Прекрасен е международният фестивал за документално кино Родопи Филм Фест (RIFE) с директор Христо Бакалски. Изтощителни три дни гледане на филми под връх Перелик, но си струва. От 10 до 13 юли в Смолян се проведе петото му издание. Организатори са „Бул Док“ ЕООД и Фондация RIFE, подкрепен е от Националния филмов център и Министерството на културата. Официални партньори са община Смолян и Гьоте-Институт България. Входът е безплатен. Находчив и остроумен е плакатът на фестивала – гардже с готварска шапка и поднос, от който излизат филмови ленти. За втори път избрани заглавия бяха качени в Neterra TV.
Българско документално кино все пак има къде да гледаме, но тук няма много възможности за чуждестранно – на София филм фест на Стефан Китанов и на Sofia DocuMENTAL на Мартичка Божилова. Но не само заради това РФФ е важен фестивал – селекцията, с малки изключения, е интересна, разнообразна и интелигентна, сега фокусирана върху храната във всевъзможните й вариации, специалитети и кухни. Филмите бяха 52, а прожекциите – паралелни в амфитеатъра на открито пред Регионална библиотека „Николай Вранчев” и в киното в Родопски драматичен театър „Николай Хайтов”, чийто нов директор Мариан Бозуков е прегърнал фестивала. Присъстваха мнозина от създателите на филмите от различни краища на света и можеше да се общува с тях – в разговори на сцената и неформално.
Журитата бяха както обикновено две: за пълнометражни филми (българинът Николай Стефанов, чийто филм „Нямаш място в нашия град” победи преди две години, германката Сюзан Шимк и французинът Жофроа Гризон) и за късометражни и среднометражни (Мария Аверина, Лора Шишманов и Еви Карагеоргу). В пълнометражния конкурс победи арменско-германският „Ландшафт” (2023) на Даниел Кьотер (наградата е осигурена от MagicShop под формата на услуги, а статуетката е със същото гардже). В среднометражния конкурс на върха е „Кока” (Полша) на белорусина Александър Цимбdлюк, а в късометражния – „Ясно небе” (Полша) на Мачей Адамек.
Освен храната, тази година във филмите доминираха темите за любовта към възрастни роднини (баби и майки), в които се оглеждат проблеми, свързани както с връзките между поколенията, така и с променените обществено-икономически условия за живот. Разбира се, имаше филми за мигранти и екстремалности. Повечето от пълнометражните бяха с любопитни идеи, ала нескопосано монтирани и ужасно дълги. Интересен и важен, но мъчителен за гледане бе „Бездомни тела” (Гърция/Швейцария/Италия/България) на Елина Псику, известна у нас с игралния „Синът на София”. В документалния си филм тя обединява аборта (в Сицилия има гробище за ембриони), раждането инвитро и евтаназията в различни страни. Дори ставаме свидетели на реално асистирано самоубийство на парализирана възрастна жена. Симпатичният късометражен „Добрата смърт” (Нидерландия/Турция) на Хасан Ете проследява осъществяването на последното желание на пациент преди евтаназията – неговата предстояща смърт е повод да се събере цялата рода край морето в приповдигнато настроение.
Изключително интересен, дълбок и единствен остроумен в конкурса бе пълнометражният „Боровинкови мечти” (Грузия/Франция/Белгия/Катар) на Елене Микаберидзе, която също бе в Смолян. Фокусиран е върху пенсиониран инженер, напуснал големия град, който със съпругата и двамата си невръстни сина отива на село. Създава боровинкова плантация и в същото време строи къща. Децата си имат свои занимания и мечти, но му помагат усърдно. Мразят руснаците и Путин. Страхуват се от нова война. Потънали са в кредити, но не се предават. Боровинките са едри и много, но поради лошото време реколтата е закъсняла и трудно се пласира. Филмът завладява както с внимателното проследяване на събитията, така и с яркото извеждане на позитивизма на героите, въпреки евроскепсиса.
Късометражният „Буркан на времето” (България) – режисьорски дебют на продуцентката Невена Семова (изпълнителен директор на фестивала) – се приближава до грузинския филм с бъхтенето на героите с кравите и внучето из Родопите в различни сезони и любовното отношение на създателите на филма към тях. В кадър се ражда теленце. Прави впечатление визията на индийския оператор Свапнил Арджун – тъмна и поетична, с живописни портрети. Той също беше в Смолян, както и обаятелните Айше, Джемал и порасналият внук.
Имаше и приятен късометражен филм, посветен на Христо Бакалски – „Спомени 94” (България/Германия). Заснет в началото на 90-те в Берлин от Иза Еделхов и Марко (и те бяха в Смолян) и забравен, той е възроден и монтиран от Изабел Балкански, дъщеря на Христо, която е режисьор по монтажа в Мюнхен. Филмът представя своя герой като свободна личност с мечти за демокрация и вдъхновен популяризатор на българското кино в Берлин.
Зареждащ фестивал. Тази година публиката беше значително по-многобройна. Видимо Родопи филм фест заема все по-важно място в културния календар на Смолян. А иначе зеленият град с изумителните планински гледки и бетонния комплекс в новия център не е мръднал от края на 80-те – единствената нова сграда е хотел „Кипарис”, в чийто двор се разхожда теленце, търсейки сянка. Да не пропусна – експозицията на Градската галерия е изумително преживяване.
Геновева ДИМИТРОВА