Къци Вапцаров издава две стихосбирки, които ще представи на Панаира на книгата на 1 юни. Едната е със стихове за деца, а другата – с поезия за възрастни. Всички стихотворения актьорът е писал в продължение на десетилетия, но едва сега се осмелява да ги издаде и да допусне хората до своя най-интимен свят.
– Къци, издавате книгата „Цвете мое“ с 200 ваши стихотворения. Колко време ви трябваше, за да съберете смелост да я представите пред читателите?
– Стихотворенията са събирани в продължение на 40 години – от 1985 до 2025 г., и хората ще могат да ме видят в съвсем различна светлина. Тази книга е доста лична и интимна. Ще съм щастлив, ако всеки си хареса поне едно стихче и му стане любимо.
– Кога пишете? Денем, нощем…?
– Най-много обичам да пиша сутрин. Нощта е хубаво време за писане, но психиката се възбужда прекалено силно и после не мога да заспя. Случвало ми се е да се разпиша вечер, след това гася лампата и пак я светвам. И така поне 16 пъти.
– Случвало ли се е да пишете стих на салфетка в ресторант?
– Като млад – да. Сега винаги имам бележник или телефон. Обикновено си записвам идеята на телефона, но често ми се случва стихът да не ме остави намира, да ме завладее така, че да го довърша в груб вид още докато си го записвам. Това ми е любимият творчески момент. Ако го отложиш за после, енергията изчезва. Губи се вдъхновението. Порталът се затваря. Важно е да уловиш мига, да му обърнеш внимание, да установиш контакт с него и да вземеш максимално.
– Кои са любимите ви теми?
– На първо място любовта, защото смятам, че е най-великото чувство и за мен тя е енергията на космоса. Много обичам да пиша за тишината, за нощта, за съня, за смъртта като най-великото тайнство след раждането.
– Има ли стих, който най-точно описва Къци Вапцаров?
– Труден въпрос. Всеки стих, в който има думи за любов, за смисъла на живота, за Бог или Вселената, е стих, който ме описва добре. Обичам да пиша за мечти, за невидимото. Имам и по-забавни и комични стихове, които също много си ги харесвам.
– Кой е любимият ви поет?
– От нашите поети харесвам най-много Валери Петров. Той пише с такава мекота и нежност, която ме докосва силно. Като студенти играхме спектакъл с негови стихове и поеми и беше невероятно преживяване. Много го обичам. Обожавам и Ейдриън Мичъл. Като студент бях негов фен. Той е част от течението на сърдитите млади хора, а и нали и ние със Сашо Морфов като студенти бяхме точно такива. По-късно вече открих Емили Дикинсън. Тя пише изчистено, нежно, с копнеж и вяра в Бог и безкрайността. Шекспир, разбира се, е велик поет, който винаги е вълнуващо да четеш. Обожавам сонетите му. От българските автори съм голям фен на начина, по който пише Петя Дубарова. Невероятна е. Харесвам Вапцаров, Яворов, Дамян Дамянов, Фотев… Впечатлен съм и от Радосвета Аврамова, известна като Caribiana. Пише много нежно, поетично и влюбено. Чета я във Фейсбук. Ние, мъжете, не можем да пишем така.
– А като актьор кои поети сте обичали да рецитирате?
– Христо Смирненски. Кандидатствал съм във ВИТИЗ с неговите поеми „На гости у дявола“ и „Приказка за стълбата“. В тях има много смисъл, идея и послание за това как властта променя хората. И как, когато се изкачваш нагоре по стълбата на живота, започваш все по-слабо да чуваш воплите на хората. „На гости у дявола“ пък ми е любимо с това, че Дяволът, който се е опитвал да върши добри дела, не е видял радост в очите на хората и когато станал зъл, непочтен и ужасен, е спечелил любовта им. Не е ли същото и сега? Ако напиша нещо смислено, реагират много по-малко хора, отколкото ако си снимам кафето.
– Имате ли паметна среща с голям наш поет?
Като млад актьор в театъра в Габрово изпратих на Валери Петров мои стихове и най-неочаквано получих писмо от него. Той ме покани на гости в дома си, за да ги обсъдим. Направо подскочих от изненада и щастие. Хванах автобуса от Габрово и отидох до София. Домът на Валери Петров бе в къща в Лозенец. Той ме прие и говорихме близо час. Накрая ми каза: „Млади човече, щом ви отделям толкова време, значи във вас има нещо“. Тръгнах си след срещата, летейки, и почти веднага наум написах една от поемите ми. Казва се „Стихчета“ – „Стихове се пишат лесно, ако ти е интересно. Трябва да ти се отдава, инак не се получава…“. Това бяха първите думи, които ми дойдоха тогава. Още си пазя листа с моето стихотворение, което бях изпратил на Валери Петров, с неговите бележки. Горе в ъгъла беше си написал Кръстю Вапцаров, актьор, Сатирично-вариететен театър – Габрово. Изключително мил, топъл, скромен и тих човек.
– Кой е първият ви читател?
– Стиховете са много лични и си ги запазвам за мен. Сега за първи път ги пускам свободно да общуват с хората. Ще се радвам те сами да си намерят пътя към човешките сърца.
– Издавате и още една книга, „Небесни балончета“, с детски стихове. Как ги подбрахте?
– Част от тези детски стихове съм ги писал като млад актьор в театъра, а останалите сега. Мечта ми беше книгата да е с илюстрации на Зуека. Бяхме говорили за това още от времената на „Невада“ и „Ку-ку“. Но все не можехме да стигнем до тази книга. Радвам се, че най-после тя е факт. Много обичам децата. Знаете – имах детска градина, детско шоу, самият аз имам три деца. В книгата съм увековечил и моите домашни любимци. Имам поема за любимото ми куче Кори, с което живеех като млад актьор в театъра. Тя беше невероятно умно животно. Гледаше ме в очите и ме разбираше. Свирех отделни тончета на хармониката си и тя ги повтаряше.
– Зуека сега лесно ли се съгласи за тази колаборация?
– О, да. Бяхме си стиснали ръцете още през 1993 година. Тогава дори ми беше нарисувал едни картинки, които не изглеждаха нищо особено. Във времето той продължи да се развива в тази област и сега, 30 години по-късно, рисува прекрасно. Има свой разпознаваем стил и картините му са пълни с истории, драматургия, сюжети и приказни герои. И двамата сме възпитаници на проф. Атанас Илков и явно театралното ни възпитание ни помага. Той да се изразява чрез картините си, аз – чрез стихове.
– Имате ли забавна история със Зуека? Все пак сте участвали в „Капките“ и в „Маскираният певец“, където той беше водещ.
– Забавно беше, когато се видяхме, за да му платя рисунките от 1993 година. Той дойде на софийския булевард „Стамболийски“ с една огромна американска кола, открита, без таван, като от филмите през 70-те години. Пристигна с моята добра приятелка и колежка Нина Димитрова, с която сме от един клас във ВИТИЗ. Тя му беше нещо като мениджър по преговорите. Тогава дадох на Зуека една пачка с пари. Той се дръпна уплашен и извика: „Ама, Къци, да не си сбъркал, това са много пари. Отговорих: „Споко, Зуек, не съм сбъркал. Вземи ги, твои са. Беше смешно.“
– Работите ли по нов филм?
– Пиша непрекъснато филмови сценарии. Искам след тежката драма „Добри родители“ да снимам нещо по-забавно.
– Какво ви предстои?
– Пиеса, но за това ще говоря след време. Много е смешна. И скоро ще има новина, свързана с нея. Иначе правя последни редакции на първия си роман, който ще се казва „Чудовището на Ида“ – история за демоните в нас. Това е нещо като психологическо фентъзи. Ще излезе през септември, най-вероятно в комплект с книга с разкази, които се вече написани и също редактирам.
Антон СТЕФАНОВ