„Боже мой“ – новият моноспектакъл на Христо Мутафчиев, е приятно, поучително и полезно зрелище на камерната сцена на Народния театър, преформатирана в бар. Текстът на Теа Денолюбова е сътворен по всички правила на модерното писане – клишираното, но задължително вдъхновение идва от великите като Достоевски, от съвременните авангардисти в литературата като белгийската писателка Амели Нотомб, от личното битие на Христо Мутафчиев, от съветите на режисьора Стоян Радев и от собствените й терзания на дъщеря.
Албена АТАНАСОВА
Авторката и актьорът са близки приятели – тя не само е сестра на жена му Елица, но стои и зад изповедите му в своеобразната биография „Черно на бяло“, посветена на живота, смъртта и тънката граница между тях. Сега Теа Денолюбова отново отвежда лирическия си герой в пространствата на вечните екзистенциални въпроси. И понеже те, въпросите, естествено, нямат отговори, той, героят, ги дискутира в бара на Юда, иронично наречен „Рай“. Силно емоционалният му монолог започва с челен цивилизационен сблъсък – Христос, тук от плът и кръв, разголва душата си, връщайки се на този свят като при Достоевски, за да разбере дали и как се справяме с живота. Чака осъзналия се предател Юда да му донесе цигари, за да му предложи и другата си буза за плесница. Междувременно не пропуска да пита Господ: „Татко, ти защо ни изостави – защо изостави хората?“. Не крие, че е готов да поеме отговорността за противоречието с тезата за наказанието, което го качва на кръста, за да изкупува чужди грехове. И се чуди как сърцето на великия Бах не само продължава да бие след загубата на 11 деца, но и всяко негово произведение започва с думите „Славя името на Бог“. Затова Христос е дълбоко убеден, че неговата Голгота далеч не е еманацията на духа.
Христос е революционерът богоборец, който не може да прости на Създателя, че хитро поддържа илюзията за своето бащинство над човека, избирайки да пусне някоя и друга мълния върху самотно дърво в полето. „Грандоман. Сляп ли си? Глух ли си? Спрял ли ти е интернетът?“, протестира недоволният от злоупотребата с Божието слово, с което политици оправдават унищожението. Докато говори за всичко важно, припомня за величието на тялото, заклеймено като грях, въпреки че без него любовта между хората е невъзможна. В „Боже мой“ има още един разбунтувал се персонаж, който обаче не се появява пред зрителите – невинно момиче се сърди на баща си, отишъл си без време и причинил огромно страдание. На финала Христос я успокоява, че той ще бъде нейният родител, който ще я пази от нахалните момчета.
Ако темпераментът, словесността и философията на Христо Мутафчиев могат да ескалират и сюблимират в драматургична моно творба, то това е именно „Боже мой“. С типичния си леко дидактичен, но в същото време дружеско-артистичен тон, актьорът изрича истини, достъпни само за онзи, който е стигнал до отвъд и е бил върнат. Най-вероятно защото все още има работа за вършене. Неслучайно Христо/с/ обяснява, че е време да спрем с обвиненията към Бог – тоест към родителите, и сами да се справим с проблемите. В разточителното полупиянско дърдорене формулира истини, които действително стигат да зрителите. Особено силен е в реплики от сорта на „Страхът определя как и до кога ще живеем“. А когато с характерната си самоиронична усмивка споделя: „Връщам се от ада“, никой в публиката няма причини да се усъмни – всички подозират какво е трябвало да превъзмогва Мутафчиев след инсулта си. И се чудиш кой говори, когато признава: „Направих най-естественото нещо – от гроба скочих в безкрая. Като Джим Морисън, който винаги скачаше в публиката. Е, не съм кой да е мъртвец, а съм мъртвец звезда – Йезус Крист суперстар. Но нещо ме кара да вярвам, че при всички ни работи по същия начин“.
Според Мутафчиев барът е като тунел, който преминава от единия край на тъгата до другия. „Пиеш, страдаш, намразваш се заради пиенето, разказваш, тръгваш си с човек, до който сутрин категорично не искаш да се събудиш. Но във всеки бар има повече истории – понякога повече, отколкото в книга“, коментира той.
Когато Теа Денолюбова дава на Стоян Радев да чете първия вариант на „Боже мой“ – драматизация по „Жажда“ от Анели Нотомб, той го отхвърля безапелационно с думите: „Нищо не става от това – зачеркни всичко и пиши, каквото чувстваш“. Докато върви представлението, Стоян Радев някъде от задните маси задава глобални теми за диспут на Христос – и барът започва да наподобява съдебна зала или мини парламент. Тримата – Мутафчиев, Денолюбова и Радев, се заиграват с препратки, асоциации, конотации: колко грама е душата, каква е цената на истинската целувка – не на предателската от Юда, кой може да ходи по вода, защото чудесата не са това, което бяха, кога трябва да извикаш „Боже мой!“. Режисурата на Стоян Радев е изискана и лишена от всякакво диктаторство – от първата до последната дума на Христо Мутафчиев се лее онази свобода, за която много актьори мечтаят, но малко успяват да получат.
Какво е животът?
Жажда и любов преди смъртта
Героят на Христо Мутафчиев обяснява, че единението с Бога е в мига, в който устните докоснат водата. Според едно от преданията последните думи на Исус на кръста са „Жаден съм“. Тях избира Амели Нотомб, за да разкаже какво е чувствал Спасителят няколко часа преди и след разпъването му на кръста.
Теа Денолюбова е вдъхновена от прочутия кратък, но силно концентриран в съдържанието и посланията си роман – дързък и богоборчески, но и изпълнен с емпатия, оспорван и възхваляван от критика и публика. Жаждата, любовта и смъртта са трите големи характеристики на въплътения Бог в „Боже мой“. „Началото на любовта са винаги двама души, които пият“, казва Амели Нотомб, без да уточнява какво е питието.