Новият спектакъл на Народния театър „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ провокира поредния рунд от дебата за готовността на родната публика за пост модернизма. Зрителите, които са пристрастени към класиките на академичната трупа, може би ще приемат по-хладно постановката на Боян Крачолов.
Зрителите, за които първата сцена в държавата не бива да бъде бастион на консерватизма, със сигурност са значително по-еуфорични. Няма съмнение, че прочутата пиеса на Том Стопард не е за масова консумация, тя изисква по-специален вкус и по-широка култура – не е нито забавление, нито бягство за два часа от реалността. Който е отсъствал от гимназиалния час за анализ на „Хамлет“, едва ли ще разбере докрай тънкостите в словесната и философска главоблъсканица на Том Стопард. Който не познава текстовете на Бекет и Йонеско също няма шанс, защото Том Стопард постоянно ги ситуира във флирт с тези на Шекспир. Да не говорим за препратките към „Шест лица търсят автор“ на Луиджи Пирандело. Под прожекторите е неподражаем драматургичен и смислен кросоувър, форматиран от постабсурда и постистината.
Трагикомедията започва в стила и атмосферата на „В очакване на Годо“. Като същински Бекетови герои Розенкранц и Гилденстерн разменят каламбури, докато хвърлят ези тура в безпомощността си да приемат реалността. Макар и приятели на датския принц, те са от миманса. Знаят, че са жертви в задкулисните маневри, свързани с измислената лудост на Хамлет, но се опитват да пазят неутралитет. Жонглират в словесни въртележки, абстрактни псевдонаучни теории, лирически отклонения и безумни умозаключения. Малки хора, които обаче разсъждават върху смъртта като социални антрополози. Изгубили идентичност, уж търсят изход от съществуването сред хаоса и неизбежната съдба, но вместо да взимат решения в сложните екзистенциални ситуации, те ги превъртат и преиграват. Животът се случва покрай тях и лошите вършат пъклените си дела. „Думи, думи. Само това ни остава“, се чува за последното убежище на разума. Който иска да политизира Том Стопард, веднага ще открие тезата му за „политиката на ненамеса“ в действителност, в която истината е въпрос на тълкуване, а случващото се е като чужд сценарий, в който сме въвлечени против свободната си воля.
Ненчо Костов и Пламен Димов геройски се справят с огромното количество сложни монолози и диалози на Розенкранц и Гилденстерн, без да допускат лапсуси, което не се случва всеки път дори при най-опитните. Кариерата им минава на по-високо стъпало, а за Пламен Димов вече няма да се говори по-често като за мъжа, спечелил сърцето на Радина Кърджилова.
Друга глобална тема в пиесата е властта с нейните изначални греховност и коварност. Том Стопард подлага на дисекция и кризата в изкуството, което се срива до вулгарен ентъртейнмънт. Артистите, които трябва да изиграят „Убийството на Гонзаго“ по поръчка на Хамлет, са живописна сбирщина от пияници, сексманиаци, гейове… Тарторът им е ловък хитрец, който ръси мъдрости и не спира да ги ругае за социално-емоционалното им безхаберие – в ролята е Александра Василева. Маргиналите в арта сквернят високата естетика и активно участват в разпада на езика и достойнството, в тоталната буфонада на ценностите в изкуството.
Много от острите реплики на Том Стопард към съсловието – като тази, че с мускули и красота актьор не се става, маркират факта, че от 60-те години, когато той пише „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, нищо не се е променило.
Сред различните си послания Том Стопард не пропуска да напомня, че хората са родени с интуиция за смъртта, но въпреки това призовава „Радвай се! Ако не се радваш, какъв е смисълът да живееш?“.
В останалите роли са Александър Кънев, Надя Керанова, Радена Вълканова, Мартин Димитров, Валентин Балабанов, Кире Гьоревски, Иван Николов, Димитър Крумов, Александър Тонев, Асен Данков, Стелиан Радев, Явор Вълканов. Много добро впечатление прави Дарина Радева, която също като Боян Крачолов дебютира на голямата сцена. Дъщерята на президента е в образа на Смъртта, но нито за момент не се прави на Джесика Ланг в „Ах, този джаз“ – и не се оставя да бъде погълната от пространството, което е безмилостно към всеки, на когото не му е там мястото.
Художниците на представлението Борис Далчев и Михаела Добрева с абсолютен минимализъм – чрез прозрачно-замъглени завеси, сполучливо оформят параметрите на действието.
Авторът е само на 29 години, когато славата му избухва
Евреинът от Чехословакия приема Англия като език и свобода
Пиесата на Том Стопард, която обръща „Хамлет“ с краката нагоре и представя антигероизма на двамата второстепенни герои от историята за датския принц, дебютира на Фестивала в Единбург на 24 август 1966 година. Авторът на „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, който има още три други произведения до тогава, е само на 29. По-късно ще разкаже, че премиерата се е случила в пространство „с големината на тенис маса“. След кратко колебание критиците единодушно го обявяват за сензацията на сезона. Следват 420 представления на Бродуей в Ню Йорк през 1967 и 1968 година, номинации за осем награди „Тони“ и четири статуетки. През 1990 г. Том Стопард режисира едноименния филм с Гари Олдман, Тим Рот и Ричард Драйфус. Неговите големи теми – за изгнаничеството и идентичността, никак не са случайни.
Роден като Томаш Щройслер от родители евреи в Чехословакия, бъдещият драматург прекарва детството си между Сингапур и Индия, след като семейството му бяга от нацистите. След смъртта на баща му и повторния брак на майка му с кралски офицер от Лондон, той приема нова самоличност. „Британската култура ме изгради, английският език ми даде дом и свобода“, казва след години Том Стопард. Той познава трагедиите и комедиите на великия бард в абсолютни тънкости. Тъкмо заради това го канят да напише сценария за „Влюбеният Шекспир“, филма на Джон Мадън, който получава седем Оскара. Във всеки кадър на безспорния кино хит разпознаваме герои, реплики, сонети, послания от творчеството на гения.
Албена АТАНАСОВА