Казват, че умирането е само етап, да, безвъзвратен, от човешкото живеене. Досущ като раждането. Но в умирането винаги остава усещането за празнина. За появата на поредната пукнатина, пукнатина като белег, която никога не успява да се запълни, да се възстанови. И раздялата с изкуствоведа Ирина Мутафчиева не прави изключение.
Тъкмо напротив – тя като че ли е още едно свидетелство за изострящите се липси в малкото ни и объркано в крамолите на времето ни общество. Липси на ерудиция, професионална дисциплина и най-вече на етични и морални устои, без които видимо се дискредитира съдната ни способност, възможността ни да оразличаваме добро от лошо, посредственото от истински важните събития и явления край нас. Отиде си истински значим изкуствовед от нашата сцена, поредният, без който собственото ни настояще, тук дори не говорим за бъдеще, изглежда наистина все по-проблематично.
Биографията й на пръв поглед звучи обикновено. Родена в София, дипломирала се през 1976 г. във Висшия институт за изобразителни изкуство „Николай Павлович“ (днес НХА), където учи „Промишлени форми“ и „Изкуствознание“. Работила като уредник в СГХГ. Между 1980 и 1983 г. е редовен аспирант във Всесъюзния научноизследователски институт по промишлена естетика в Москва. След завръщането си е редактор в списание „Изкуство“, преподавател по история на изкуството, експерт в Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства на Министерството на културата, уредник в Националната галерия за чуждестранно изкуство, координатор за международните връзки в Националната художествена галерия. В периода от 2005 до 2013 г. е директор на Националната галерия за чуждестранно изкуство, а през 2015 г. е включена в състава на управителния съвет на Националния дарителски фонд „13 века България“. В случая „Ирина Мутафчиева“ обаче просопографските бележки не са в състояние да поберат в себе си значението и мястото й в културния живот в страната през последните повече от четири десетилетия активен професионален път.
Радвам се, че имах шанса да общувам с нея през последните 15 години и да получа едни от най-ценните уроци по отношение на съприкосновението ми с изкуството тъкмо от Ирина Мутафчиева. Разговорите ни не са били много, но пък всякога са били за изкуството. Отвъд дребнотемия, интригантствания, сплетни. И не защото днес вече не е в света, който обитават живите, още по-малко от маниерничене, бих споделил, че Ирина Мутафчиева е сред малкото изкуствоведи, които бих назовал свои „професионални приятели“.
Никой никога не ме критикувал в работата ми, колкото Ирина Мутафчиева. Но и никой никога не го е правил като нея – с уверението за етически дълг и професионална ангажираност. Да, често без такт – откровено и остро. Но винаги след това у мен оставаше усещането за особена заедност, за съпричастност. И до днес вярвам, че тъкмо критиката, назоваването на нещата с истинските им имена – особено между колеги, е пътят към същностните позитивни придвижвания и промени. Ирина Мутафчиева притежаваше таланта на дипломат и управлението й на Националната галерия за чуждестранно изкуство е сред безспорните доказателства за това. Едно управление, което позиционира тази институция на полагащото й се място на културната карта в страната.
Ирина Мутафчиева оставя след себе си множество професионални следи, към които, сигурен съм, ще се връщаме, за да се учим от тях, за да ги припомняме. Да, тя не ни завещава купища монографии и свои кураторски изложби, но оставя дирите на своята критическа мисъл, разпиляна по страниците на списание „Изкуство“, вестник „Култура“ и други. Именно от страниците на вестник „Култура“ се срещнах с неин текст при обучението си в Националната художествена академия, който се превърна в своеобразен крайъгълен камък за израстването ми като историк на изкуството. Неговите споделени идеи продължават да бъдат част от личното ми общуване с изкуството и работата ми. Статията е от 1992 г. и е озаглавена лаконично – „Песимистично“. В нея Ирина Мутафчиева пише: „Питам се защо дружно не се възропта срещу начина, по който до ден днешен се анализира в рецензиите: „композицията му е сложна, а колоритът му е хармоничен“ или обратното; „пластическото виждане не е адекватно на замисъла“, или обратното и т.н.“. А в обобщение посочва: „Страстите и манифестите спестяват действителността. Те са щраусовата глава в пясъка за художниците, на които пък класациите нито особено навреждат, нито им помагат да станат по-добри. Обратното, заплашват изкуствоведите: автоматизмът на оценката не облекчава ли прекалено и без това затихващите ни усилия да „превеждаме“ изобразителния текст?“
Без песимизъм ми се иска да се разделим с Ирина Мутафчиева, но ми се струва невъзможно. И не, не заради раздялата, която макар и неизбежна, всякога оставя след себе си надеждата за бъдеща среща – някъде там, в незнаен ден и час, на незнайно място. А заради усещането, че преводаческите умения на нашата малка професионална изкуствоведска общност не просто затихват, а като че ли са изчерпани. Но това е тема за друг разговор.
Пламен В. ПЕТРОВ