Актрисата, режисьор и автор на текстове в различни жанрове Клара Армандова скоро ще представи биографичния си роман „Танцът на делфините“. В него е включила завладяващи истории – от детството й в семейството на писателя Арманд Барух и оперната певица Мати Пинкас, през кариерата в театрите „Сълза и смях“ и „София“ до годините в Англия, където играе, преподава и поставя спектакли. Предстоят и представления на моноспектакъла й „Юдит Клайн“. Пиесата е на Брехт, режисьор е Георги Новаков, композитор – Михаил Шишков. В сценичната версия, която е на Клара Армандова, има и документални кадри от Холокоста. Непоказвани черно-бели снимки от Кристалната нощ през 1938 година, както е наричан погромът срещу евреите в Германия и Австрия, са избрани от фотографа Ясен Цонев. Действието в „Юдит Клайн“ се развива в аристократичния дом на еврейка и ариец.
– Как публиката приема толкова глобалната тема на Брехт за геноцида на евреите, госпожо Армандова?
– За съжаление, младите зрители в България не познават в детайли този отрязък от историята на света. В Англия, където работих 25 години, политическият театър винаги е актуален. Там много повече от нас се връщат към болезнените теми от миналото, защото те са важни за настоящето и бъдещето. Докато в България понякога ги тълкуват като ретро. Но британската система по принцип е съвсем различна – няма актьори, режисьори и драматурзи на щат. Само два театъра са държавни – Националния и Кралския Шекспиров в Стратфорд на Ейвън, но даже и в тях договорите са за не повече от две години. Докато тук всичко работи само за гилдията в столицата, колегите от провинцията са отрязани – от новите пиеси, от телевизията, от сериалите. В същото време някои от трупите извън София са в милионен преразход, но въпреки това държавата продължава да налива пари в тях. Корупция. А спектакли на по-голямата част от независимите творци в сценичните изкуства могат да спечелят само символична субсидия от Министерството на културата. Колкото да не е без хич. Голямата инвестиция за спектакъла „Юдит Клайн“ по Бертолт Брехт е лично моя.
– Ако представлението ви беше по-забавно, може би щеше да получи повече държавни пари.
– Аристотел казва, че мисията на театъра е да възпитава, да кара хората да мислят и да ги забавлява. Тук и сега мога да добавя, че ако само ги забавлява, се превръща в естрада – не че в нея има нещо лошо, но публиката започва да мисли, че това е театърът. Преди време в България имахме много силен театър. Обаче статуквото тук никога не е толерирало независимите творци. Преди четири-пет години се забелязаха някакви опити да се подкрепят артистите на свободна практика, но в крайна сметка нищо не се получи. Всеки е сам юнак на коня. Много колеги са обезверени.
– Откъде според вас тръгва това светоусещане в гилдията?
– Човекът на изкуството не беше насърчаван през соца. Тогава се тиражираше вредната теория, която продължава да заразява и до днес, че на талантливия актьор не му трябвало да бъде интелигентен. Властта никога не е имала нужда от мислещи хора, винаги е предпочитала стадото. Обаче едва ли някъде по света има талантлив артист, който да е простак.
– Защо не се насочихте към операта, зад чиито кулиси сте израснала?
– Там всичко ме респектираше, беше цветно и интересно, но нямах желание, макар че имах глас. Баща ми ме подкрепяше в желанието да съм актриса. Родителите ми страшно много се обичаха. Споделяха една и съща философия за живота. Хората в кръга им бяха забележителни, чистокръвни дисиденти, много държаха един на друг. Предателствата започнаха след събитията в Чехия през 1968 г.
– Вие сте от поколението, възпитавано във ВИТИЗ от автентични интелектуалци – Боян Дановски, Методи Андонов, Любомир Кабакчиев, Нейчо Попов. Какво беше най-важното за тях?
– Боян Дановски страшно много уважаваше мнението ни, въпреки че източноевропейският режисьор по принцип си пада малко диктатор, това отдавна се знае и е коментирано в десетки изследвания. Професорът ни учеше, че актьорът не бива да е единствено интерпретатор. Самият той беше мъдрец и скептик, не се увличаше в безпочвен ентусиазъм. Понякога беше безпощаден, най-много изискваше от тези, които смяташе за най-кадърни, към другите беше по-снизходителен. С Методи Андонов бяхме за кратко, почина много млад. Повтаряше ни, че правила в театъра няма и да не се боим от откривателството. Най-доброто при всички тях беше, че работеха постоянно.
– В началото на кариерата ви играете в „Сълза и смях“. Защо напуснахте?
– Всички знаеха, че МВР дърпа конците в трупата и репертоарът й е под контрол. Всеки клеветеше другия, пишеха се доноси. Затова и по-късно „Сълза и смях“ просто умря. Но тогава Боян Дановски ми каза: „Махай се, нямаш място сред тези хора“. Николина Томанова успя да ме назначи в театър „София“.
– Там ли си паснахте с Вили Цанков?
– Да. Вили Цанков, естет от висока класа, правеше тотален театър, в който всичко беше в изключителна хармония. Много държеше на общата картина – от осветлението до звука. Още помня обаче как побесня, когато почти провалихме представление на неговия „Ричард Трети“. В един момент Коста Цонев, който беше кралят, седеше на трона си, а зад него се криеха всички, които искаха да го накажат като възмездие за убийствата, извършени през царуването му. Кръгът на сцената трябваше да се завърти и да ни покаже, докато дебнем в засада. Но стана някакъв гаф и кръгът заяде – може би от зимния студ, пара излизаше от устите ни. Работниците напразно пробваха да завъртят техниката на ръка. Изведнъж всички се оказахме пред очите на малобройните зрители в салона. С Калина Попова бяхме призраците на закланите от Ричард племенници. Още помня песента на Кирил Дончев, която изпълнявахме. Ситуацията беше толкова комична, че абсолютно всички, без Коста, се затресохме от смях. Наложи се да пуснат завесата. Само Ричард остана сериозен и гневен. Отнесохме по едно наказание, Вили имаше пълно право. После ни прости и ни покани на парти у тях. Гощаваше ни богато. Но някои колеги го недолюбваха. Тези настроения срещу него бяха умело манипулирани и използвани от властта, той неведнъж беше линчуван. Беше принуден да си тръгне. Не можаха да понесат неговия аристократизъм. Последната му работа, в „Сълза и смях“, остава недовършена – откровено го саботираха.
– Споменахте, че зрителите на „Ричард Трети“ са били малко.
– О, да. В началото на 80-те години театър „София“ беше претъпкан. До голяма степен успехът се дължеше на драматурзите от литературното бюро – Иван Радоев, Стефан Цанев и Първан Стефанов, които си позволяваха на свой риск да подбират репертоара на тази уникална за времето си трупа. По-късно обаче салонът се опразни, също като рафтовете по магазините. Билетите никак не бяха скъпи, но хората си имаха грижи и проблеми. През 1988 г. вече беше пустош. Почти целият театър се беше разделил на две – едните искаха по-новаторски, другите – по-консервативни спектакли. Творческите противоречия са нормални, но не е нормално някой да се възползва от тях – при нас бяха дирижирани. Но може би това е от малкото случаи, в които конфликтите доведоха до нещо добро – Малък градски театър „Зад канала“.
– Как омаяхте Иван Славков, който като шеф на БНТ пусна в програмата вашите „Приказки с шапки“?
– Дори не го познавах. С Людмила Живкова ме бяха гледали в „Последните“ на Максим Горки в „Сълза и смях“ – като гърбавото момиче, което единствено се грижи за болния си аристократичен баща. Сценариите за телевизионната детска серия „Приказки с шапки“ бяха на Маргарит Минков, прекрасен драматург, когото дълго време държаха на хонорар и без софийско жителство. Затова личната благословия на Иван Славков беше задължителна. Той веднага разбра, че идеята е страхотна – всяка вечер за десет минути влизах в по десет образа. Славков беше проницателен и смел човек, можеше да си го позволи. Неговото управление беше златното време на телевизията. 10 години правихме „Приказки с шапки“. Неотдавна се опитах да намеря лентите в архивите на БНТ, но ги няма.
– Къде се запознахте с известния литературен критик, поет, белетрист, преводач и професор Светлозар Игов, който става ваш съпруг?
– В писателското кафене на „Ангел Кънчев“ 5. По онова време творците все още се чувстваха по-свободни. Малко по-късно настъпи страховита цензура, макар че железният юмрук беше в кадифена ръкавица. Някои отказаха да са послушни и да режат от текстовете си. Светлозар подкрепяше идеите на Пражката пролет и остана без щатна работа. Казваше и пишеше каквото мислеше. А това се наказваше. С него бяхме много влюбени. Той е голямата ми истинска любов. Покани за кумове Йордан Радичков и жена му Сузи. Радичков ни подари за сватбата свой живописен портрет. Бяха много близки със Светльо. Сред другите му приятели беше Богомил Райнов, но с него ту се караха, ту се сдобряваха. Вероятно заради това, че Богомил беше само уж против властта.
– Лесно ли се озовахте в Англия малко след 10 ноември?
– Не. Чак след късната есен на 1989 г. получих съобщение от три университета, че съм одобрена да кандидатствам. Професор Любомир Тенев и големият Иван Кондов, който тогава беше директор на театър „София“, ме подкрепиха. Успях да замина, въпреки че някои много ми пречеха. Завърших режисура в Лийдс благодарение на собствените си дарби, там шуробаджанащината не вирее. Преминах през четири журита, за да ме назначат в едно от най-консервативните техни висши училища за актьорско майсторство в Съри.
– С какво ги спечелихте?
– Там изпитват огромно уважение към руския театър, към метода на Станиславски, от който започва всяко новаторство. Търсеха човек, възпитан в системата на Станиславски, но завършил мастър и в британски университет. Седем години бях декан на актьорския факултет. Преподавах и поставях. За спектакъла ми „Салемските вещици“ от Артър Милър в театъра в Гилдфорд през 1992 година големият актьор, режисьор, сценограф и автор Майкъл Пенингтън, един от основоположниците на English Shakespeare Company (1986–1995), където представяха пълния цикъл на Шекспировите „Войни на Розите“, написа: „Салемски вещици“ на Клара Армандова ме впечатли с комбинацията от образност, истинска театрална зрелищност и проникновена органичност в актьорската игра“. Моята постановка на „Ромео и Жулиета“ спечели награда на фестивала в Единбург и тя ми отвори много врати, когато излязох на свободна практика.
С Невена Коканова споделят за любов и гаджета
Никога не си партнират на сцената и в киното, но си шият тоалети при една и съща модистка – госпожа Нини
Сред най-интересните моменти в биографичния роман „Танцът на делфините“ са тези, в които Клара Армандова се връща към приятелството си с две забележителни жени – Невена Коканова и Леда Тасева. Още в ранната си младост тя силно се сближава с кралицата на родното кино. Не се засичат нито на сцената, нито пред камерите, но общуват в едно друго пространство, чиито закони са не по-малко работещи от тези в изкуството – в ателието на прочутата госпожа Нини.
„Не съм партнирала на Невена нито в театъра, нито в киното. Но станахме много близки, защото си шиехме при госпожа Нини – най-известната модистка в София през 70-те години. Сред клиентите й бяха някои от най-елитните персонажи в политиката и хайлайфа. Всичко между нас с Невена тръгна, когато тя даде полезни съвети на госпожа Нини как да скрои рокличката ми. После разговорите ни потекоха много естествено – за любов и за гаджета. Когато споменаваше любовта, някак дискретно и мимоходом се разбираше, че може би става дума за Раде Маркович. Но беше много предана на мъжа си – режисьора Любомир Шарланджиев. Коментирахме и завистта в гилдията. У Невена нямаше и капчица завист, дори към по-младите колежки. Докато на нея страшно й завиждаха. Как ли не я наричаха, какво ли не измисляха. А Невена носеше тотална доброта, майчинско чувство и някаква изстрадалост. Много красива жена, невероятно харизматичен човек“, разказва Клара Армандова в епизода „Чудовища и мускетари“.
Още във ВИТИЗ Боян Дановски, в чийто клас е приета, разказва невероятна случка с Коканова от времето, когато е директор на Сатирата. „След един от десетчасовите художествени съвети, на които разпределят ролите, си тръгват след полунощ, изпокарали се люто и пушили като комини. Оставят препълнени пепелници и въздух, просмукан от тежък тютюнев дим. На другата сутрин Дановски влиза в кабинета си и какво да види – всичко е почистено и проветрено. Плюс три кристални вази със свежи цветя. Професорът открива бележчица: „Изхвърлих фасовете, измих пепелниците, отворих прозорците, купих три кристални вази и три букета за тях. Първа подмазвачка Невена Коканова“.
„Само човек като нея можеше да го направи. Жестът й е означавал: „Знам, че говорите зад гърба ми, знам, че правите всичко възможно, за да не получа роли, но ето че направих каквото трябва“. Невена беше чудесна в театъра, въпреки че се опитваха да изкарат, че не става за театър. Пълна злобарщина“, връща лентата Клара Армандова, която в „Танцът на делфините“ не пести истини за нравите в собственото си съсловие.
В театър „София“ е в една гримьорна с незабравимата Леда Тасева. Заедно са в „Таралеж“ на Иван Радоев. „Тя беше бабата, аз бях смахната журналистка. Много си говорехме. Излъчваше загадъчност. Виж, тя ми е разказвала за любовта си с Иван Андонов. Пишеше много силни стихове. Никога не се оплакваше, не желаеше да я мислят за нещастна, въпреки че имаше много болка и горчивина в нея. Не беше от актрисите, които се стремяха да ги съжаляват, за да осребряват съчувствието. Леда виждаше като с лазер нещата от живота.“
Клара Армандова и досега помни един от заветите на Боян Дановски: „В театъра трябва поне да се търпите, да се обичате би било прекалено“. „В Англия много лошо се приема, ако някой подхвърля гадости за колегите си“, уточнява тя. Споменава и още една дама, с която има единствена, но впечатляваща среща – Лайза Минели. „Написах пиеса на английски, заглавието й е Starstruck, трудно преводимо е на български, но приблизително означава „Човек, влюбен в сцената“. Главната героиня Сали е гримьорка, която иска да стане актриса и води задочни диалози с Лайза Минели. Директорът на театър „Есетера“ в Лондон, където я поставих, ме изпрати в Ню Йорк, за да запиша поне фраза от самата Лайза. Тя даваше автографи върху свои дискове в една от най-големите книжарници в Ню Йорк. Наредих се на опашка от „Пирогов“ до Петте кьошета. Когато стигнах до нея, й тикнах диктофона и тя произнесе: „Продължавай, Сали, не се страхувай“. И дим да ме няма, даже не взех автограф. После треперех дали няма да имам проблеми с нейните агенти, но всичко мина гладко.“
Албена Атанасова