Джузепе Фортунино Франческо Верди е роден на 10 октомври 1813 г. в Ронколе, селце в провинция Парма. По това врем тази територия се намира в състава на Наполеоновата империя.
Бащата на гения се занимава с отглеждане на вино и зехтин, а върти и търговия в бакалия за хранителни стоки. Първите си стъпки в знанието Джузепе прави под ръководството на местния свещеник. През 1823 г. детето постъпва в училището на съседния град Бусето. Проявява музикантските си заложби от най-ранна възраст. Едва 11-годишен е, когато вече свири отлично на орган. Привлича вниманието на богатия търговец А. Бареци, който е търговски партньор на баща му и голям любител на музиката.
Именно на този човек Верди дължи своето музикантско образование. Бареци взима момчето под своя опека, осигурява му най-добрите учители и финансира обучението в Милано.
През 1832 г. Верди не е приет в Миланската консерватория, с мотив, че надвишава допустимата възраст. Забележителна роля в живота му играе маестро В.Лавини, който му преподава композиторска техника. Оркестровката и оперното писмо Верди научава бързо, посещавайки миланските оперни театри.
Филхармоническото общество му поръчва да напише операта „Оберто, граф ди Сан Бонифачо“ (Oberto, conte di san Bonifacio), която дотогава не е поставяна.
Верди се завръща в Бусето, надявайки се да работи като църковен органист, но заради интрига му е отказана тази длъжност. Местното музикално общество все пак му отпуска тригодишна стипендия (300 лири); през това време той създава ред маршове и увертюри (sinfonie) за градския духов оркестър, пише и църковна музика.
През 1836 г. Джузепе се жени за Маргарита, дъщеря на неговия благодетел Бареци. Семейството заминава за Милано, където на 17 ноември в „Ла Скала“ е представлението на „Оберто“. Успехът на операта е голям и осигурява на младия талант нова поръчка, този път за комедия.
Комическата опера „Крал за един ден“ обаче е провал, публиката освирква автора. Верди, потресен от провала на представлението, се заклева, че никога повече няма да съчинява опери. Той моли директора на „Ла Скала“ да скъса току-що подписания изгоден договор. Чак много години по-късно Верди прощава на миланската публика тази обида. Директорът Мерели обаче проявява здрав разум и отказва да изпълни желанието на разочарования Джузепе.
Връчва му либретото на на „Набуко“ (Nabucco), което е по мотиви от библейската история за цар Навуходоносор. Вниманието на Верди привлича хорът на евреите във вавилонски плен и въображението му започва да работи.
Успешната премиера на „Набуко“ (1842) възстановява репутацията на композитора.
След „Набуко“ последват „Ломбардци“ (I Lombardi, 1843) и „Ернани“ (Ernani, 1844) по произведение на В. Юго, а славата на Верди излиза извън пределите на Италия.
През следващите години композиторът, по собствените му думи, се труди като каторжник.
Опера следва след опера–“I due Foscari“, 1844, „Жана д’Арк“ (Giovanna d’Arco, 1845), „Алзира“ (Alzira, 1845), „Атила“ (Attila, 1846), „Разбойници“ (I masnadieri, 1847), „Корсарят“ (Il corsaro, 1848), „Битката при Леняно“ (La battaglia di Legnano, 1849), „Стифелио“ (Stiffelio, 1850).
В тези произведения повърхностната, а понякога и лековата музика се прилага към слабо либрето. Сред оперите от този период за отбелязване са „Макбет“ (Macbeth, 1847) – първата за композитора по любимия му Шекспир, както и „Луиза Милер“ (Luisa Miller, 1849).
Между 1847 по 1849 г. Верди живее предимно в Париж, където прави нова, френска редакция на „Ломбардци“, наречена „Йерусалим“ (Jeruslem).
В столицата на любовта Джузепе се запознава с певицата Джузепина Стрепони, двамата стават семейство 10 лета по-късно.
Периодът 1851–1853 е време, когато се появяват три шедьовъра от зрялото творчество на Верди – „Риголето“ (Rigoletto, 1851), „Трубадур“ (Il trovatore, 1853) и „Травиата“ (La traviata, 1853).
Във всяка от тези опери се отразява огромния талант на композитора. „Риголето“ по пиесата на Виктор Юго „Кралят се забавлява“ е изградена от живи, завладяващи мелодии, от нова за композитора оперна форма – с по-малки контрасти между речитатива, който придобива характер на напевен ариозо, и ария, която не винаги се подчинява на установената схема. Развитието на действието е подкрепено от написаните в свободна форма дуети и други ансамбли, в това число прочутия квартет в последната сцена – истински образец на умението на Верди да отразява в ансамблова форма конфликта на характерите и чувствата на своите персонажи.
„Трубадур“, в основата на която лежи испанска романтическа мелодрама, съдържа прекрасни образци на силна, героическа музика. По същото време и „Травиата“ (по семейната драма „Дамата с камелиите“ на Александър Дюма) печели сърцата на публиката.
Успехът на тези три опери разкрива пред амбициозния Верди нови възможности. През 1955 г. му поръчват съчинение за Парижката опера в характерния мейерберовски стил – Сицилийска вечерня (Les vpres siciliennes). За този театър италианец съчинява „Дон Карлоса“ (1867); за петербургския Мариински театър създава „Силата на съдбата“ (La forza del destino, 1862).
Паралелно с осъществените грандиозни проекти Верди работи и по няколко по-скромни опери в италиански стил–“Симон Боканегра“ (Simon Boccanegra, 1857) и „Бал с маски“ (Un ballo in maschera, 1859). Всички тези произведения представляват романтически мелодрами, основани на повече или по-малко реални исторически събития.
Макар че нито една от тези опери не се отличава със съвършенство от драматургична гледна точка (на това пречи склонността на Верди да прескача без достатъчно основание от една ефектна сюжетна ситуация към друга) всички те демонстрират растящото майсторство на музикалната характеристика и оркестровата драматургия (особено е видно това в „Симоне Боканегра“ и „Дон Карлос“).
На 56 обаче всичко му омръзва. Верди спира да пише и се отдава на спокойния живот на богат земевладелец. Натрупал е толкова пари, че няма какво да ги прави. Все пак, след като навършва 74, той се връща към класиката на Шекспир с „Отело”, а на 80 пише и последната си опера – „Фалстаф”.
Освен великолепните си опери Верди ни оставя в наследство още шедьоври – Реквиема в памет на А. Мандзони (1874), Stabat Mater (1898) и Te Deum (1898), както и хорови изпълнения, романси и струнен квартет в ми минор (1873).
Гениалният композитор умира на 27 януари 1901 г. от инсулт.
