„Баща ми е вероятно единственият човек в света, лежал в затвора за вицове. Имаше пъргав, находчив ум, извор на остроумие във всяка ситуация. Жилото на шегите му не щадеше никого, дори партийните величия по соцвреме. Беше търсен събеседник, душа на всяка компания“, разказва Инка Динева, дъщеря на легендарния архитект Боян Чинков, който споделя съдбата на съгражданина си Сашо Сладура, убит заради волнодумството си в ловешкия концлагер.
Мария ПЕТКОВА
Роден на 10 февруари 1899 г. в село Славейно, Боян е петото от общо шестте деца в семейството на Никола и Шина Чинкови. Баща му е абаджия, собственик на ливади и гори, уважаван и известен със своята честност и благотворителност. Боян завършва смесена гимназия в Гюмюрджина и през 1921 г. заминава за Грац да следва архитектура. После се прехвърля в Берлин, където завършва Висшето техническо училище през 1925 г. След завръщането си открива в Пловдив частно архитектурно бюро. Проектира 13 сгради в Града под тепетата и 67 в различни селища, главно в Южна България, които синът му Никола Чинков описва в посветена на баща си книга.
Отдаден на работата, архитектът се справя в срок и с най-тежките обекти. Разказват, че заради завършването на китайската палата в Пловдивския панаир цял месец
спи на пружина в канцеларията, за да не губи време да се връща у дома.
Политическите вицове, които обича да разказва с неподражаемото си чувство за хумор, го превръщат във враг на тогавашните управници. Нелепите партийните почини са постоянен обект на иронията му. „Откакто дойдоха гимназистките, в птицефермите секнаха яйцата – кокошките се научиха да правят аборти“, шегува се той с ученическите бригади. Когато в Съветския съюз има зърнена криза и внасят канадско жито, Чинков твърди, че най-голямата страна в света е Съветският съюз, защото сее в Украйна, а жъне в Канада. Шегува се и че най-дългото животно е прасето, тъй като главата му е в България, а задникът – в Москва. „Приписват му към петстотин вица, но той нито ги помнеше, нито ги записваше“, казва дъщеря му.
В справката на бившата Държавна сигурност са вписани два вица. Единият е за радио Ереван, което номинира бащата на Тодор Живков за Нобелова награда по биология като голям селекционер, тъй като създава говореща тиква, хибрид от тиква и микрофон. А другият – за приемането на картофа, домата и фасула за членове на партията. И трите кандидатури били отхвърлени. На домата, защото най-напред бил зелен, а чак после става червен. Картофът – поради различните западни имена, с които го наричат, а фасулът не е приет, защото издава държавни и партийни тайни. Тогава отхвърлените кандидати питат тиквата как така нея я приемат, а тя отвръща, че като влязла при комисията, вътре били същите тикви като нея и се разбрали.
Властта окончателно се вбесява, след като една сутрин арх. Чинков плаща на кварталния мекичар бай Илия целия оборот за деня – около 40 лева, с уговорката да раздава мекици без пари. Бързо се натрупва опашка, а архитектът наблюдава отстрани. На мястото идва милиционер, за да провери какво става, и пита Боян защо прави това. Той му отговаря, че иска да види как ще се живее в епохата на светлия комунизъм, когато няма да има нужда от пари.
Черният списък на ДС с политическите вицове на архитекта набъбва и той е арестуван. „Най-вероятно разправата с баща ми е била за назидание и всяване на страх. А процесът беше инсценировка“, смята дъщеря му. Тя си спомня как на 20 ноември 1963 г. у тях идват двама цивилни със значки под реверите и започват обиск. Не откриват нищо подозрително, но отвеждат баща й. „Минават три дни, няма го, паникьосахме се, не знаем жив ли е. Най-сетне разбрахме, че е следствен.“ Разпитите продължават около месец. „Може и да са го били, да са го мъчили, но той не ни каза нито дума, не се оплака.“
Здравето му се срива след ареста. По време на процеса на 14, 15 и 16 януари 1964 г. изслушват 37 свидетели. Повечето от тях са негови колеги, които опитват да омаловажат и завоалират вицовете, но това не помага. В папките на съдебното дело се намира и най-важното доказателство за прокурора – свитък от 10 автентични вица на арх. Чинков в екземпляр „единствен“, с гриф „Строго секретно“.
Инка помни думите на обвинението: „Нашата страна уверено крачи по пътя към социализма. Има обаче отделни хора, които, заслепени от дълбока омраза към народната власт, не искат да видят тези постижения. Такъв е архитект Боян Чинков. Той използва някои трудности, за да омаловажава постигнатите успехи и да клевети партийните и държавни ръководители, както и съветската страна“.
Съдът осъжда Чинков на 5 години лишаване от свобода и конфискуване на част от имуществото му. Верен на себе си, щом чува присъдата си, Боян казва: „Благодаря ви, че ме изпращате на единственото място, където няма опашки“.
В съдебната зала той ражда и друг легендарен анекдот. При правото на последна дума призовава властта светкавично да раздаде на хората налъми с остри грайфери.
„Осъдихте ме, вече няма спънка пред светлото бъдеще, сега, като потече мед и масло, хората да не се пързалят по улиците.“
Архитектът прекарва в Старозагорския затвор десет месеца на строг режим. Семейството може да го посещава само веднъж месечно. Понеже нямат кола, приятели се редуват да ги возят дотам. Чинков пък им разказва, че затворниците често го питат: „Ние сме убивали, крали, а вие за какво сте тук?“.
В затвора той проектира почивна станция в Старозагорските минерални бани и ръководи строежа, до който всеки ден го водят с кола и надзирател.
Пускат го на свобода предсрочно заради намесата на френския президент Шарл дьо Гол и на Пиер Ваго, председател на Международния съюз на архитектите. „Какъв социализъм, каква демокрация има в България, след като известен пловдивски архитект лежи в затвора за шеги“, възмущава се Дьо Гол. Той лично разговаря с Тодор Живков да го освободи. Това споделя Боян с братовчед си Георги Чинков, бивш кмет на с. Славейно. Явно Тато се вслушва в думите на френския президент и на 9 септември 1964 г. Боян е амнистиран по случай 20-годишнината от победата на народната власт. Архитектът се сбогува със съкилийниците си отново с шега: „Ех, момчета, тъкмо реших жилищния си проблем за пет години напред!“.
Чувството му за хумор не секва и след затвора. Питат ли го къде отива, отговаря: „В ортопедията да ми гипсират езика, че да не загазя пак“. Явно обаче не успява да стигне там, защото не спира да сипе шеги.
Малко преди да почине на 31 юли 1979 г., вече тежко болен, Чинков се прощава с любимата си Родопа планина от вилата си на Имарет тепе. Въпреки адската жега на поклонението в църквата „Св. Марина“ идват много хора. Погребан е в село Рогош, а на гроба му пише: „Тук почива царят на вицовете“.
