„Чужденецът“ (L’étranger), 2025, Франция, сценарист и режисьор Франсоа Озон по едноименния роман на Албер Камю, продуценти: Франсоа Озон, Мари-Жан Паскал; оператор Манюел Дакос, музика Фатима АI Кадири, в ролите: Бенжамен Воазен, Ребека Мардер, Пиер Лотен, Суан Арло, Дени Лаван, Дени Лаван. Още прожекции: на 1 ноември във Френски институт, на 2 ноември в кино „Люмиер”.
На 10 октомври в пълната зала 1 на НДК се откри ХI-то издание на международния кино-литературен фестивал „Синелибри“, който продължава до 3 ноември. Тази година мотото е „Пяната на дните“ и съвсем естествено краткият музикален пърформънс бе в унисон с него. Както, прочее, и словото на френския посланик Мария Дюмулен, и самият черно-бял филм „Чужденецът“. Директорът на фестивала Жаклин Вагенщайн идеално си премисля концепциите.
За интелигентните читатели на „Филтър“ не е необходимо да разказвам подробно сюжета. Филмът е почти изцяло легнал върху романа. И все пак за нечелите или забравили „Чужденецът“ накратко – 1938 г. в Алжир. Апартаментът на младия и отнесен Мьорсо (Бенжамен Воазен) е беден, но пък с разкошна гледка към морето. То се стеле на талази, а на него му носят телеграма с вестта, че майка му е починала в приюта, където я е настанил преди три години. Безизразен е на погребението. Все едно не е там. На другия ден отива с бившата си колежка Мари (Ребека Мардер) на плаж, после на кино и завършват у Мьорсо. Стават любовници. Той е индиферентен, мълчалив и пуши непрестанно. Мустакатият му съсед Реймон (Пиер Лотен), който се оказва сводник, го кани у тях на вино и кървавица. Набързо му разказва историята си с местна арабка. Мьорсо му помага с написването на заплашително писмо до нея. Отгоре непрестанно се чуват крясъците на друг съсед – Саламано (Дени Лаван) към старото му, краставо куче. В един момент той го изгубва и съкрушен разказва на Мьорсо колко го обича. Братът на арабката преследва Реймон. Веднъж на плажа го ранява с нож. Съседът дава пистолета си на Мьорсо. След малко той се връща при скалите, ножът на онзи блясва и, замаян от слънцето, французинът го застрелва. Започва процес. Мьорсо е в мизерен затвор с плъхове и без цигари. Размишлява. На процеса се държи все така отстранено и искрено. Осъден е на смърт чрез гилотина. Тя му се привижда, както и майка му. Когато пасторът отива при него в килията, атеистът Мьорсо избухва „Животът е абсурд“…
Двучасовият филм е взрян в Мьорсо, морето и слънцето. Коментиран е зад кадър от самия герой. Най-тръпното на екрана е голотата на телата (на моменти с пръски вода). Монотонно-живописно през изтънченото черно-бяло изображение представя екзистенциалния дискомфорт, безсмислието на битието, отказът на индивида да се съобразява с обществените норми. Верен е на внушението на романа и на самата философия на Камю, според когото животът е “нечовешка игра, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики”. А красивият профил и оскъдните жестове и думи на Бенжамен Воазен прелестно се вписват и материализират цялостната атмосфера на гибелност. Съблазнителна е Ребека Мардер, чудесно присъства и „грозникът“ Дени Лаван, познат предимно от киното на любимия Леос Каракс.
Прочее, отново, както в предишния филм на Франсоа Озон, също показан на „Синелибри“, „Престъплението е мое“ (2023) – адвокатът е симпатичен, а прокурорът – противен. Всъщност Мьорсо е осъден не защото е убил, а защото не е плакал на гроба на майка си.
Съвсем различен от цветната адаптация на Лукино Висконти с Марчело Мастрояни от 1967 г. (турската на Зеки Демиркубуз от 2001 г. не съм гледала), „Чужденецът“ на Франсоа Озон е и интересен, и верен на оригинала, и до известна степен в повече декоративен. Не му достига енергия, както и на филма на Висконти, да внуши през кинематографичния език безнадеждността на живеенето/смърт.
Според Озон „Идеята за адаптация на един от най-известните романи в световната литература съвсем естествено води след себе си тревожност и съмнения. До този момент бях адаптирал произведения, които са по-слабо познати и по-малко признати. Беше огромно предизвикателство да адаптирам шедьовър, който всеки читател вече е инсценирал в съзнанието си. Но интересът ми към книгата беше по-силен от опасенията ми, затова се впуснах в проекта със сравнителна лекота. Много скоро осъзнах, че потапянето в „Чужденецът“ е начин да се свържа отново с една забравена част от личната си история“.
Каквито и да са претенциите към новия му филм, той е адски актуален със заниманието с абсурда в днешния планетарен хаос. Както пише Камю в „Абсурдната свобода“ (изд. „Народна култура“, 1982), “Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието… няма значение от страна на кого или на какво… Абсурдът разклаща всичко из основи“.
Геновева ДИМИТРОВА