Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Христо Шопов и София Кузева пак влюбени 36 години по-късно

През 1988 година България е разтърсена от една филмова премиера. „Вчера“ на Иван Андонов по сценарий на Владо Даверов се превръща в арт сензация, която се възприема и като критика на фалшивия морал на социализма. Действието се развива в елитна езикова гимназия в края на 60-те години на миналия век. Дана (София Кузева), дъщеря на дипломат в Лондон, се завръща в България и е настанена в пансион на гимназията. Иван (Христо Шопов) е син на човек на върхушката и дори по-сериозните провинения са му простени, докато Ростислав (Георги Стайков) е приет в училището само заради способностите си и при най-малката грешка може да бъде преместен.

След премиерата и тримата млади актьори се превръщат в звезди за едно денонощие. 36 години по-късно Христо Шопов и София Кузева се срещат отново в постановката „Не бях аз“ в театър „Сълза и смях“, за да разиграят продължението на любовната им история от „Вчера“. Снимката за плаката на представлението е направена в Пловдив – пред някогашната Семинария, която се превръща в училището за сценични кадри, където се завъртат камерите за филма „Вчера“. Сега, в представлението, главните герои – Иван и Дана, се срещат отново там, в тяхната гимназия, 36 години по-късно. Големите въпроси в пиесата на Владо Даверов, автор на романа и на сценария, са също толкова съдбовни, колкото бяха и на екрана в края на 80-те – каква е цената на любовта, до каква степен човек може да остане верен на себе си, дали е готов да укроти егото си в името на другия, дали истината и съпротивата срещу статуквото са привилегия единствено на младостта. Публиката вече е любопитна дали Иван и Дана ще открият път един към друг, въпреки че миналото неминуемо се настанява между тях.

От предварителната информация става ясно, че героите в „Не бях аз“ отдавна са таели желанието да се изправят очи в очи, но в крайна сметка са дочакали намесата на съдбата. Заглавието идва от реплика на Дана във филма – когато токът спира и учениците палят свещи, в тъмното тя целува Иван, но няма никакво намерение да си го признае.

Режисьор на „Не бях аз“ е Лиза Шопова, която не за първи път работи с брат си Христо. Кирил Маричков пише музиката, базирайки се на собствените си партитури за филма.

Христо Шопов и София Кузева излизат заедно под прожекторите за първи път след антракт от три десетилетия – в театър „София“ през 1992 година те си партнират в „Италианката“ на Айрис Мърдок и Джеймс Сондърс, хит на Здравко Митков, но не са любовен дует. След това София Кузева заминава със съпруга си Панчо Чернев за Германия, но във времето поддържа чудесни отношения с Шопов. Тя е неизменна фигура в митологията „Вчера“, подгрявана по различни поводи и годишнини. През 2023-а издателят Иван Сариев пусна библиофилско томче с черно-бели снимки от снимачната площадка и с кадри от филма – в памет на Иван Андонов, Георги Русев, Никола Рударов, Надя Тодорова, Коста Цонев, Чочо Попйорданов.

Летописът на „Вчера“ започва с романа на Владо Даверов. Няколко от режисьорите, които държат под око литературния пазар, дебнейки за сюжети, му звънят малко след излизането на томчето. Той обаче категорично избира Иван Андонов – като най-етичен и интелигентен. Никога не съжалява за избора си, двамата отлично работят заедно по така наречената библия за филма. Текста за станалата прочута песен „Клетва“ – с музиката на Кирил Маричков, който е зет на Андонов и реагира мълниеносно, Даверов предава в последния момент. Подобен текст, „непретенциозен и наивен“, както го окачествява самият автор, в романа няма.

Иван Андонов изпраща своята асистентка Лили Станишева да търси момчета и момичета във ВИТИЗ за „Вчера“, а тя събира буквално цялата академия плюс още юноши от училищата за изкуства, обяснявайки им, че на този етап не се изисква да знаят сценария. Когато след първото сито на големия кастинг остават студентите, които ще поемат централните персонажи, Лили Станишева им връчва листата с репликите. В началото всички са леко стресирани от Иван Андонов, но той бързо чупи ледовете. „Излъчваше страхотна доброта. Може би очаквахме от гигант като него да бъде хладен и дистанциран, да ни притесни. Стана тъкмо обратното, въпреки че ние на моменти се държахме като извънземни. А той ни казваше: „Хубаво е да се говори простичко, нормално, логично“, разказа София Кузева пред „Филтър“. Тя сподели, че първите й проби са били с Георги Стайков и с Чочо Попйорданов /един от малцината, чели романа преди началото на снимките/, но после стават екранна двойка с Христо Шопов. Иван Андонов ги подлага на своеобразен тест, разпитвайки ги как те приемат героите си, дали съчувстват на Дана и Иван, дали виждат бъдеще за тях.

От филма за бунта на учениците в провинциалното елитно училище в края на 60-те, цензурата реже две сцени. Първата е от десетина минути – много в киното. В нея тийнейджърите в Ловешката езикова гимназия, където се развива действието, репетират „Спасителят в ръжта“ – скандалната творба на Селинджър, една от най-заклеймяваните в историята на САЩ заради либералните разбирания на автора, сексуалната освободеност и нежеланието на 16-годишните да се съобразяват с общоприетите норми на обществото. Няма как да остане в български филм от 1987 година, въпреки прокламираната Горбачовска перестройка в Русия.

Втората сцена, която е изрязана от „Вчера“, е на финала. Иван се хваща за решетките, преграждащи пътя към юзината, която ще погълне Ростислав /Георги Стайков/ и крещи: „Пуснете ме! Искам да изляза!“. На екрана остава само: „Пуснете ме!“
Преди време европейски сайт за кино обяви „Вчера“ за най-гледания филм. Даверов с лека ирония коментира, че в България „от кумова срама“ му отреждат четвърто място в класацията на БНТ – и то „заради демокрацията“.

Владо Даверов: Преходът за мен започна с романа „Вчера“

Темата за цената на честта, достойнството и любовта са основни и в продължението „Праймтайм“

Владо Даверов, който първо пише романа „Вчера“ – за собственото си битие в Ловешката езикова гимназия в пика на комунизма, а след това сценария, пренася съдбите на героите си в своеобразното продължение „Праймтайм“, което излезе през 2009 година. Прототипи на героите във „Вчера“ са известни хора – Бриго Аспарухов, банкерът Атанас Тилев. „Моите съученици от Ловеч стигнаха до върховете на властта. Бяха възпитани да изградят социализма. После го свалиха и приватизираха, много от тях са богати и известни“, коментира Даверов. Всъщност той е изключен от Ловешката езикова гимназия заради чина, който чупи, за да се стоплят със съучениците му – има го и във филма. „Цял живот ме изключват от всевъзможни колективи, защото вървя по моята пътечка. Не се научих да марширувам дори в казармата. Оживявам някак си“, категоричен е Даверов. Според него „Вчера“ остава актуален, защото и в романа, и в сценария той използва вечните думи: обичам, мразя, смърт, раждане, синева, прекрасно, отчайващо.

Голямата тема в романа „Прайм тайм“, по който е създаден „Не бях аз“, е „праймтаймът на нашите дни – най-силните ни години, отредени от безмилостно изтичащото време за осъществяване на мечтите, за реализация на намеренията, за себе доказване и защита на принципите ни, на разбиранията ни за смисъла на човешкото присъствие, за морал, чест, достойнство, лична и гражданска свобода“.
Както се знае, Владо Даверов, чието рождено име е Ленин Георгиев Тодоров, е от малкото сериозни бунтари в арт гилдията на социализма и след него. Разказвал е, че е отгледан от политическите затворници в Плевен, където в онзи момент баща му работи като надзирател – хора с дипломи за висше образование от Германия, Франция и Англия, престижни личности от администрацията на Царска България. „Родолюбци, а не кресливи патриоти, наричани „гадове“ и „госпожици“ от неграмотните си и говорещи на диалект класови врагове“, язвителен е Даверов.

Писателят, сценарист и продуцент отдавна поддържа любезна дистанция от киното, след като проектът му „Господин директорът на пристанището“ три пъти не успява да пробие комисиите в Националния филмов център. Даверов отдавна е напуснал и творческите съюзи, които нарича „литературни ТКЗС-та”. За себе си признава, че по Божията воля няколко пъти се изплъзва от смъртта. „Не се надлъгвам със съдбата, старая се да я гледам право в очите. Както казва атеистът Волтер за отношенията му с Бог: “Познаваме се, но не се поздравяваме.“ Е, все някой ден ще се наложи да си стиснем ръцете“.

Албена АТАНАСОВА

Последни публикации