„Чист късмет“, 2023, Франция/Великобритания, сценарист и режисьор Уди Алън, продуценти: Ерика Аронсън, Лети Аронсън, Патрик Б. Лион; оператор Виторио Стораро, художник Вероник Мелери, костюми Соня Гранд, в ролите: Лу дьо Лааж, Нилс Шнайдер, Мелвил Пупо, Валери Льомерсие, Елза Зилберщайн.
За 58-ия си филм 88-годишният ветеран на интелектуалното присмехулство Уди Алън се завръща в Париж. Там е снимал части от костюмния „Любов и смърт“ (1975) и мюзикъла „Всеки казва „Обичам те“ (1996) и изцяло – великолепния „Полунощ в Париж“ (2011), където млад американски писател общува с миналото. Безумното „съединяване” на времена и ситуации не е ново в киното му – гледали сме го в „Пурпурната роза от Кайро“ (1985). Тук напластяването на халюцинация и реалност, желано и действително, днешност и ретро е по-елитарно, но пък абсурдът на срещата с част от същите кумири ни е превивал от смях още през 80-те, когато четяхме и препрочитахме томчето му „Ако импресионистите бяха зъболекари“ („Народна култура“, 1982).
След киноманиашкия „Фестивалът на Рифкин“ (2020) сега Уди Алън се е фокусирал върху любовен триъгълник и смърт. Напетата Фани (Лу дьо Лааж) крачи по булевард „Монтен”. Внезапно млад симпатяга (Нилс Шнайдер) я вика по моминската й фамилия Моро. Той се оказва Ален, с когото са учили във френското училище в Ню Йорк. Споделя й, че бил безпаметно влюбен в нея, дори се оженил за тяхна съученичка, защото си приличали като две капки вода. Сега е писател и се е върнал временно в Париж. Фани работи в аукционна къща и е омъжена за солидния Жан Фурние (Мелвил Пупо), с когото живеят славно. Приятелите им се чудят от какво Жан е натрупал толкова пари, а когато Фани му задава този въпрос, той отговаря: „Правя богатите по-богати“. Жан е влюбен в нея до полуда. Понякога тя се чувства „трофейна съпруга“. Имат чудесна къща на село. Жан обича да ходи на лов за елени. Около него витае сянката на едновремешно престъпление. Тя все по-често излиза в парка с Ален. Естествено, стават любовници. Следват пъклени събития, в които е намесена и енергичната й майка Камий (Валери Льомерсие).
Както става ясно, историята е банална. Диалозите са отривисти, но илюстративни. Е, не доскучава съвсем – пред погледа се стеле прелестният есенен Париж, а финалът е чуден. Актьорите, както обикновено при Уди Алън, са добри. Особено хамелеонският Мелвил Пупо, който се снима често във френското кино и дори е играл у нас главна роля – в „С лице надолу“ (2015) на Камен Калев. С обсебеността от съпругата си неговият Жан Фурние напомня героя му от „Само ние двамата“ (2023) на Валери Донзели, но е по-безскрупулен. Лу дьо Лааж прилича бегло на младата Жана Моро и си мисля, че неслучайно моминската фамилия на Фани е Моро.
В „Чист късмет“ липсва културологично-носталгичното дуенде от „Полунощ в Париж“ или водевилната абсурдност от „На Рим с любов“ (2012). Макар и с нажежени страсти, филмът е по-скоро епидермален. И все пак, ако има нещо виртуозно в „Чист късмет”, то е пак изображението – повелителят на светлината Виторио Стораро е за пети пореден път с Уди Алън и отново обагря филма в златисто и създава неподражаема атмосфера. Гениален визуалист.
След „Син жасмин“ (2013) Уди Алън не е особено остроумен или познатият ни параноиден зевзек, но явно е все още в кондиция да прави филм след филм – дори и след пораженията на #Me Too. И продуцентите Ерика Арънсън и Лети Арънсън не го изоставят.
Геновева ДИМИТРОВА
