1848 г. избухва Френската буржоазно-демократична революция, довела до замяната на монархията с република. Шопен и Жорж Санд отдавна не са заедно, ароматът на виолетки е само спомен, но тя му е обещала да умре в обятията й. Не се случва. Преди да склопи очи, Шопен повелява на полските си приятели да отнесат сърцето му в Полша. И то отдавна е там.
Интересен подход е сред фантастичната музика на Шопен – романтично-новаторска, фокусът да е неговата неизлечима болест. Ерик Клум е чуден в ролята на композитора – крехък и налуден, изтощен и вдъхновен. Ференц Лист е по-скоро фигурант на екрана. Въпреки че не е сниман в Париж, филмът е заснет с изключителен полски вкус и отношение към епохата – и в интериорите, и в екстериорите, и в костюмите. Дори епизодите с баловете и революцията не са бутафорни. Камерата на талантливия Михал Собочински е вдъхновена и живописна. Проблемът е, че някъде към финала филмът започва да тъпче на едно място – става бъбрив и тавтологичен. Можеше да е по-кратък.
Сред множеството филми за Шопен, този се откроява с болезненост в контекста на епохални събития. Но той ме препрати към прекрасната съвременна италианската комедия „Шопен“ (1982) на Лучано Одорозио (награда за дебют от Венеция), където Шопен не присъства, но духът му кръжи непрестанно. Става дума за възстановяването на стар градски хор, за приятелство и творчество, за манипулация и примирение. Незабравима е финалната реплика „Шопен, а, Шопен?!“.
Геновева ДИМИТРОВА