Тази есен за втори път през 2025-а в публичното арт пространство се заговаря за Мария Вирхов – култовата ъндърграунд авторка на шокови и необяснимо модерни стихове, радикална в битието и писането, която рядко е във фокуса на „официалния“ информационен литературен и всякакъв друг поток. През май в поредицата Poiesis/Polemos й посветиха специално издание. „Въпреки клишето, поезията на Мария Вирхов е като прецизно овладяна стихия. Стихотворенията й ще влязат в учебниците след 100 години”, коментира поетесата Албена Тодорова таланта на Мария, чийто живот и творчество са болка и бунт, скръб, свобода и себеразрушаване. Защото въпреки алкохола и наркотиците, въпреки аутсайдерството по ръба на клошарското съществуване, Вирхов е изключителен артист и мощен интелект. Автентична деветдесетарска бохемка сред хаоса на домораслия фалшив преход. Експериментатор и нарушител на граници, който не обича тялото си, което на 15 юли 2011 година изплува в Перловската река.
Сега, в началото на сезона, в „Сфумато“ „кучката на утрото“, „кралицата на суицида, на пясъка и на строшените стъкла, на ланшната шума, на мократа зима на сухата смърт“, както Мария Вирхов нарича себе си, оживява в театралната акция „Вирхова приказка“. Пътешествието през нейните слова, пълни с русалки, нещастни кралици, разглобени принцеси, Луцифер, вещици, кръв, огледала, черни котки, паяци е режисирано от Ростислав Георгиев. „Изиграно“ е от Лора Тенчева, Надежда Колева, Ивана Керанова с музиката на Явор Намлиев, който свири на живо и композира няколко песни по текстовете й.
„Бях зациклил творчески с проект за Хлебников, когато Лора Тенчева ми предложи да прочета Мария Вирхов, за която имах бегла представа. Събрахме се, четохме стиховете й и спонтанно решихме, че това ще бъде – през нашата чувствителност днес. Трите актриси чрез себе говорят с нейните слова. Като хепънинг. Вирхов играе с езика подобно на дете, разрушавайки мъртвите му конструкции, в които сме свикнали да мислим. За да го открие и изгради наново, жив и изпълнен със смисъл. Поезията ѝ е провокация – към въображението ни, към това, което знаем и смятаме за неизменно, към шаблоните, с които сме пропити и в които се ограничаваме. Стиховете й ни оттърсват от съображенията – в същината си парализиращи стихове, за да изрекат завоалираното под булото на приличието, което конформизмът удобно премълчава“, казва Ростислав Георгиев. Елин Рахнев също е категоричен: „Тя е истински ъндърграунд творец. Докато беше жива, Маша беше напълно неразбрано величие в поезията. Всичко тук й се случваше трудно – дишането, ходенето, живеенето. Опитваше се да се спаси чрез думите, но и те не могат да спасяват до край. Трупаха се в нейното безмълвие, докато смъртта я прибра. Искаше да ги изкаже, но не съм сигурен колко далеч стигнаха в пространството“.
Марин Бодаков приживе споделя в разтърсващ текст за списание L`Europeo емоциите покрай последната им тукашна среща – край Спортната палата Мария му казва „Гладна съм“, а той изпада в ступор, защото не знае дали, ако й даде повече пари, няма да ги похарчи край Попа за дрога. Минути по-късно се засичат някъде по „Шишман“ и Мария, за да успокои гузната му съвест, отдалече размахва отхапаната кифла. „Ти никога не беше правилна, стърчеше, както си искаше. Скитаща бездна“, пише Марин Бодаков, който вече навярно се е сдобрил със старата си приятелка някъде из ягодовите полета на отвъдното.
През 2021 г. излиза сборникът със събраното творчество на поетесата – „Вирхов блус“ със знака на „Жанет 45“. Съставителката му Биляна Курташева казва: „Вирхов е повече от име, Вирхов е парола за бунт, взрив в подмолите на езика, блус и пънк, футуризъм и дада – всичко в едно, както беше възможно през 90-те. Нейните текстове имат способността да ни надвесят внезапно над ръба на поносимото и позволеното. Тук шестват изпепелени ангели, мъртви русалки, светещи риби и стъпкани земноводни и посред тях едно оголено „аз”, убийствено добре знаещо накъде се е запътило: „Ти имаш мечта/ а мен смъртта ме мечтае”. В мрачното вълшебство на този свят има драстично познание за долните рафтове на живота, за неговия кратък срок. Този том е първи опит да съберем и си върнем изгубената Мария Вирхов, един от най-мощните и трагични гласове в българската поезия.“
Мария, родена с фамилията Стефанова в Ямбол през 1969 година, владее български и руски, тъй като майка ѝ, Зинаида Стефанова, е рускоезична казахо-украинка. Учи руска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Три години живее в Русия, където се включва като беквокалистка в пънк групата „Ассоциация Пых“, която издава албума „Быстрее жизнь прожить“ (1988). През 1995 г. печели конкурс на „Литературен форум“, който издава дебютната й стихосбирка „Жълта поезия“. В неин превод на български излизат пиесите „Верона“ на Алексей Шипенко, „Чайка“ на Антон Чехов и „Руска народна поща“ на Сергей Бугаев, поставени от Явор Гърдев. През 1998 г. е издадена втората ѝ книга, „Вятърът мъртъв език“, в поредицата „Ягодовите полета“ на издателство „ЛИК“ с водещ Елин Рахнев. През 2005 г. третата ѝ книга, „Танци“, се появява като електронна публикация в сайта LiterNet. През 2007 г. участва във формацията Triteleta & Virh, която издава албума „Io“. Редактор е на рубриката „Из дневниците на руските поети“ в сайта „Грозни пеликани“. През 2010 г. в Москва излиза рускоезичната ѝ стихосбирка „Никомея“. Когато приятелите й в Русия разбират, че мъжът й е починал и тя мизерства, правят благотворителна вечер, за да й съберат пари.
„Повечето хора виждаха само стената от вулгаризъм, която тя бе изградила, за да се предпази. Повечето хора не са били на обратната страна на монетата и не са минавали през това, през което майка ми и близките й минахме“, признава синът й.
Георги Господинов: Всички знаехме, че се е запътила към смъртта
Били сме на по 10, когато се запознахме, разменяйки първите си стихчета около литературен кръжок в Ямбол. После в малка компания през целия пубертет денонощно слушахме и спорехме – Висоцки или Окуджава. Тя намираше касетите с нелегални записи, имаше тръпка в онова „Где твои семнадцать лет? На Большом каретном“. И безответният финал „А где тебя сегодня нет?“ Първите цигари, тя отиде по-нататък, аз останах при дима.
В две страници от „Естествен роман“ Маша присъства дълбоко законспирирана като Хаша. В Ямбол тя беше очевидно различна и скандална, там не е трудно. Остана такава и в София. За година или две тръгна по пътя, по пътищата на Русия, блатната, подземната, неофициалната, превеждаше поезия, вкара в стиховете си силна руска доза. Превеждаше прекрасно Хлебников, Манделщам, Маяковски, Янка Дягилева, Павел Голдин, Ник Кейв, Том Уейтс, Дейвид Боуи, излизали в литературен вестник. Понякога се запиляваше с месеци, връщаше се в София, пренощуваше при приятели и пак изчезваше. В деня, когато научих за смъртта й, ме връхлитаха откъслечни редове: “Вятърът пее на мъртъв език…”, “Към Палестина кралица върви…”, “Здравейте, трепетливи ужаси…” И онова сякаш знаещо: “Тук краят идва необмислен разхвърля дрипи по канавките…” Цялата поезия на Мария, всичките й думи и жестове сочеха, че се е запътила към смъртта, към Палестина кралицата върви… И мисля, всички ние сме го виждали и знаели.
Албена АТАНАСОВА