Радинела Бусерска е емблематично лице от знаменития екип на Ефир 2, създаден от Нери Терзиева. Въпреки че детската й мечта е да стане актриса, след като няколко пъти не я приемат във ВИТИЗ, тя влиза в телевизията и остава там. Години наред е лице на БНТ, а сега води новинарските емисии на „България Он Еър“. Липсва ли й ефирът на голямата медия, иска ли й се да се качи на театрална сцена и кой е бил най-настоятелният й ухажор – за всичко това си говорим с Радинела час преди да застане пред камерите и да представи поредните новини за деня.
– Радинела, вие сте част от знаменития екип на „Ефир 2“, създаден от Нери Терзиева. Кой неин урок никога няма да забравите?
Много са. Моята словесна интерпретация на нейното верую – ако правиш журналистика без сърце, това е просто сух бюлетин.
– Как мина първият ви ефир?
С висок адреналин, но и много спокойно. Сякаш си бях вкъщи, толкова ми беше уютно. И изпитах някакво странно облекчение, казах си: ще си обичаш много работата. Така и стана.
– Професионалният ви път в БНТ обаче не е безпроблемен. Колко пъти са ви наказвали и за какво?
Няколко пъти съм сваляна от ефир, а веднъж не ми подновиха договора, който беше първият шестмесечен. На церемония в Народния театър раздадоха наградите за качествена журналистика. „Ефир 2“ получи тази за най-добри новини, излязох на сцената да приема отличието и благодарих на Нери Терзиева, току-що уволнена, както и на Емилия Иванова, току-що свалена от ефир. След седмица ме извикаха в един от началническите кабинети и ми казаха, няма да назовавам кой: „Ти благодари на неправилните хора, договорът ти няма да се поднови“. Останах година на хонорар като продуцент на новините. След това, нямам обяснение защо и точно в момент, когато реших да напусна, бях качена отново на ефир и назначена пак. Иначе – сваляна съм веднъж, защото отказах да прочета текст, написан на ръка от прессекретаря на премиера Жан Виденов, даден ми минути преди централната емисия от тогавашния директор на новините, и втория път – защото въпреки забраната, която получи новинарският екип, съобщих за припаднал пенсионер, след това и починал, уви, на опашка за… хляб. Това бяха онези дълги опашки от времето, когато рафтовете бяха полупразни. Обяснението и в двата случая беше – „пристрастие към синята идея“. Но интересното е, че винаги ставаше така, че след това отново бях връщана на ефир.
– Защо се разделихте с БНТ?
Решението беше мое. Премислях го немалко време. Нямаше някаква логична причина. Бях водеща на централните новини „По света и у нас“, с колегите ми имахме прекрасни отношения. Просто усетих, че се нуждая от промяна. Вслушах се в сърцето и интуицията си.
– Разкажете ми за последния ви работен ден на „Сан Стефано“ 29. Мъчно ли ви беше, когато си тръгвахте?
Разбира се, че ми беше мъчно, обичах колегите си. С немалко от тях преживях началото на прехода, имахме незабравими мигове – и като колеги, и като приятели. Иначе тази последна емисия в БНТ всъщност беше за мен по-емоционална, отколкото първият ми ефир…
– Имали сте интересна среща с Тодор Колев в коридорите на БНТ. Какво ви каза той?
Някак неудобно ми е да го разказвам, защото Тодор Колев и сега, и приживе беше икона. Историята е следната – вървях по коридора на БНТ към гримьорната и го видях да идва към мен. Много се развълнувах, виждах го за първи път на живо. Той се приближи към мен и докато аз се чудех как точно да му кажа колко му се възхищавам, той спря, усмихна се и ми каза: „Знаете ли, че сте като картина, рисувана от Модилиани“.
– Сега водите новините на „България Он Еър“. Как се чувствате там?
Прекрасно, работя с чудесен екип. Има колеги с много опит и по-млади. Тази колаборация дава страхотни резултати. По-малко хора сме, отколкото в по-големите телевизии, но не им отстъпваме по нищо. Понякога дори напротив.
– Коя новина сте прочели най-трудно?
– Аз съм емпатична и с годините това се засили. И в личния си живот, а и в професията сякаш усещам чуждата болка – понякога буквално. Най-тежките новини за мен бяха терористичните удари по небостъргачите в Ню Йорк, клането в Сребреница, сега – земетресенията в Турция, ужасяващите картини от Газа. От България –трагедията в дискотека „Индиго“, все по-честите новини за домашно насилие , тормоз над деца от техните „родители“, издевателствата над животни в Перник от онези НЕхора, в такива моменти се питам: Човеко, какво, за бога, става с теб?!… Всъщност след хилядите ефири и десетките хиляди новини, които минаха през мен, разбрах – всичко на този свят се случва заради любовта или липсата на такава. И че както е казал Карл Юнг, „обратното на любовта не е омразата. Властта е“.
– Някога новина разплаквала ли ви е в ефир?
– Да, много пъти, но съм се сдържала. Очите ми обаче са се насълзявали, защото освен журналист аз съм и човек като всеки друг. Насилието и жестокостта ме отвращават и натъжават едновременно.
– Не ви ли липсва работата в голяма телевизия?
В началото – може би да… Повечето шум, повечето хора, повечето напрежение. И – да, и повечето зрители, които има една по-голяма телевизия. Сега ритъмът на работа в „България Он Еър“ напълно ме удовлетворява. А и най-важното е, че няма никакъв политически натиск или дори намек за цензура.
– Мечтата ви е била да станете актриса. Няколко пъти сте кандидатствали в НАТФИЗ, но не са ви приели. Това ли ви отказа от актьорската професия?
Да, сякаш се „обидих“ на НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), че не ме иска.
– Все пак сте работили в театри по така наречения член 13, който дава право на талантливи хора да играят на сцена. Какви роли ви поверяваха режисьорите?
– По време на кандидатстудентските изпити присъстваха режисьори от театри в провинцията, които гледат. Първо Стефан Стайчев ме покани за един сезон в Силистренския театър, където беше и директор. Първата ми роля бе на Ангела от постановката „Симеон Велики“. С нея гостувахме с три представления на сцената на Народния театър. С умиление си спомням – винаги, където и да играехме тази пиеса, публиката ръкопляскаше след един дълъг мой монолог с истински сълзи. Героинята ми беше любимата на царя, която той заточава в манастир.
– Работили сте и с Георги Черкелов. Какви спомени пазите?
Той ме покани – като режисьор и директор на Хасковския театър – за две роли там. Изказваше се много ласкаво за мен и ме насърчаваше да продължа.
– Ако сега ви предложат да играете в театъра, бихте ли приели? И каква роля бихте изиграли?
Признавам си, че когато ходя на театър, понякога си мечтая отново да се кача на сцената. Това е някаква нежна любов, която си стои още в сърцето ми. Спомням си с някаква носталгия за огромното вълнение, което изпитвах на сцената, за ръкоплясканията и за това, че се докоснах, макар и за кратко, до магията на Мелпомена. Всъщност благодарна съм на театъра, защото тези две години явно са ми помогнали да нямам никакво притеснение от телевизионния ефир, а и много работех със специалисти в онези години върху гласа си, тембъра и дикцията.
– А искали ли сте да се занимавате и с други изкуства – пеене, рисуване, писане?
Като малка пеех много добре, бях солистка на хора в гимназията, понякога рисувам за удоволствие. И често декорирам дома ми, рисувам по мебелите, правя и декупажи по предмети. А преди да отида в БНТ, когато завършвах българска филология, си казвах – ще стана писателка… Но пътят ме отведе на друго място.
– Дъщеря ви Радинела не тръгна по вашия път. На коя професия се посвети?
Със своя приятелка имат стартъп компания „Водар“ – за ментални програми за атлети в юношеска възраст, занимава се и с коучинг. Както обичам да казвам – тя е моята птица с широко разперени криле.
– Тя има син и ви направи баба. Разрешавате ли да ви казват баба, или предпочитате да сте просто Радинела?
Разбира се, че моят внук ми казва „баба“. Не разбирам жените, които се притесняват от тази дума. Ами смешно е. Тук се сещам с умиление за един коментар на Нери под моя снимка с внука ми в количка – „Ади, баба си само на внука си, иначе си тийн“.
– На хубава жена като вас няма как да й липсват ухажори. Случвало ли ви се е да ви носят букети цветя в телевизията или да ви оставят подаръци?
О, тук мога да разказвам много истории и част от тях са наистина абсурдни. В БНТ получавах няколко месеца наред златни малки бижута в колети от мъж от Пловдив. Създаваше ми работа, защото трябваше да ги връщам обратно. Имаше и едно натрапчиво присъствие от човек, който ме причакваше, включително близо до дома ми, и се наложи да се обърна към полицията. Получавала съм и цветя. Най-странната история е, че известно време получавах жълти рози, това е любимото ми цвете, но без визитка и неясно от кого.
– Какво се случва сега в личния ви свят? Има ли мъж до вас?
Няма да отговоря, защото знаете, че пазя в тайна личния си живот.
– Откъде идва тази ваша любов към котките?
О, не е само към котките. Обожавам животните! Вече не ям и никакво месо. Както беше казал един класик: „Животните са мои приятели, а аз не ям приятелите си“. Иначе – израснала съм с котки и кучета. За съжаление, най-големият звяр в природата всъщност е човекът! Защото само „венецът на природата“ убива и ловува за удоволствие и само и единствено той унищожава собствения си хабитат.
– С какво се занимавате, когато сте извън ефир?
Чета много, в семейството ми книгата е на изключителна почит! Имам библиотека, с която се гордея. Киноман съм, не пропускам хубав филм. И като повечето хора обожавам да слушам музика, да се разхождам сред природата. Понякога обичам да оставам абсолютно сама, така си почивам, обичам и да медитирам.
– Какво ви предстои?
Приемам въпроса философски. Предстоят ми още духовни уроци, още красиви срещи, още изгреви и залези с любимите хора.
– Как сте планирали да изкарате лятото?
Имам любим афоризъм – „Когато човек си прави планове, Господ умира от смях“. Вече бяхме в Анталия с дъщеря ми и внука ми. Искам това лято да плувам и в българското море. И да плувам с делфин, но не от делфинариум, а свободен делфин.
Антон Стефанов