Рут КОЛЕВА
Бях на предизборен дебат за културата. Още от старта стана ясно колко дълбока е интелектуалната дупка, в която е бутната тази тема у нас. От поканените партии „Възраждане“ дори не благоволиха да се появят. А в откриващите въпроси един от отговорите на БСП за визията им за култура включваше гордото припомняне как ТЕ били създали Асамблея „Знаме на мира“ – все едно още сме заседнали в 1979, а не в 2026 г. Само че държава не се управлява с патос към спомените и мухлясали партийни митове. Само една-две реплики в цялата вечер пробиха тази мъгла. Всичко останало беше плитко, безпомощно и унизително лишено от всякаква визия.
С малки изключения, дискусията беше потресаващо елементарна. С неразбиране за икономиката на културата. И неразбиране за приоритети. Неразбиране за това, че културата не е украса по фасадата на държавата, а носеща конструкция. Че е и идентичност, и образование, и превенция, и здраве, и туризъм, и градска среда, и икономика. Един коментар на Манол Пейков (един от малкото адекватни там) предизвика бурна реакция в залата, когато се обърна към Тома Биков с молба никога повече културата – като министерство и като парламентарна комисия – да не бъде оставяна в ръцете на невежи, некомпетентни и безобразни хора като ИТН (съжалявам, ако епитетите бяха малко по-различни, но смисълът беше този). И честно казано, трудно е да се спори с това, когато години наред наблюдаваме едни и същи политически касапници върху сектор, който после лицемерно се оплакват, че бил „слаб“.
Културата се ползва като разменна монета, като последна грижа, като ресор за партийни отпадъци и безгласни калинки. И това не е просто тъжно, а престъпно късогледо.
Днес минах по бул. „Мария Луиза“ – може би една от най-красивите улици в София. Улица, на която е първото кино в България, кино „Модерен театър“, което не работи от 2004 г., а входът му е станал легло на бездомници. Улица с архитектурни съкровища от началото на XX век, сгради, които съвсем спокойно можеха да бъдат в Сен Жермен, а днес са оставени да гният обезлюдени, разграбени, забравени. На партера – заложни къщи, дюнерджийници, бардаци. Над тях – разпадащо се безценно наследство. Най-красивата улица в София е превърната в паметник на държавната простащина, безхаберие и пълна липса на въображение.
Зад „Мария Луиза“, на една малка уличка, има сграда, в която е живял Владимир Димитров – Майстора. Сграда, която също се разпада. Отстрани – някаква мижитурна плакета, колкото да отбие номера, формално да отбележим, че тук някога е живял един от най-големите български художници, и толкоз. Ето това е отношението ни. Една жалка табелка до една умираща сграда и пълна липса на воля, въображение и държавнически инстинкт да превърнем подобни места в жива памет, в културен маршрут, в пространство със смисъл, в нещо, което да говори на следващите поколения.
И това казва всичко.
Гледах и видеото на Анна Бодакова, изключително симпатичен млад и ерудиран човек, застанал пред стария дом на Народната милиция, сграда, паметник на културата, която държавата в момента подава на тепсия. Във видеото тя обяснява как дядо й е бил жертва на ДС. Добре. Но нито на нея, нито на Делян Добрев изобщо им минава през ума да кажат нещо за самата сграда. Мамка му. За културата. За средата. За това какво губим всеки ден около себе си. За това, че една държава не се състои само от идеологически опорки и семеен разказ, а и от камъка, фасадата, паметта, функцията, публичния смисъл на всичко, което ни заобикаля.
В България културата продължава да се третира като подаяние и просия. Като благотворителен жест от страна на държавата към едни досадни хора, дето пеят, снимат, пишат, играят, реставрират, организират, пазят. А не като стратегия за оцеляване на нацията. Не като инвестиция в капацитет. Не като сектор с огромен икономически принос. Не като инструмент за развитие на градовете. Не като превенция срещу озверяването на обществото. Не като противоотрова срещу агресията (и при деца и младежи), простотията, безсмислието и духовната разруха, които вече ни заливат отвсякъде.
Всички тези паметници на културата, които се разпадат пред очите ни, могат да бъдат концертни зали, а София има нечовешки недостиг на такива. Могат да бъдат зали за младежко развитие, репетиционни, културни центрове, галерии, пространства за общности, сцени за нова публика. Могат да бъдат туризъм. Могат да бъдат приходи. Могат да бъдат смисъл.
Вместо това държавата ни кара да гледаме как по един от най-натоварените булеварди в столицата чужденците минават покрай прости***ки, дюнерджийници, заложни къщи и разпадащи се фасади – и от всичко това губи държавата бе, олигофрени такива.
Колко точно още трябва да се разпадне пред очите ви, за да разберете, че културата не е лукс, а въпрос на национално оцеляване?
Кога, по дяволите, ще приоритизирате културата на тази опростачена държава?
И поне за справедливост да кажa – добре че поне Столичната община най-сетне прави нещо по темата и се опитва да придобие част от тези знакови сгради, за да бъдат реставрирани и използвани, вместо да стоят като трупове в центъра на София. Това е поне някакъв знак за разум. Защото градът няма нужда от още руини, схеми и разруха, а от културни пространства, детски градини, паркове, зали, живот. И е абсурдно изобщо да стигаме дотам да благодарим, че някой най-после е решил да спре гниенето на очевидно безценни сгради в сърцето на столицата… но ето, стигнали сме.
Коментарът е от Фейсбук