Международно признатият корифей на обектива Иво Хаджимишев е сред експертите, които с изследователска и кураторска работа съдействат на изкуствоведите от Софийската градска художествена галерия Аделина Филева и Ренета Георгиева да осъществят изключителната изложба „Повече от една снимка. История на българската фотография през ХХ век“, която продължава до март. Както „Филтър“ вече писа, в нея са включени над 300 фотографии от повече от 100 български автори, които изграждат живата история на това изкуство като свидетелство на епохата. Иво Хаджимишев е направил селекцията, която представя творби от първите ателиета и студийни портрети от началото на века до 1944 година.
– Какво е най-интересното за зората на българската фотография, господин Хаджимишев?
– През втората половина на XIX век нейните патриарси работят в емиграция, те са от най-будните и просветени умове на времето. Създадат ликовете на революционерите, на възрожденците, на иконите на България. Когато се прибират след Освобождението, носят негативите на стъкла, после техните потомци ги тиражират на картони. Тома Хитров, на когото дължим прочутия портрет на Христо Ботев, дълго живее в новия век. Както се знае, неговият брат е най-близкият приятел на великия поет, те загиват в един и същи ден, хора с невероятен дух. Неслучайно лицето на Ботев излъчва енергията на общуването. Има я и във фотографията на опълченец, който по случайност е мой прадядо, сниман от румънката Бабет Енгелс.
В края на отоманската ера България вече е близо до Европа. Прочутото тефтерче на Левски, върху което пише Agenda, е френско производство. Пътуванията не са ограничавани, момчета от поробена България следват в Одеса, Москва, Виена… Самият факт, че до Освобождението в България е имало 800 фотографски ателиета говори много за културата на бита. А през 20-те и 30-те години Българският фотографски клуб има огромно значение за развитието на жанра и въобще на изкуството.
– Това ли е мисията на фотографията – да трупа съдържание?
– Тя е щрих към историята на държавата. Никой не бива да зарязва снимки по тавани и мазета, за да бъдат изхвърляни от внуци и правнуци. В експозицията в СГХГ имаме експонати, които олимпийската вицешампионка по спортна стрелба Нона Матова спасява от кофите за боклук. В двата албума, които първо трябваше да се измиришат, открихме много интересни кадри. Между тях е снимката от Първата световна война „Войници разкопават гробове“. От читалищата в Казанлък и Шипка пък излязоха две великолепни колекции. Въпреки че през последните 30 години направиха всичко възможно да унищожат читалищата в цяла България, за да приватизират имотите, не успяха да ги затворят и те все още са пазители паметта. Все още има и хора, които осъзнават, че тя е изключително важна за България. Все пак имаме нещо като държава.
– Как се променят лицата през различните години?
– През 30-те години на ХХ век България не изостава по нищо от Европа. Личи от дрехите, от осанката. Българинът има достойнство, от него струи спокойствие. Не се притеснява и когато е с цилиндър, и когато е с калпак на главата. На прекрасен кадър от 30-те редица от хора чакат да пресекат пред „Света Неделя“ – бедни и богати, красиви и пъстри. През 40-те селяните от фотосите също са хубави и истински. А серията на Иван Юскеселиев за погребението на цар Борис Трети е невероятна с цялата тъга на народа, с неподправената му печал. След смъртта на монарха всичко се променя. Променя се и отношението на правителствата, на които сме обявили така наречената символична война. Тя бързо се превръща в действителна, защото пада важна бариера – бариерата на кръвта, която свързва българската монархия с европейските дворове. Има много интересни лица на тогавашни политици, които докарват държавата до национална катастрофа с идеята, че спасяват България. Трагедия е, защото повечето от тях са интелигентни хора. В единия край на залата в СГХГ е Богдан Филов, който прави снимки през Балканската война по новите ни стари земи, на другия е Богдан Филов, който ще бъде разстрелян от Народния съд.
– Във физиономиите от 60-те и 70-те личи ли умора от соца?
– В изложбата се върти документална лента, запечатала улица „Раковски“ от 60-те – хората са елегантно облечени и с фризури. Не се виждат момичета с черни печати по бедрата заради минижупите. В онези години имаше вестник за циганите и за турците. Основното образование в България беше задължително. Нямаше неграмотни хора дори в ромските махали, сега трето поколение от тях не може да чете.
– Как според вас фотографите от онова време се спасяват от заводските комини и тракторите?
– Водещите автори, въпреки шаблоните в началото на социализма, по много елегантен начин създаваха култура. Бях само на 16, когато влязох в кръга им. Пътувах с тях, снимах с тях. Селекцията на Катерина Гаджева за периода от 1944 до 70-те, направена по много интелигентен начин, ме върна между хората, които ме формираха – всеки със своя стил, характер и поведение. Те работеха постоянно – в „Българска фотография“, БНТ, „София прес“.
– 14 години снимате за списание „Отечество“, какво се случваше тогава в едно толкова известно списание?
– То беше отворено към цяла България и всички българи. Не мога да отрека ролята на Пенчо Кубадински, въпреки всички етикети върху името му. Не че не беше „ловецът“ на ЦК, не че ловните му дружинки не стигаха до Африка. Но все пак ни пазеше. Редакцията се беше превърнала в последно убежище за някои колеги, които бяха трън в очите на мастити функционери от Отечествения фронт. За тях бяхме разхайтени бохеми. С бележка от „Отечество“ отивахме в паспортната служба, за да ни позволят снимка с брада. Бай Пенчо се тюхкаше: „Манастир ли ще правим, та всички сте брадати като попища. Ще ме уволнят заради вас“. За юбилей на Емилиян Станев снимах големия писател за корицата – пред пишещата машина на бюрото му с цигара в ръка. С главния редактор Серафим Северняк веднага ни привикаха на третия етаж. Щатният бозаджия в столовата на Отечествения фронт, един албанец, не ни предложи от любимата благина на бай Пенчо, както обикновено правеше, и това беше първият знак, че става напечено. Веднага разбрахме, че бай Пенчо е много сърдит. Влязохме и той изригна: „Омръзна ми от вас“. Дража Вълчева и представители на въздържателите му звънели в ужас от лошия пример, който даваме на младите поколения. И понеже открай време съм доста устат, побързах да му реагирам: „Ама, другарю Кубадински, вижте какво държи Захарий Зограф на автопортрета си – четка. Емилиян Станев ви е приятел, много добре знаете, че не може да напише и едно изречение без цигарата си. Недоволните другари да видят, че и Георги Димитров се снима с пура“. Бай Пенчо беше много консервативен, но ни търпеше. Но и ние много работехме. Купоните бяха най-вече по празниците и понякога в селските къщи на Серафим Северняк и Петър Незнакомов.
– Трудно ли се снимат личности като Емилиян Станев, Дора Габе, Елисавета Багряна?
– Тримата и до днес са определящи за българската култура личности. Да снимаш писател, трябва да си го изчел, за да знаеш с кого си имаш работа. Дора Габе вече се беше устремила към небесата, когато отидох да я снимам в Хисаря. В станцията на писателите имаше дълъг коридор с голям прозорец. Запитах я какво вижда през него. Отговори ми: „Добруджа, конете“. Очите й бяха в миналото. Но снимка без приказки и без разговор не става. Багряна излъчваше вътрешна дисциплина и енергия на човек, който държи да изглежда добре до края. Ядосах я, защото я запитах дали е вярно, че не се е застъпила за Вапцаров пред съда. Възмутено протестира с жест на ръцете си. И се защити – тя и Вапцаров се движели в различни кръгове и не го познавала толкова добре. Времената били тежки и мътни. Но това не променя фактите.
– Каква е историята с архива на Николай Хайтов?
– В средата на 70-те Майкъл Холман преведе „Диви разкази“ на английски без каквато и да е подкрепа от българската държава. С Николай решихме, че ще бъде интересно за представянето на книгата в Лондон да направим изложба с лица на родопчани. Бях много самоуверен, като всеки млад невежа. Тримата и Владо Ардински, светъл човек от списание „Родопи“, се впуснахме в незабравимо пътуване. Така постепенно Николай ме допусна до себе си, но не без участието на съпругата му Жени Божилова. После на два пъти ме помоли да систематизирам фотоархива му, разполагаше с много любопитни репродукции. Беше ги получил от дъщерята на Крум Савов, който през 1902 година открива първото фотоателие в Родопите и е награден на международни форуми в Лиеж и Лондон. Именно тя носи на Хайтов куфар с 1000 стъклени негатива. Някъде тогава си позволих да кажа на Николай, когото обвиняваха, че ограбва историите на хората: „Твоята грешка е, че си спестяваш единственото изречение, което трябва да бъде: „Чух го от бай Еди-кой си“.
– Какво беше най-важно за писателя, докато обикаляхте Родопите?
– Хайтов жадно записваше с касетофон разказите и песните на хората. Много го вълнуваха помаците. Никой не споменава, нито тогава, нито сега, че преди Възродителния процес клетите бяха прекръщавани седем пъти. Те са истинските жертви. Преди откриването на изложбата в Лондон, посветена на Родопите, казах пред вестник „Таймс“, че в България сменят имената на хората, а оттам отговориха: „Това не ни интересува, това е ваш вътрешен проблем“. Много по-късно им „препоръчаха“ да се поинтересуват. Но, уви, това е свободната преса.
– Във времето снимате и ярки персонажи от Странджа.
– Да, там пък бяхме с Дико Фучеджиев. Той беше твърде сериозен, трудно се усмихваше. Но в Странджа ставаше друг човек не само защото там го посрещаха като свой. Много исках да открия и образите от разказите на Радичков. Но той отказа да тръгнем на подобна експедиция. „Няма да ги откриеш, те са в моята глава. Мен трябва да покажеш.“ И аз го показах – в първата ми изложба в Англия преди 50 години, която беше с лица на български интелектуалци и на хора от народа. Те са неразривно свързани. Само някои се срамуват да кажат, че са от село. Затова трябва да се четат Йовков и Елин Пелин, недостижими и до днес в творческия си гений.
Албена Атанасова