Борислав Петранов е директор на Българския културен институт в Берлин. Заемал е този пост и във Виена. Роден е в Плевен. Завършил е Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“. Той е режисьор, драматург, театрален критик, театрален историк, културен мениджър.
– Господин Петранов, как действа днес един български културен институт в чужбина на фона на технологичния бум и културния глобализъм?
– Всеки културен център трябва да има програма за 4 години напред, а тя е задължително да е фиксирана поне за първото полугодие. Но нещата се променят и така често програмата се оказва остаряла. На повечето места се разчита на вкуса на директора. Дойдох в Берлин от Виена, където имах на разположение огромна галерия, плюс още една на приземния етаж, която направихме по моя инициатива. Във Виена имахме възможност да правим минимум две изложби на месец. Тук, центъра в Берлин, на шега наричам моето ОФ клубче, защото е значително по-малко. Във времето обаче установих, че това пространство носи особен дух, като хамелеон е, с всяка следваща изложба променя своето излъчване. Установих, че върши чудесна работа за камерни събития, представяне на книги, концерти, филмови прожекции, стендъп комедии.
– Как стоят нещата с финансирането на един такъв център като берлинския?
– Както може да се предположи, финансирането не е достатъчно. Трябва да отбележа обаче, че в последните години има програми, по които можем да кандидатстваме с проект и да получим допълнително финансиране. Това е много важно за мащабни проекти, които няма как да бъдат планирани в годишния бюджет. С такова допълнително финансиране успяхме да направим големия концерт на Софийската филхармония в Берлинската филхармония. Събитието изискваше много средства, защото съставът беше около 70 души.
Аз съм от директорите, които са имали щастието проектите ми да бъдат подкрепяне от държавата. За някои събития успяваме да намерим спонсори, но през последните години спонсорството категорично намаля.
– Как българската общност в Берлин приема дейността на центъра. Хората активни ли са, интересуват ли се от културните събития?
– Моето дълбоко убеждение е, че тези български културни институти не са кръчмата на Странджата. Те са направени да представят българската култура, изкуство, наука пред местната общественост. Разбира се, че българската общност ни интересува. В крайна сметка представяме страната си и винаги се радваме, когато нашите сънародници имат интерес към събитията ни. Винаги ми е много приятно, когато българи водят и немските приятели при нас. Често идват семейства със смесен брак и е много симпатично, когато германецът в двойката се опитва да разбере на български какво се случва. Така че да, има специални събития, които организираме и които са насочени към българската диаспора. Смятам също, че сме длъжни да научим българските деца тук да говорят добре езика си, да им покажем националната ни култура. Затова често показваме куклени театри. За мен това изкуство може да научи децата как се ходи на театър, как се седи в залата и най-вече да чуят добър български език.
– Каква е програмата на центъра в Берлин? По месеци ли я определяте?
– До миналата година имаше наредба, според която до края на ноември трябваше да предадем нашата програма за първите 6 месеца на следващата годината, а до края на май за вторите 6. За мен тази по-краткосрочна система работеше добре. От октомври миналата година вече има нова наредба, която изисква до края на септември да предадем програмата си за цялата следваща година. Тези проектопрограми минават през одобрение, като в тях трябва да бъде разписано как се случват събитията във времето. От опит знам, че би трябвало да се действа по обратния начин – вие получавате 5 лева, дайте програма за тези 5 лева. Разбира се, че е необходимо одобрение за това, ние сме представители на държавата и трябва да се съобразяваме с държавната културна политика. Но да ми кажат: направи програма и дай стойността, а пък ние ще ди ти кажем дали ще стане или не, ми звучи доста утопично. И то във време, в което не се знае какъв ще е бюджетът за следващата година.
– Къде е България на европейската културна карта, г-н Петранов?
– Ако ние сме в Европа, то това е чрез културата ни. Твърдя го категорично, защото от 2002 година живея и в България, и по света и много пъти съм се чувствал горд. Ще ви дам един пример от Виена. Две българки, Красимира Стоянова и Надя Кръстева, изправиха Виенската опера на крака. Другото ми преживяване е „Дон Жуан“, представен в Нюрнберг, постановка на Вера Немирова. Такива рецензии излязоха, че човек няма как да не се развълнува.
– Накъде върви световната културата според вас? Какво се случва?
– Културата мина през отричането на много неща и сега се наблюдава завръщане към разказа, който да развълнува човека. Аз съм от хората, които могат да приемат всичко на сцената, но то трябва да мине през сърцето. Германия например започват да се връщат към този разказ.
Иначе, като финансиране, културата в Европа е много добре регулирана. Затова те могат да си позволят и да експериментират, и да правят представления, които да възпитават и да предлагат друга естетика. При нас тези експерименти са доста трудни. В Германия, както и в Австрия държавата има относителна роля във финансирането на културата. Те имат финансиране от община, през съответната провинция, до държавата. Като държавата дава най-малко, всичко е децентрализирано. Държавата помага на големите фестивали каквито са панаирите на книгата, филмовия фестивал „Берлинале“.
В Германия също така меценатството е много добре регулирано със закони. Така че ние няма нужда да измисляме топлата вода, а можем да взимаме готови модели от Европа.
– Смятате ли, че работата на културните ни институти е неглижирана?
– Мисля, че през годините нашите центрове бяха подценявани. Може би вината е и на всички нас, които работим в тях. Но културните центрове са изключително възможност за реклама на страната ни. Нашата дейност се неглижира в България, но това не ме демотивира. Напротив, опитвам се като китайската капка да продължавам да правя това, което смятам за добро.
– Смятате ли, че културният ни институт в Берлин има някаква специфика, нещо по-различно от другите в чужбина?
– Различен е не културният институт, а средата, в която работи. Това, което ще е интересно в Берлин, може би няма да бъде любопитно в Лондон или Париж. Ценното за мен е, че Германия винаги е била привлекателен център за българите и аз се опитвам да покажа творците, които са направили своята кариера тук. Започнах с Аспарух Лешников, който има по-голяма кариера в Германия, отколкото в България. Смятам, че неговата съдба е като антична трагедия. Друга интересна личност е режисьорът Златан Дудов, който е работил по времето на ГДР. Това са личности, които в България не са много известни, но за германската публика са интересни.
– Колко души работят в Българския културен институт в Берлин?
– Трима, като имаме и двама външни сътрудници.
– Имате ли амбициозна задача, която искате да реализирате тук в скоро време?
– Амбициран съм да поставим паметна плоча на едно от жилищата на Аспарух Лешников в Берлин. Тази традиция тук се почита, но не става лесно. Навремето с проф. Любка Липчева, която преподаваше български език във Виена, сложихме паметна плоча на първата българска печатница преди Освобождението, която се е намирала в австрийската столица. Друго събитие, което смятам, че също би събрало много публика, е проект на пианиста Ангел Заберски-син, който се казва „Джаз симфони“. Това са много големи проекти и те излизат извън рамките на редовата програма. По повод 30-годишнината от опаковането на Райхстага от Кристо искаме да направим изложба и да обърнем внимание на това голямо събитие, което разбунва целия свят. Засега това е най-важната цел, която бих искал да постигнем.
Петя БАХАРОВА