Георги Мамалев е звезда на театралната сцена и любимец на зрителите от малкия екран. Израства в село Мамарчево и още от дете мечтае да бъде артист. Завършва ВИТФИЗ през 1977 г. и още същата година дебютира на сцената на Народния театър, в чиято трупа е вече 47 години. Мамалев има безброй великолепни превъплъщения на сцената, а ролята му на Гошо от „Оркестър без име“ е емблематична за кариерата му. И до днес продължава активно да играе, макар да признава, че вече е в залеза на своята кариера.
Това интервю беше по-различно. В началото се усещаше силното разочарование на Георги Мамалев от съвременния свят и ситуацията в България, но постепенно се прояви чувството му за хумор и голяма част от разговора ни премина в шеги и смях. А съвсем в началото Мамалев ми каза: „Нека започнем с една хубава мисъл: Успехът е нетраен. Неуспехът не е вечен. А по-важното е да имаш кураж и сила. И да не ти пука, да продължаваш това, което си започнал“.
– Господин Мамалев, съвсем наскоро беше Гергьовден. Кръстен сте на дядо си. Празнувахте ли с него заедно навремето?
– Естествено! Само в нашата махала от 10 къщи имаше поне шестима, които носеха името Георги. А на един пък му казваха три пъти Георги, защото е Георги Георгиев Георгиев. (Смее се.) Та Гергьовден се празнуваше много сериозно, във всяка къща се колеше агне. Хората обичаха да си гостуват, да се веселят. Отраснал съм на село с много животинки – магарета, коне, прасета, овце, крави, агънца. И днес, когато някой каже, че води природосъобразен живот, аз заявявам, че съм живял не природосъобразно, а селски, бедно. Вие дори не може да си представите какво значи селска бедност. И въпреки това родовете бяха големи, семействата имаха по много деца. А сега, както вървят нещата, отиваме към закриване… Ние сме толкова зле, че даже не сме в състояние да осъзнаем колко сме зле. Да не може човек да си даде сметка в каква ситуация е попаднал, показва колко е необразован, прост, мързелив и немислещ в перспектива. Мъглява държава сме и сякаш не можем да излезем от тази мъгла. Много нискообразовани хора има в политиката или със съмнително образование. Как държавата да се развива, като е ръководена от такива!? Ако един народ не прави разлика между милиционерската школа в „Симеоново“ и „Харвард“, значи си заслужава положението.
– Имали ли сте предложения да влезете в политиката?
– В началото на демокрацията, когато всичко беше много възторжено, имах 2–3 такива предложения, но слава богу, трезво отказвах. И досега съм привърженик на демокрацията и съм евроатлантик.
– Казахте, че обществото ни деградира. Какви точно са причините според вас?
– Много са и ще ставаме все по-зле. С навлизането на технологиите хората се променят, заживяват все повече с апарати, отколкото със себеподобни. Ако така се развива човечеството, в един момент няма да има нужда от него. Няма да има нужда от хора. Защото апаратите, изкуственият интелект няма да замърсяват околната среда. Те не използват никаква енергия освен електричество и ще могат да се зареждат от слънчевата светлина. По този начин ще бъде спасена Земята, но ще бъде ограничена свободата на човека да се развива. Сега се води война в Украйна, но в бъдеще военните конфликти няма да са между войници, а между роботизирани армии. Виждате, че и в момента от дистанция се води тази война.
– Миналата година в Холивуд имаше стачки, свързани с намесата на изкуствения интелект в изкуството.
– Да, вдигат се стачки, но навремето и в Англия е имало стачки против тъкачните машини, които са автоматизирани и заместват по няколко жени тъкачки. Имало е големи бунтове, но в крайна сметка какво се случи? Сега една жена управлява по няколко такива машини. Опасявам се, че в един момент просто няма да има нужда от хора…
– Но от изкуство винаги е имало и ще има нужда. Вече 47 години сте част от трупата на Народния театър. Как се задържахте толкова време там?
– Народният театър е най-големият, най-силният, най-мощният театър в България. Репертоарът му е много интересен и има постановки, които са на европейско ниво, като „Хага“ и „Моби Дик“. Аз вече трета година играя Големанов в едноименната пиеса и залата е пълна. Хората искат да гледат такава реалистична, социалнополитическа комедия и режисьорът Стоян Радев направи всичко възможно, за да звучи тя по-съвременно. По такъв начин играем всички сякаш събитията се развиват сега, което си е и така. Още преди почти 100 години авторът на „Големанов“ – Стефан Костов, е написал нещо, без да подозира, че то наистина ще се случи един ден. На въпрос на героиня към Големанов кой да стане министър на търговията той казва: „Ох, не знам, толкова комбинации се развъртяха, че направо ми гръмна главата“. А шефът на партията, освен че стана министър-председател, взе и Външното. (Смее се.) И това е писано преди един век! Това е истинската и силна драматургия – която и след 100–200 години пак звучи актуално. Има много други такива примери в постановката. От една страна е хубаво, но от друга е тъжно, че за 100 години нищо не е мръднало като политически нрави. И тези приказки как човечеството се развива. Да, може да гледаме телевизия и да караме коли, може в бъдеще да пътуваме с дронове вместо с градски транспорт, но хората нямат нужда вече да си комуникират. Като видиш в парка момче и момиче, те си седят на телефоните. Не си говорят, не се прегръщат, както правехме ние навремето. Техниката стана по-важна от човека и от човечността. Да, преди живеехме по-бедно, без такива технологии, но имаше човещина и общуване. Но не можем да спрем развитието на технологиите.
– Да се върнем към актьорството. С „Майсторите на комедията“ в края на април играхте в два града в Германия. Имате ли и други уговорени дати?
– Ще бъдем част от юбилейния концерт на Силвия Кацарова на 4 ноември в НДК. Но преди това имаме предложение за турне октомври месец в Америка и Канада. Хубаво е, че можем да пътуваме, макар че е и малко тъжничко, като виждаш колко по-напред са от нас, колко са им хубави магистралите. А ние имаме страхотни магистрали от лъжи. Но сме народ, който е толерантен към кражбите и мръсничкото, и затова у нас е корумпирано и мъгляво. Вероятно никой не би искал и да ни превземе. Имам чувството, че за Европейския съюз сме като двойкаджията в училищния клас. Държат ни, за да ни сочат с пръст. Не виждам за какво друго. Тъжното е, че няма личности, които да поведат хората, с идеи и желание да се измъкнем от блатото.
– В този ред на мисли съжалявате ли, че вашата деца все пак са тук? Единият ви син беше в Америка, но се върна.
– Радвам се, че и двамата получиха много добро образование. Малкият, Мартин, завърши Софийския университет с отличие на държавните изпити и след това направи втора магистратура в Маастрихския университет. Работи в голяма международна компания, в адвокатския отдел. Големият ми син завърши в Америка и работеше на добри позиции в Ню Йорк, сега е в София, в голяма IT компания. Доволен съм, че са професионално реализирани, но от време на време се питам дали не трябваше да останат в Европа или Америка. Казвам всичко това с болка, защото си обичам народа и държавата.
– А удовлетворен ли сте от своя път тук?
– Когато дойдоха промените, вече бях на определени години, а и трудно можех да работя тази професия някъде другаде. Изминал съм пътя от малкото село, през по-големия град до центъра на София, където съм вече 47 години. Да, огромно щастие, късмет и отговорност е да съм толкова време в този театър с много големи актьори и режисьори. Доволен съм! Мечтаех си за някои роли и ги изиграх: като Ричард III, чиновника от „Сако от велур“ и Големанов – най-мечтаната ми роля! Доигравам мача, карам последни обиколки. Като актьор това са последните ми роли, така че не ме питайте какви са бъдещите ми творчески планове. (Смее се.) На тази възраст да имам големи творчески планове звучи несериозно. Реалист съм. Ще стана на 72, до колко да седя!? Наскоро се шегувахме с колеги, че навремето ни спираха момичета и ни казваха колко ни харесват. Сега като ни спират млади момичета, казват: „Баба много ви харесва“ (смее се). Има една мисъл, че актьорът умира, когато си отиде и последният му зрител. Така че в историята остават единствено само наистина гениалните, като Чарли Чаплин. Съществува израз, че ние, актьорите, пишем с пръчка в бързотечаща вода – постепенно с времето всичко си отива.
– Остави ли сте сериозен отпечатък както в театъра, така и в киното и телевизията. Това въпрос основно на талант ли е?
– За да ти се случват хубави неща в тази професия, не е въпрос само на талант и късмет. Славка Славова казваше, че талантът е като свещ и трябва да я пазиш, за да гори по-дълго. Радвам се, че и досега хората харесват „Оркестър без име“ и могат да ни видят цялата тумба там какви сме млади и хубави. Вече над 40 години се гледа и дано да продължи, защото има безброй филми, за които хората не се и сещат. Факт е обаче, че има ленти, трудни за гледане. Но да не забравяме, че киното се прави с пари, а голямото кино – с много пари. В театъра е различно, той се развива добре, колегите играят много и публика има. Между другото, мои кръстници на сцената са Любо Кабакчиев и Георги Георгиев-Гец в „Опит за летене“ на Йордан Радичков. Навремето, за да останеш в системата на столичните театри, се играеше дебютна роля пред комисия. Правеха се специални афиши. Моята дебютна роля беше на Аврам Совалката в „Опит за летене“. В края на спектакъла Любо Кабакчиев и Георги Георгиев-Гец ме изведоха на сцената, за да ме представят на комисията и публиката. С тази постановка тогава излетяхме с балона на сцената на Народния театър. От няколко години отново играем „Опит за летене“, но вече съм в ролята на Даскал Киро. Сега обаче няма много млади комедийни актьори. Не знам защо комедията често се счита за нещо глупаво. Такова е отношението на гилдията към комедийните актьори. Не само у нас – не мога да се сетя за комедиен актьор с „Оскар“. Режисьорите често бъркат и смятат, че щом някой е грозничък, значи е смешен. Но не е така. Има комици, които са хубави, но играят смешно. От самата театрална академия не излизат комедийни актьори. А комикът се ражда. Да, той не получава признанието, което заслужава, но пък се превръща в любимец на публиката.
– Казахте, че правите последни обиколки като актьор. Мислили ли сте кога да слезете от сцената?
– Живот и здраве, ако мога още 2–3 години да поиграя, и след това вече… Не се натискам, нека да играят младите. Много малко са ролите в световната драматургия за възрастните актьори. Не се имам за легенда. Не съм направил нещо кой знае какво, просто си свърших работата. От дете мечтаех да стана артист и го изпълних. Общувах с големи артисти, което е много важно. Към шоубизнеса ме привлече Тодор Колев. Познавахме се от „Двойникът“ и някак се сближихме, въпреки че той не беше много контактен. Прояви интерес към мен и ме покани в „Иръпшъните“. След години се появи и „Клуб НЛО“.
– През 2008 г. участвахте в „Денсинг Старс“. Какво си спомняте от предаването?
– Аз съм единственият танцьор, който се спъна сам в краката си. За човек, който не се е занимавал с танци, е много тежко. Спомням си, че след четвъртото предаване всички танци ми се оплетоха в главата. Едно репетирахме, друго танцувах на сцената. Бяхме невероятна тройка с Божидар Искренов и Ники Кънчев. Беше много забавно.
– Бихте ли се върнали в родното Мамарчево, след като слезете от сцената?
– Не, по-голямата част от живота ми е преминала тук. Харесвам мястото, на което живея. Децата са близо, майка ми, която е на 93 години, също е наблизо. Събираме се често, освен когато съм ангажиран. И сега имам много работа, но с времето е нормално да намаля оборотите. Няма нищо фатално в това!
Ивет САВОВА
