Константин Еленков, който накара публиката да заговори за него, още когато на 23 стана Одисей в едноименната постановка, за пореден път репетира в пловдивския театър. Той е Меркуцио в „Ромео и Жулиета“. Героят му по Шекспир като че ли е далеч от Одисей, Ерве Жонкур от „Коприна“ и Едип – знакови образи за 29-годишния актьор, но няма съмнение, че и Меркуцио ще звучи страстно и социално, каквато е предпочитаната гама на Константин Еленков. Неслучайно е пето поколение човек на изкуството – прапрадядо му е бил лидер на пътуваща трупа, прабаба му е Донка Костова от оперетата, прадядо му е тенорът от Софийската опера Георги Карагеоргиев, единият му дядо е литературният критик Константин Еленков, другият е Стойно Добрев от Сатирата, едната му баба е поетесата Данушка Матова, другата е Елизабет Карагеоргиева от „Възраждане“. Константин е син на Диана Добрева и писателя Ангел Еленков, племенник е на сценариста продуцент Матей Константинов. Дели служебния си график между Пловдив и София – в Народния играе в „Бащата“, „Двубой“, „Народът на Вазов“, „Калигула“ и „Бурята“. Стана масово разпознаваем като Тео в „Алея на славата“, но засега не е ясно дали ще го видим и във втория сезон на сериала по „Нова“.
– Що за персонаж е вашият Меркуцио, господин Еленков?
– Измислихме още по-луд, отколкото го е описал Шекспир. Нещо средно между скинар и особено агресивен мечтател. С гола глава – момичетата от грима много се стараят, докато ги мъча с моята дълга коса. Стилистиката на постановката – режисьор е Стайко Мурджев, е постапокалиптична, средата е урбанизирана. Меркуцио мощно се мята по сцената – нагоре-надолу, напред-назад. Имаме интересно решение за смъртта му – не го убиват, както е при Шекспир, а се самоубива. Не издържа света, който го заобикаля, не му харесва разбирането за любовта. Говорейки за по-мащабната философия на живеене, е убеден, че трябва да виждаш голямата картина, вместо да се фиксираш в детайлите. Не че съм против тях – трябва да оценяваме малките неща. Но е важно да знаеш накъде е посоката и какво е същественото. Меркуцио се дразни и от Ромео, който е готов на всичко за всяка следваща жена. Ромео е най-добрият му приятел, но воплите му го потрисат и разочароват.
– Излиза, че Ромео е малко досаден.
– Малко ли, та той е най-лигавият персонаж в световната драматургия.
– Какво помните от „Медея“, спектакъла на майка ви, в който дебютирате на 6?
– Помня всичко. Беше съдбовен момент. Тогава твърдо реших, че ще правя това, което правя. Въпреки че цялото семейство се надяваше да го избегна – това е мечтата на всяка фамилия, свързана със сцената: детето да забрави пътя към НАТФИЗ. Никой не ме е натискал, тъкмо обратното. Репетициите бяха много тайнствени. Майка ми беше заблудила Маргарита Младенова и Иван Добчев, че няма да е точно спектакъл, а някаква малко по-дълга хрумка. Опит някакъв.
– Още първия път ли усетихте магията?
– Да, особено, когато по време на представленията майка ми търчеше като луда, влизайки от една сцена в друга. Тогава за първи път разбрах какво е концентрацията на актьора, който, когато е в роля, не е в този свят. Уж беше родната ми майка, а в очите й виждах друг човек. Хем плашещо, хем възбуждащо като идея, че може и на мен да ми се случи. После всичко продължи в школата на Малин Кръстев в Младежкия театър. Три години, първият ми университет. Малин ми даде много техника, а в НАТФИЗ Маргарита Младенова – много литература и свобода във философстването.
– Не се ли поблазнихте да учите, примерно, в Англия, каквато е модата?
– Бях на крачка. В последния момент реших, че няма смисъл. Не желая да бягам, тук ми е добре, мястото ми е тук. Когато усещаш кауза в себе си, някак си е редно да я осъществиш в родината. Не че съм някакъв страхотен родолюбец, но е дълг.
– Изиграхте Одисей само на 23, не открадна ли нещо от детството ви?
– Може би. Но силно се радвам, че стана така. Защото и като малък не ми беше интересно да съм дете – гледах големите в захлас. Но да не забравяме, че всеки мъж винаги пази глезанчото в себе си. Още повече че съм израснал в къща с три поколения жени – прабаба, баба и майка, бдящи като орлици над мен. Бях и единствено момченце във фамилията – братовчедите ми живееха във Франция, принцът тук бях аз.
– Какво виждате, когато се покланяте след „Едип и пророците“?
– Зрители, които сякаш са потънали в древногръцката трагедия. Публиката чувства Едип, дори ако на моменти не го разбира в целия му сложен философски смисъл, в неговата аскетичност.
– Бързо ли слизате от високото в спектаклите?
– Винаги трябва да стоиш стъпил с двата крака на земята, за да оцелееш, за да се бориш за някаква промяна. Искам да променя нещо. Може да звучи наивно, може да е почти обречено на провал – както най-вероятно ще се окаже. Но аз съм много луд човек, така че не се плаша. Ще се боря да вкарам в тая лудост колкото е възможно повече хора. Заради промяната ми е интересно да наблюдавам ниското живеене, ниските вибрации.
– Как я планирате, как я виждате тази промяна?
– Чрез театъра в живота. Да будя за нещата, които сме имали преди и сме ги загубили заради тези, които сме придобили днес. Важното е да съхраним и едните, и другите. Технологиите и социалните мрежи така убиват общуването, мисълта, интелекта, емоционалността и психиката, превръщайки повечето хора в ленивци и мързеливци, че направо не е истина. Понякога го долавям дори в себе си. Залиняване. Да, нека развитието си върви, но да знаем, че най-важното е духът. Да запазим вътрешния свят, който по никакъв начин и никога не може да бъде сложен в телефон или екран. Живите изкуства не умират, защото са част от света на човека. Затова предпочитам театъра пред киното – да, и киното казва много неща, но няма жива обмяна на емоции. В театъра си там, дишаш праха му. За това се боря – човекът да остане човек и да не се роботизира като предметите около нас. Баба ме учеше да оценявам дишането – когато прекалено много си в темпото и те върти мелачката, спри и поеми въздух. Чуй птиците. Може да звучи романтично, но помага. Светът си върви, няма да се трогне от твоето бързане. Легни на паветата пред църквата и слушай гларусите.
– Кой е най-тежкият ви репетиционен период досега?
– На „Бурята“ в Народния театър с Робърт Уилсън. Още в началото той ни каза: „Не съм учил театър, не разбирам от театър, не се занимавам точно с театър. Всичко започва от светлината, която оформя пространството, животът вътре сам се определя“. Но докато това стане, се измъчихме ужасно. Имаше страшни емоционални сривове, гарнирани с реплики от сорта на „Искам да умра веднага“. Отдавна мечтаех да работя с Робърт Уилсън. Съновидение беше, че той въобще идва в България и че мога да отида на кастинг.
– Кастингът при него беше песни и танци, нали правилно си спомням?
– Плюс ходене по права линия в продължение на минута. Отидох с песен на Нат Кинг Кол и с „Аве, Мария“ на Качини, но през контра тенор – мой запазен номер, който пазя в ръкава си, за да впечатля чужденците. С танците го ударих на импровизация. Така направих и на изпитите в НАТФИЗ, и там подейства. Суинг, суинг – и рускинята, която преподаваше пластика, Таисия Янбастиева, остана възхитена: „Момче, ти не стъпваш, ти летиш“. „Да, да, страшно много труд съм положил“, излъгах я аз. Бях избрал музиката само два часа по-рано.
– Къде ситуирате Диана Добрева в класацията на трудните режисьори?
– С нея се работи лесно, защото е актриса. Бесовете й излизат няколко дни преди премиерата. Става страшно и тогава попада в топ 3.
– Кои режисьори лазят по нервите ви?
– Мразя, когато режисьор се фиксира в ролята ти и започне до безкрайност да ти говори за нея – образът спира да е жив, да има плът, пълни се с разсъждения и есета. Този тип режисьори са си самодостатъчни, правят се, че са много над нещата. Е, не са – ако не си знаеш мястото в света, той, светът, ще ти го покаже.
– Дядо ви Стойно Добрев беше известен и с картините си, майка ви също рисува, а вие?
– И аз – винаги в къщата в любимото ми село Левски, имам си ателиенце там. Рисувам лица, които са в стилистиката на тези от живописта на Стойно. Свещенодействие – да нямам грижи, да съм сам и съвършено спокоен. Автопортрети на вътрешния ми свят. Мъжки лица, макар че някои хора казват, че са женски. И всичките лица са сред особени градини – райските градини на Левски, които растат и растат у мен, все повече и повече ме изпълват, докато един ден ще кажа „Майната му на града“. Левски е страшно красиво място, на границата между полето и Балкана.
– Защо ви няма в киното, преди дори сам си правехте каскадите?
– Беше особен период, в който не се знаеше до къде е лудостта – нямах никакъв разум, никакъв страх. Мятания и хвърляния. В „Пастир“, филм на Милена Андонова, все още го няма по кината, съм овчар, който се спуска в пропаст – по почти 90-градусов склон, както си трябва. С едни ямурлуци и вълни, които, като се намокрят, е страшна смрад. А в Плана планина ни да изсъхнеш, ни да се преоблечеш, кал, листа, място не можеш да си намериш. Но каскадьорството остана в миналото.
– Какво планирате в театъра?
– Надявам се, че в края на 2025 г. в Пловдив ще се случи нещо голямо, което ще режисирам и в което ще играя. Искам да правя идеален актьорски театър. Да видят тоталитарните режисьори, че има и друго. Време е да се осъзнае, че театърът не може да съществува без актьори и без публика. Това често се забравя и актьорите остават обезкуражени и потиснати. Много е лошо. Ако актьорът не се чувства свободен и изпълнен, ако не му е удобно, не му е светло, няма как да съживи света на драматурга и на режисьора.
– „Алея на славата“ ще има ли втори сезон?
– Да, но не е ясно кой от героите ще продължи. Първият остана с отворен финал. Нашата линия с Радина Кърджилова приключи с хепиенд, така че не знам дали въобще ще ни има.
– Разбра ли се, че всъщност вие сте най-перфектният готвач в целия екип?
– Не, никога. В един кадър трябваше да режа краставица, но го направих толкова професионално, че отпадна – нямаше как да съм по-добър от шеф готвачите.
– От къде ви е това наследство?
– От баща ми. Не спира да готви, страшно добре го прави. Има супер въображение – нали е артист, авторските му рецепти са утвърдени в семейството и сред приятелите. Започнах покрай него – седим си в кухнята, той готви, разказва ми някакви неща, уют, който искаш да запазиш. Когато готвещият човек остава със себе си и с мислите си, е абсолютно спокоен. Голям лукс, който, за жалост, не мога да си позволя често. Но моето суфле с три вида картофи и три вида сирена има огромен успех – от кутюр отвсякъде.
– И вероятно качва до тавана рейтинга ви в очите на жените.
– О, нямам равен. Какво му трябва на един мъж? Да готви добре, да има вкус за музика, да разбира от добро вино, малко от малко да притежава чувство за хумор – и е готов.
– Получихте ли практични съвети от Стойно Добрев за отношенията ви с дамите?
– О, разбира се, но някои от тях засега ще премълча – когато вече не ми пука от нищо, ще ги споделя публично. Един ден се разхождах с колежка от пловдивския театър и тя изведнъж изтърси: „Когато съм с теб, имам чувството, че съм с баща си“. Направо онемях – бях тръгнал с други намерения. Ама защо, ама как? „Ами само той ми отваря вратите“, обясни колежката. А на мен ми е рефлекс към дамите – целуването на ръка, ставането от стола, отварянето на вратите. Ето това ми е дал Стойно. Много ме е научил на естетика в стила – в обличането и в аранжиране на апартаменти и всякакви пространства. Пазя му колекцията от фишута, от време на време слагам по някое.
– Вълнувате ли се от политика?
– Да. Но не се вълнувам от политиците. Те играят извратена игра, особен вид спорт. Интересувам се от политиката като философия на обществото – как то би могло да съществува, кои неща биха могли да бъдат по-нависоко, кои остават на ниското. Знам това, което трябва да разбере всеки: Политикът не е шефът на народа. Народът е шефът на политиците. Политикът работи за народа, а не обратното, както се случва тук напоследък. Но народът хем не иска да е така, хем не прави нищо, за да го промени. А правителството не е нищо повече от администрация, която трябва да крепи и поддържа нормалните закони и силно да следва моралните принципи. Без да се изхвърля, без крайни амбиции. Много мразя, когато някой от политиците обещава „Сега ще има невероятни промени“. Подобни закани винаги са обречени на провал. Въпросът е не толкова да променяш, колкото да държиш качеството, наложено във вече устроения свят. Ние сме част от него, просто трябва да догоним.
– Рядко интервюирам хора на вашата възраст, затова е любопитно да разберем какво ви дразни тук и сега?
– Мразя постоянното себеотрицание: „Българите сме такива, българите сме онакива“. Всеки от нас го повтаря и потретя по 320 пъти на ден. Е, добре, заявяваме го и какво следва? Българинът винаги е оцелявал, оцелява и ще оцелява. Опре ли ножът до кокала, той може всичко, той ще се оправи. Но защо не действаме преди ножа – всеки в своята сфера и обкръжение. Действай, направи нещо малко, което ще доведе до голямото, знаейки какво е голямото. Това ме дразни в днешно време: Абе, това сме си ние и край. Не, защо, как край. Идва утре, идва вдругиден.
Албена АТАНАСОВА
