„Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е най-искрената и най-въздействаща биографична книга на скандалния френски жонгльор със словото, посланията и рекламата Фредерик Бегбеде. Още от посвещението става ясно, че авторът на 15 романа, сред които са емблематичният за войната между половете „Любовта трае три години“, „9,99 евро“ – за ловката манипулация на рекламистите, горчиво сатиричният „Човекът, който плаче от смях“, носталгичният „Бараж срещу Атлантика“, няма да изневери на себе си. Увертюрата е „На Бог, за да не се поколебае да се свърже с мен по Линкдин“. Следват цитати от Луи Арагон и Фицжералд: „Жената е бъдещето на мъжа“ и „Писателят продава сърцето си“.
Така читателите са подготвени за потапяне в повествованието, в което Бегбеде се опитва да разбере себе си, а през „аз“-а си и останалия свят. „Животът ни е сплав от величие и падение. Ако книгите вече не могат да разказват за престъпления и закононарушения, как ще проникнем в душата на човека? Прочистването на изкуството никога няма да ни направи безупречни“, категоричен е той.
Но преди да започне, Бегбеде обяснява защо е решил да напише „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“, издадена у нас от „Колибри“. Заради въпросите на тригодишната си тогава дъщеря Уна и невъзможността да й отговори точно, ясно и искрено. Защото през 2018 г. момиченцето се интересува дали „лошите“ са залели семейната им къща и електрическия им автомобил с неизтриваема розова боя, а по бялата стена на дома са изписали графити, според които татко й е изнасилвач, мръсник и крадец. Това се случва заради подписа на Бегбеде под петицията на „343-мата мръсници“ срещу санкционирането на мъжете, ползващи услугите на платените жрици в еротиката. „Сметнах, че е нелепо да се осъждат клиентите на проститутките на глоба от 1500 евро – те вече достатъчно глупаво са похарчили парите си. Мислех си, че в демократичното общество човек има право да изказва мнението си по различните законопроекти, преди да са гласувани в Парламента. Моля, простете ми този кратък пристъп на наивност“, казва Бегбеде. И призовава към солидарност между жертвите на обществото, но без да скапват остатъка от живота му, защото е подкрепил исканията на неговите „про-секс приятелки“. А и е убеден, че обществата ще отбележат известен прогрес в деня, в който феминистките от Me too осъзнаят, че – като се изключат редките психопати, всички мъже са на тяхна страна.
В новата си творба Бегбеде не пести презрение към онези френски медии, които проповядват хетерофобия, тиражирайки думите „хетеро говеда“, „задници“ или „свине“. Категоричен е: това е точно толкова позорно, колкото когато хетеросексуалните използват „обратни“, „педали“, „меки китки“. Но не спира и със заиграването: „Да си мъж, който желае жена, е обидно банално. Аз съм хетеро карикатура, роб на демодираното си желание“.
По страниците на биографичното си творение Бегбеде дебатира и смисъла на прошката – като почтен католик е готов да я поиска публично от отрицателите си. Но се чуди за кое от всичките си престъпления да се покае и самобичува: дали заради това, че е поздравил сексуалния хищник Роман Полански, когато преследваният от правосъдието на САЩ полски режисьор получава най-престижната френска кинонаграда „Сезар“, или заради дългогодишната си кариера в „порочните“ книгоиздаване, мода, кино, телевизия. Неслучайно Бегбеде подлага на болезнено-ироничен анализ миналото си – с брутално саморазголване и безпощаден хумор разкрива отношенията си с дрогата и алкохола, говори едно към едно за секса. При него няма изисканост и благоприличие, саркастичен е към прекалената политическа коректност и радикалния феминизъм, изродил се в хетерофобия, към капризите на всичкознаещите и можещи новоизлюпени пророци. „Не се изявявам в социалните мрежи, тъй като нямам време за губене, но в тях често ме обвиняват във всички възможни грехове, защото си позволявам да държа доста свободен тон в печата. Неудобството да не съм в социалните мрежи е, че хейтърите могат да ме ругаят, само като пишат по стените на къщата ми“, споделя той. И заради фриволния си език и поведение се чувства като китайски интелектуалец от 1966 година, когато хунвейбините завземат властта.
Бегбеде изненадващо, а може би не, завършва „Изповедта“, заявявайки любовта си към тази, която сред морето от дами избира всеки божи ден за своя съпруга. И пожелава на жените и мъжете от обществото на свръхпотреблението и рекламата приятен апокалипсис – едва ли има начин да възпрем устремното си бягане към зейналата бездна.
С новата си книга писателят едва ли ще стане по-симпатичен на онези официозни институции във Франция, които го хулят от години. В предишната, „Бараж срещу Атлантика“, разказва как в училище е бит от свещеник, защото приказва в час. Въпросният отец Февр от наистина божествено красивата църква на Левия бряг „Сен Жермен де пре“, заключвал провинилите се според него момчета и ги налагал по голите им дупета. След излизането на романа Бегбеде получава множества свидетелства от съученици, които са били наказвани по същата сексуално-садистична схема, а сега, в „Изповедта“, припомня, че във Франция има все още живи 216 000 жертви на злоупотреби от страна на свещеници, монаси и монахини от 1951 година насам. Освен всичко друго Бегбеде няма как да е симпатичен и на народа – има синя кръв, потомък е на династия от графове.
Престрелка в бара на „Риц“ му докарва диабет
Оттогава скандалният автор гълта сънотворни и развива болестта
Фредерик Бегбеде – изкусителният разказвач, язвителният критик и вечният бунтар, добре известен в България със своите произведения със знака на „Колибри“, има дипломи по политически науки и маркетинг, през кариерата си работи в нашумяла рекламна агенция и е телевизионен репортер. Литературните му подвизи се отличават с пикантен хумор, хапливи анализи на съвременния социум и ексцентрични равносметки.
„Да се издига моралът на обществото, е желателно, да се стерилизира литературата, не е“, казва той. Но популярността не му върши никаква работа, когато се оказва в бар „Риц“ в момента, когато трима с качулки нахлуват през аварийния вход. Барманът заключва вратата и нападателите я разбиват с брадва като в хоръра на Стенли Кубрик с Джак Никълсън „Сиянието“. Охраната на хотел „Риц“ открива огън и престрелката продължава на свещения за парижаните площад „Вандом“. През това време Бегбеде и другите остават да лежат на пода. Оттогава е малко параноичен, защото не притежава оръжие. „Не твърдя, че съм ветеран от виетнамската война, но полицията смята, че всеки човек, присъствал на престрелка с истински куршуми, е психически травмиран, дори ако не е физически ранен. От това събитие нататък трудно заспивам без сънотворно“, не крие той. Сполетява го и диабет. Нарича диагнозата „Опитомявате смъртта“ – принуждава човек да се мята между припадъка и слепотата.
Като абсолютен хедонист, Бегбеде най-много жали за отнетата му възможност да хапва сладкиши. Защото през цялото си съществуване се е отъждествявал с нежния крем, покрит с карамелизирана коричка, която трябва да схрускаш, за да достигнеш до меката сърцевина.
Албена АТАНАСОВА