„Майкъл“ (Michael), 2026, САЩ, режисьор Антоан Фукуа, продуценти: Греъм Кинг, Джон Бранка, Джон Маклейн; сценарист Джон Логън, оператор Дион Бийб, в ролите: Джафар Джексън, Ния Лонг, Лора Хариър, Майлс Телър, Колман Доминго. Разпространява Форум филм.
И Майкъл Джексън (1980–2009) е почетен с игрален филм. Въпреки че има претенциите да е музикална биография, той е вгледан преди всичко в главоломния успех на своя обект. И още – продуценти са близки хора на „краля на попа“, а и е намесено семейство Джексън.
Започва през 1966 г., когато Майкъл (Джулиано Валди) е талантлив 8-годишен солист на братската група Jackson Five, менажирана от деспотичния баща Джоузеф Джексън (Колман Доминго). Те са бедни и целта е да се измъкнат от калта. Майката Катрин (Ния Лонг) се опитва да защитава децата, но бащата е непреклонен. После виждаме порасналия Майкъл (Джафар Джексън) с познатите му мании – зоопаркът, стесняването на носа, мазилото срещу витилиго… Гласът му е изключителен, както и пластиката – никой на света не може да се движи като Майкъл Джексън. Постепенно той се еманципира от семейната тегоба и се впуска в супер успешна солова кариера. Идва взривът Thriller… Феновете са милиони по целия свят. Показвайки разни неволи, филмът спира с грандиозното турне в Лондон през 1988 г. Тъй като е нямал нормално детство, Майкъл Джексън изглежда инфантилен със страстта си към Питър Пан и Невърленд. Непрестанно дарява пари за болни деца. Но няма и намек за педофилия и всякаквите извратени неща, в които по-късно е обвиняван.
Не съм фен на Майкъл Джексън, но изгледах филма спокойно. Племенникът му Джафар Джексън е изключително харизматично момче, което страшно прилича на чичо си, а и е изкопирало точно стойката, походката и невъобразимите му танци. И толкова. Никакъв психологизъм. Музиката е обилна. Филмът не е противен, както се твърди от някои – на моменти е дори симпатичен. Но прави впечатление отсъствието на Джанет Джексън (не е харесала сценария). Не мога да гадая докъде свършва истината и започва лъжата, но това е все пак игрален филм, предназначен предимно за фенове.
Не е отблъскващ, нито важен като документалния „Напускайки Невърленд“ (2019) на Дан Рийд, който директно чрез две от жертвите му обвинява Майкъл Джексън в педофилия. Филмът е обстоятелствен, конструиран умно и пристрастен – дадена е думата само на единия „лагер“. От другия дори и най-умелият адвокат не би могъл убедително да твърди нищо, след като основният обвиняем го няма. Въпреки че е предълъг и на места тавтологичен, „Напускайки Невърленд“ е много важен – не само разравя стари драми и гадост от страна на Майкъл Джексън, но и изважда непренебрежими и социални, и психологически, и екзистенциални проблеми. Повдига въпроса за доверието и спекулацията с него. Както и мотивацията. И манипулацията. И адът на проумяването. И кошмарните последици.
„Майкъл“ е дори някак захаросан, но е по-добър от „Бохемска рапсодия“ (2019) на Брайън Сингър за Фреди Меркюри и доста по-хилав от „Елвис“ (2022) на Баз Лурман.
Но каквото и да пишем ние, критиците, хората се тълпят да го гледат. Обсесията по Майкъл Джексън все още е валидна.
Геновева Димитрова