Ивайло Христов репетира в Народния театър с Мария Каварджикова и Марин Янев „Мъгла в Бейкърсфийлд“ от американския драматург Стивън Закс, а премиерните представления на сцена „Апостол Карамитев“ са на 29 и 30 април. В хрониките на академичната трупа от близкото минало той има още два режисьорски спектакъла – многолюдния и зрелищен „Херкулес и Авгиевите обори“ на Фридрих Дюренмат и камерната история „Хубава риба“.
Студентите му в Академията пък играят „Опера за три гроша“. За първи пък посяга към знаковата пиеса на Брехт още когато е асистент на Стефан Данаилов – тогава в ролите са Асен Блатечки, Иван Бърнев, Ненчо Илчев, Валентин Йорданов, Стефания Колева, няма билети за месеци напред. Сегашните му възпитаници също се справят чудесно, въпреки че философията на Брехт никак не е лесна за подрастващите им интелекти, но те са бързи и рефлективни, хвали ги преподавателят им. Неслучайно още преди да им е раздал дипломите, вече се говори за някои от тях като за бъдещи надежди. Сред абсолвентите в класа на Ивайло Христов са Александър Кендеров, който ще бъде младият Емил Димитров, Александра Свиленова, която стана Лита в „Гунди – легенда за любовта“, Алена Вергова от „Петя за моята Петя“. Техният професор не крие, че и самият той се е концентрирал най-вече в киното – и зад, и пред камерата. По големите екрани върви драмата „Есента на ловеца“ на Андре Шандел, в която Ивайло Христов е в централния дует с Койна Русева, а по БНТ тръгна сериалът „Те, вълните“, където неговият герой, въпреки че не е полицай, води паралелно разследване на загадъчното изчезване, залегнало в основата на сценария. Очаква да започне снимки и на поредния си авторски филм.
– Защо избрахте „Мъгла в Бейкърсфийлд“, господин Христов?
– Не бях чел нищо от Стивън Закс, но пиесата много ми хареса. Водещата тема в нея е, че човек – в каквато и система да съществува, няма право на избор. Интригата е свързана с творба на Джаксън Полак – негова ли е, фалшива ли е. Един мъж, който живее в света на изкуството, осъзнавайки, че в другия, паралелния свят, то е продукт и стока. Една жена, която обитава каравана и съвършено случайно за три долара купува картина на Джаксън Полак. В сюжета има и криминална нишка.
– Докато репетирате, питате ли се дали изкуството може да промени човека?
– То все повече се комерсиализира. И в това, за съжаление, няма никакво съмнение. Но всеки от нас тримата – и аз, и Мария Каварджикова, и Марин Янев, е поел своя кръст. Ще го караме до края, без да мислим за цената, която сме платили досега и продължаваме да плащаме. Е, понякога си задавам въпроса дали бих могъл да се занимавам с нещо друго и отговорът винаги е един и същ: „Не“. Не виждам как би могло да стане. Щастлив съм в професията си. Определено има неща, които са по-важни от цената. В крайна сметка не всичко е пари.
– Наскоро споменахте, че се чувствате дистанциран от социалния пейзаж.
– Наистина все по-малко и по-малко се интересувам от това какво се случва, примерно, в Народното събрание. Виждам и чувам напълно безсмислени неща, които се повтарят до втръсване. Абсурдна е ситуацията, в която сме от толкова години. Защо на малка територия като нашата хората не могат да живеят смислено и богато в красива реалност. Имам чувството, че отиваме на всеки поредни избори, за да избираме възможно най-неспособните. Когато започнат новините, следя най-вече какво се случва по света. Другото не ме занимава чак толкова. Може би това мое дистанциране е от пренасищане, може би е опит да се съхраня.
– Какво ни пречи да изрием авгиевите обори?
– Херкулес го няма. Не всеки има неговата сила. Вече обаче се съмнявам, че дори да се появи някой нов Херкулес, надали ще съумее да изчисти натрупаните мръсотии. Бавно, но сигурно светът потъва. Наистина не мога да проумея как в XXI век продължават да се водят войни. Не съм някакъв наивник, ясно е, че индустрията е много сериозна – след като се произвеждат оръжия, трябва да се продават и употребяват. Но все си мисля, че тези милиарди биха могли да бъдат вложени в доста по-разумни „проекти“.
– Вашият герой в „Есента на ловеца“ започва да спасява жертви именно на въпросните неразумни „проекти“.
– Съдбата на бежанците ме вълнува, тя беше във фокуса и на моя филм „Страх“. Тези хора са абсолютно невинни. Полезно е да събудим въображението си, да се поставим в тяхната ситуация и да се запитаме какво ще направим, ако изведнъж около нас започнат да падат бомби. Как ще спасяваме семействата си? Как ще се спасяваме от война, за която нямаме и грам вина, нито пък грам участие в нейното предизвикване. И може би тогава ще успеем да разберем трагедията на мигрантите и ще осъзнаем, че имат нужда от помощ. В подобни моменти е добре да се сещаме за думата състрадание, за обичта към ближния.
– Защо според вас престанахме да бъдем достатъчно състрадателни?
– Заради комерсиализирането на живота ни. От малки ни учеха, че българите сме гостоприемен народ. Ами оказа се, че не сме. Спомням си, че баба ми и дядо ми наистина бяха гостоприемни, но това остана в миналото. Разбира се, не съм краен песимист – със сигурност има много хора, които са готови да реагират със сърцето си, но дебатът е принципен. Златният телец превзема все повече територии. А както знаем от Библията, това не е за добро. Проблемът с отчуждението е много сериозен. Независимо дали става дума за отчуждението между съпрузи, партньори, родители и деца. Може да доведе до фатални последици за цялото общество. Самият факт, че има толкова много зарязани тийнейджъри, които стават наркомани, е достатъчно показателен.
– Но напоследък все по-рядко се говори за морал.
– Да, ценностите се сменят. А както казва Брехт в „Опера за три гроша“, парите владеят света, душата да се оправя сама. Ако човек съумее да я запази чиста, може и да му се размине, но фактите говорят друго.
– С вашия герой дядо Вълю от „Записки по едно предателство“ на Георги Дюлгеров провокирате още един дебат за греховете в националния модел.
– Това е много сериозна тема в бита ни. Колко сме предатели ли? Ами много, ако трябва да бъда честен. Чудесно е от време на време да препрочитаме „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев, „Българският Великден“ на Тончо Жечев. Има и други книги като тях, към които трябва да се връщаме – или поне да съветваме тези, които не са ги чели, да ги прочетат. Обърнем ли се назад към историята ни, се чудим дали ни е заложено да сме предатели. Но едва ли е точно така, след като имаме и толкова много светли личности.
– Как се отнасяте към собствената ви популярност?
– Успехът идва бързо и също толкова бързо си отива. На другия ден вече го няма. Ефимерна работа. Постигнал си нещо, не се срамуваш от работата си, но веднага и отново трябва да се доказваш. С годините обаче ставам все по-несигурен. Младежката безотговорност някак си взе да се изпарява. Колкото повече напредва времето, толкова човек става по-суеверен и по-често казва: „Да стискаме палци“, „Да чукаме на дърво“.
– Има ли роли, за които съжалявате?
– Не, късметлия съм. Винаги съм работил със забележителни хора. Понякога не съм се интересувал чак толкова дали образът е станал или не, защото заради него съм общувал със страхотни личности. Незабравимите мигове са по-важни от успеха.
– Режисирате Башар Рахал и Иван Бърнев във вече хитовата комедия „Билет за Америка“, самият вие гонил ли сте някога американската мечта?
– Когато това стана възможно, за мен вече беше късно. Запитали Федерико Фелини защо не желае да снима филми в Холивуд. Той отговорил: „Как да дойда в Холивуд, когато не знам какъв е цветът на вратовръзката, която носи вашият счетоводител“. Играем пред българи в Америка, но иначе няма какво да правя там.
– Обикаляте света и с филмите ви.
– Да, с „Каръци“ бяхме на няколко фестивала. Когато отивахме към киното в Сан Себастиан, видях, че пред него се вие опашка. Доволно протрих ръце пред домакините: „Ааа, значи и в Испания чакате за хляб“. После вече по-сериозно запитах: „Тия за какво се редят?“ „Ами за твоя филм“, отговориха ми те. След прожекцията говорих два часа със зрителите, които сравняваха битието на героите в „Каръци“ със своето и откриваха много допирни точки. На фестивала в Москва излезе заглавие „Българските лузери много приличат на руските“. Когато някой се роди карък, то му е за цял живот. Красивите приказки са за киното на Холивуд с хепи енд. Реалността е съвсем различна – и у нас, и по света.
– Каква е следващата ви история за кино?
– Казва се „Димича“ – за момче, което тепърва влиза в живота. Покрай баща си и негов приятел се среща с творчеството на Чехов. Силно впечатлен от репликата на великия писател „У човека всичко трябва да бъде прекрасно“, Димича решава да провери дали това наистина е така. Страшен фен съм на Чехов, периодично препрочитам разказите му, много се забавлявам. Сценарият е мой, тръгнах от истински случай. Но не знам кога ще започнем снимките – отново дадоха на съд резултатите от сесията и я блокираха.
– Докога ще продължава тази пародия на драма?
– А кажете ми вие! Нямам отговор. Всичко това е част от общата тъпотия. Не можеш да постигнеш напредък чрез ретроградни средства.
– Няма ли кой да удари по масата, защо кинаджиите от тежката кавалерия се предават?
– Те лека-полека отстъпват позициите си на другите, които се занимават със законите и правилниците. Но да се блокират сесии, е зверски тъпо. Вместо да се снимат филми, се връщат пари в бюджета на държавата. Аз няма да правя филм, но и ти нямаш да правиш. Не знам кога и как бихме могли да тропнем срещу закона. Като гледам колко дълго дъвчат всеки закон в Парламента, едва ли скоро ще стигнат до този за киното.
– Вие сте и сценарист, увлича ли ви писателството?
– Не мога да кажа, че ми е основно занимание. Но понякога е огромно удоволствие да пиша. Случвало ми се е, когато работя по пореден сценарий, да бързам за вкъщи, защото нямам търпение да разбера какво ще се случи по-нататък.
– Какво не ви харесва в актуалните спектакли днес?
– Когато е намесена техника, когато са използвани специални визуални ефекти, представлението не ме занимава кой знае колко много. Всичко е ясно още след първите десет минути. Ако историята не е разказана през съдбите на персонажите, през актьорите, не ме вълнува. Не мога да гледам лампи. Пуснат ли видео, то е много агресивно, другото остава на заден план. Поне досега не съм виждал органична връзка между прожекция на сцената и това, което се случва на нея като драматургия. Не че го отричам, но не съм фен на този тип театър, който все повече се настанява в пространството.
– Явно изкуственият интелект няма да спечели вашето любопитство.
– Казват, че за някои неща бил много полезен. Но надали ще се докарам до там, че да прибягна до услугите му.
Леон Даниел му разкрива тайните на сцената
И двамата са с избухливи характери, но 13 години работят заедно в пълна хармония
Ивайло Христов признава, че дължи всичко в професията на прочутия режисьор Леон Даниел и вечно ще му бъде признателен за уроците. „Той беше учител в най-добрия смисъл на думата. Леон ми отвори очите за театъра още с първата ми роля в негова постановка – „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ във Военния театър. Респектираше ме с аналитичността си, беше тежък брехтианец – с парадоксална гледна точка към фактите, героите и събитията. Четеше ги по много особен и любопитен начин“.
И учителят, и неговият възпитаник са с избухливи характери, но се разбират перфектно. „Нямам спомен за сериозни сблъсъци. Тъкмо обратното. Бързо се усетихме и разбрахме. През 13-те години, в които работихме заедно, разговаряхме на всякакви теми“, връща лентата Ивайло Христов.
Леон Даниел умее да бъде и душата на всяко артистично общество. „Една вечер се бяхме събрали голяма компания в къщата на приятел. Иван Черкелов изведнъж ми предложи: „Абе, що не се обадиш на Леон и да го поканиш при нас“. Поколебах се, вече беше късно, но му звъннах. Леон веднага каза „да“ и отидохме да го вземем. Прекарахме прекрасно, той беше не само изключително мъдър, но и много остроумен и забавен“.
Албена АТАНАСОВА