Концептуалност отдавна не е префърцунено понятие от лексиката на теоретици и критици, но звучи все така претенциозно, особено когато става дума за мястото й в театралното лоно на класиката – Народния театър. Дебатът, който върви неофициално, е дали сцената, носеща името на легендарния Апостол Карамитев, е мястото за спектакли, търсещи и намиращи различния стил извън традиционните канони. Всъщност Апостол Карамитев е не само най-модерният актьор на своето време и години след него, но като преподавател и ментор във ВИТИЗ налага модерни трактовки на познати и непознати текстове, а за постановките със студентите му говори цяла София и не един и двама от колегите му откровено му завиждат.
Днес авангардните интерпретации си проправят път на първата ни сцена, където се играят две представления, които предизвикват полюсни коментари.
„Съзвездия“ е любовна история, която се развива в различни времеви отрязъци, макар че темите са познатите – как, защо и кого обичаме, оцеляват ли чувствата, каква е цената им, възможно ли е да отидат „отвъд“, възможно ли е да ги пренесем, забравили или простили грешките на другия. Умната и красива експертка в квантовата физика и небесните науки Мериан се бори с тумор в главата. Роланд, мъжът й, е пчелар. Тук и сега те постоянно се карат, разделят и събират. След смъртта й той не може да се справи с мъката и травмата. Експериментална технология му позволява да се среща с жена си в паралелна дигитална реалност, в която двамата се опитват да дадат друга посока на избори, емоции, ситуации и реплики, за да променят хода на съдбата. Всичко между Роланд и Мериан се повтаря – с пренебрежими или фатални разлики в диалога, в интонацията, в движенията на тялото. Но с възможности за тотален обрат. Сменят се и плоскостите от декора, малки модели на космическите одисеи в киното. Режисьорката Елица Йовчева поставя като актуално фентъзи пиесата на британския драматург Ник Пейн, писана преди повече от десет години. Мистерията винаги е на мода, най-вече когато дълбае в подсъзнанието. Невдигащите шум в полето на суетата, но определено талантливи Ненчо Костов и Радина Думанян са камерно-страстни в различните вселени, в които обаче човек си остава един и същ. Малко като Орфей и Евридика, малко като в шантаво-Оскаровия „Всичко навсякъде наведнъж“ на Даниел Куан и Даниел Шайнърт, чиито герои разчитат на двойниците си, за да се преборят със земните кретенизми в различни измерения.
„Хипотетично“ е всичко онова, което не сте очаквали, че ще видите в Народния театър. И може би в близкото бъдеще ще искате да узнаете за него, но ще ви е страх да запитате, ако фриволно се перифразира прочутото заглавие на Уди Алън. Защото зрелището не е за всеки, неслучайно в програмата за следващия месец фигурира на единствена дата – 29 октомври. Идеята, хореографията и режисурата са на Галина Борисова. Но не е нито балет, нито само движенческо зрелище. Актьорите са атрактивни и ефектни – любимецът на кинаджиите Велислав Павлов, фенът на експериментите Стефан А. Щерев, несправедливо лишените от главни роли от родните режисьори Пьотр Кшемински и Кире Гьоревски, Елена Димитрова и Анета Иванова. И шестимата материализират иронията и самоиронията, които изначално съпътстват не само творчеството, но и бита. „Ние не сме плеяда от звездни актьори, не сме сноби, не претендираме, не пледираме, не дирижираме“, казват персонажите в този сюжет без конкретна история. Облечени в работнически гащеризони, под които носят пижами, цитират заглавия на научни трудове, подлагайки на съмнение логиката между ума и езика. Материализират суматохата като начин на живот. И питат, като същи наследници на великия Радичков, защо ни е цялата тази суматоха, какво печелим и какво губим в нея. „Тези, които днес не насърчават авангарда, утре няма да има какво да правят“ и „Защо не сме на голяма сцена?“ са само две от закачките с „консервите“.
Всичко се случва в градина, малко като при Лилиан Хелман и Едуард Олби, ама по български, защото не се знае дали и какви плодове ще дадат дърветата, защото са изкуствени. Да не говорим за епизода, в който актьорите печално-смешно изиграват родната деструктивност, докато се опитват да сглобят незнайно в какво дървени талпи и трупчета и постоянно обясняват как това просто няма как да се получи.
Негативизмът като национален модел постоянно преминава в контекста на историята. „Хипотетично всичко може да стане“, оправдават се те, извършвайки синхронизирани движения, наподобяващи хороводите на Пина Бауш.
По-консервативно настроените актьори в трупата, а и някои зрители, роптаят срещу двете новаторски представления, обосновавайки се, че академичната сцена трябва да набляга на класиката. Клишираната й интерпретация обаче е абсолютно демоде през XXI век, чиято първа четвъртина мина. В Народния театър има достатъчно сцени и пространства, където не само може, но е задължително да се експериментира. Понякога с по-голям, а друг път с променлив успех.
Галина Борисова – хореографът мутант
Режисьорката има повече от 50 спектакъла, представени в Европа и САЩ
Само Галина Борисова, която нарича себе си „хореографа мутант“, може да създаде представление като „Хипотетично“, в което прекрачването на граници е норма, а интелектуалната провокация и черният хумор са основни прийоми. Нейната нетърпелива смелост да постави пърформанс в бастиона на тежката драматургия, доказва високото й качество на артист.
Позната е на публиката с емблематичните си солови работи „Хуанита Хилдегард Бо“, „Танцувам Мария Калас“, „anti-GONE-It’s me“, „Тук долу всички люляци умират“, „Как бързо тече животът от януари до декември“, „Вярно с оригинала“. Има повече от 50 спектакъла, представени в Европа и САЩ. С „Хипотетично“ Галина Борисова предизвиква дебата може ли независим творец да впише продукцията си в държавна бюджетна институция като Народния театър.
