В началото на март, когато градският ритъм става все по-задъхан и шумен, пространството на галерия „София прес“ предлага по-различен вид присъствие – това на тишината и вглъбяването. Изложбата „Бяла стая“, посветена на Илия Пашов (1938–2025), не е просто ретроспективен жест към твореца, който ни напусна през миналата година, а покана за навлизане в херметичен, почти аскетичен свят, който днес изглежда по-необходим от всякога. В епохата на дигиталната експанзия и визуалната пресита, срещата с наследството на Пашов действа като терапевтично оттегляне. Кураторката Олимпия Даниел прецизно е уловила онази нишка на духовна хигиена, която преминава през целия път на художника – от ранните му години в Габрово през школата на италианския модернизъм и метафизиката на Джорджо Моранди, до последните графични листове, в които формата сякаш се разтваря в светлина.
Централно място в разбирането на този автор заема неговото епистоларно наследство. Писмата на художниците винаги са били особен вид територия – те са мостът между интимното намерение и публичния жест, но в случая с Илия Пашов се превръщат в самата концептуална рамка на изкуството му. Кореспонденцията му с неговия приятел Михаил Филипов разкрива почти религиозна жажда за чистота. Мечтата за бялата стая, в която човек влиза, за да рисува и нищичко повече, не е просто битов копнеж по спокойствие. Това е търсене на онзи първичен бял лист, върху който може да се роди истинското съзерцание. Писмата му от Швеция, описващи нивата със златна пшеница и малката островръха църквица между Uddevalla и Tanum, не са просто пътеписни бележки, а словесни ескизи. В тях Пашов концептуализира пейзажа не като географска даденост, а като диалог с божественото, като пространство, в което човек може да живее смирено в размисъл. Това епистоларно наследство ни позволява да разчетем графиката му не само като майсторско боравене с камъка или метала, а като изповед. Когато четем думите му, виждаме как неговото изкуство се захранва от тишината и как всяка линия в литографиите му е продължение на вътрешна молитва за смирение. Тези писма са ключът към разбирането на неговото физическо отсъствие от публичния шум – той не бягаше от света, той изграждаше свят вътре в себе си.
Пространството на ателието е митично място за Пашов. То е онази бяла стая, която той обитава духовно през целия си житейски път. В неговата биография ателието се трансформира физически – от сцената на Габровския театър, където развива усета си за мащаб и композиция, през редакциите на списания и издателства, до графичната база, където се доказва като изключителен умдрукер. Но истинското му ателие винаги е било вътрешна територия. То е пространството на самоизолацията, която той превръща в естетическа и житейска позиция. Именно тук се ражда неговата графика – изкуство, което изисква технологична строгост и емоционална сдържаност. Специализацията му в литографията при водещи преподаватели от института „Тамаринд“ му дава инструментите да постигне онази ефирност и прозрачност на слоевете, които са негов разпознаваем почерк. Графиката на Пашов не се стреми да доминира; тя изисква притихване. Тя притежава онази чистота на детайла, която е възможна само след дълго вглеждане и пречистване на образа от всичко излишно. В неговите цикли „Промени“ или в емблематичната работа „Майка I“ се усеща как графичният отпечатък става носител на особена метафизична енергия, която надхвърля рамките на хартията.
Смъртта на художника миналата година затвори страница от българското изкуство, в която личността и творчеството бяха в пълно единство. Изложбата в „София прес“ събира тези нишки – архива, писмата, рисунките и литографиите – за да ни покаже завършения образ на твореца като пазител на смисъла. Неговият път от илюстрацията на класически произведения до високата степен на обобщение в графичния лист е път на постоянно себеотрицание в името на образа. Чрез писмата си той ни остави напътствие как да гледаме света – със смирено съзерцание и внимание към малките неща. В днешния свят, в който всеки се стреми да бъде забелязан на всяка цена, неговото изкуство ни напомня, че най-важните истини се раждат в тишината на една бяла стая. Тази изложба е шанс за зрителя поне за миг да сподели онази тишина, която Илия Пашов търсеше през целия си живот и която накрая намери в своите бели листове и вечни пейзажи.
Достига технологично съвършенство в литографията
Ефирността и чистотата на детайла върху камъка го отличават като майстор
Илия Пашов (1938–2025) е знаково име в българската графика и илюстрация, чийто творчески път е белязан от съзнателна отстраненост и стремеж към „метафизична тишина“. Възпитаник на Националната художествена академия в класовете на проф. Веселин Стайков и проф. Петър Чуклев, той пренася принципите на модерниста Джорджо Моранди в своето изкуство, преминавайки през сценографията в Габровския театър (1970–1984) и десетилетия работа в книжното оформление за водещи български автори и световни класици. През 90-те години Пашов достига технологично съвършенство в литографията след специализация при американския институт „Тамаринд“, утвърждавайки се като изключителен майстор-умдрукер, способен да постигне неподражаема ефирност и чистота на детайла върху камъка. С редица самостоятелни изложби в Швеция, Полша и България, и участия в престижни международни форуми, той оставя наследство, което днес е част от държавни галерии и частни колекции в Европа, САЩ и Азия.
Пламен В. Петров