Люба Маричкова, една от най-интересните жени в софийското арт общество, разказва като никой друг истории от битието на двама от най-известните мъже в българското изкуство. Но сестрата на Кирил Маричков, която е съпруга на Иван Андонов, не остава в сянката им. Тя е неизменно до тях и в най-светлите, и в най-сложните периоди от живота и кариерата им. Любима леля е на Кирил Маричков-син, който завършва право в Рим и прави кариера в Италия, където баща й, Кирил Маричков, е първият наш посланик във Ватикана след 10 ноември.
Разговаряме сред картините на Иван Андонов. В хола, в който всичко блести в аристократично бяло, са и два портрета на незабравимия актьор, режисьор и художник, рисувани от Христо Явашев и Генко Генов.
– Каква е историята на портретите, от които ни гледа младият Иван Андонов, госпожо Маричкова?
– В първи курс във ВИТИЗ Иван и Анани Явашев стават близки приятели. И понеже единият е от Пловдив, другият от Габрово, си взимат обща квартира – на улица „Неофит Рилски“. При тях често се отбива Христо, един от двамата по-малки братя на Анани. Поставя статива си в стаята им, която е не по-голяма от четири на четири метра, и рисува – не само тях, но и колежките им от ВИТИЗ, на които истински се радва. Когато у нас започнаха да обвиняват Христо Явашев, че не говори български, Иван много се ядосваше. „Той никога не е бил разточителен в думите. Особено когато работеше. Силата му не беше в речта, изразяваше се по друг начин“, казваше за Христо. Толкова сме елементарни – защо да не оплюем единствения си световен художник?! Да е като всички останали. Що се отнася до Генко Генков, те с Иван се уважаваха, но не бих казала, че често са пили и яли заедно. Иван нямаше много приятели, защото непрекъснато работеше. Лакърдиите не го привличаха, предпочиташе да бъде забавен вкъщи. Не беше от артистите, които винаги искат да са душата на компанията. Изливаше остроумието във филмите си. Измисляше смешки, които публиката помни и досега.
– Дълго ли се е колебаел между ВИТИЗ и Художествената академия?
– Приемат го и на двете места, но избира ВИТИЗ.
– Съжаляваше ли понякога за избора си?
– Не. На младини не е искал да се затвори вкъщи и само да рисува. Вече в края на живота си споделяше, че по-късно е опознал вкуса на самотата.
– Кога започва страстта на Иван Андонов към рисуването?
– В рода Андонови всички са закърмени с изкуство. Една от лелите на Иван постоянно е обгрижвала племенниците си – да учат чужди езици, за да четат класиците в оригинал. Стела, братовчедка на мъжа ми, която ще стане скулпторка, е първата съпруга на Боян Райнов, брата на Богомил Райнов. Когато баща им Николай Райнов гостува на Андонови, позволява на малкия Иван да му забърква боите. Вече в гимназията забележителният Иван Топалов преподава рисуване на момчетата, които ще бъдат от най-големите художници на България – Георги Божилов-Слона, Димитър Киров, Христо Стефанов, Енчо Пиронков. Иван също е ученик на Топалов.
– Той беше от малкото интелектуалци в гилдията. Дразнеха ли се режисьорите от този факт?
– Правеха се, че не им е конкурент – актьор, който е започнал в анимацията, после и в игралното кино. Несериозна работа. Той се шегуваше, че го приемат, защото е художник. Започнаха да го награждават и величаят, когато спря да прави филми. Беше много различен от повечето режисьори. Крайно работлив и организиран. Не разправяше на чашка как иска да направи филма си, а на снимачната площадка да се чуди как наистина да го направи. Подготвяше се изумително прецизно. Спря да снима, когато унищожиха киното с един саблен удар заради нивите и площта на Киноцентъра, които можеха да се продават.
– Имаше ли проблеми с цензурата и критиците?
– Отрязаха сцени от „Индиански игри“ и „Черешова градина“. След премиерата на „Дами канят“ се чуха „възмутени“ гласове: „Такива ли са българските жени?“. Какви „такива“? Нима е осъдително, че Иван показва жени, които искат да бъдат щастливи? Обявиха за кич прочутата сцена с клетвата и песента на свещи във „Вчера“. Един от най-известните ни кинокритици пусна отвратителна статия, въпреки че беше приятел на Иван. В нея към „режисьорските недостатъци“ авторът беше прибавил и „дългата, но затова отегчителна музика на „щуреца“ Маричков“. Щом излезеше премиера на Иван, същият този човек отиваше при Кеворк Кеворкян и започваше да говори против филма. Щом по екраните тръгваше филм на Иванка Гръбчева, пак въпросният критик лееше славословия отново във „Всяка неделя“. „Всеки има право да не харесва филмите ми“, оправдаваше го Иван.
– Откъде тръгват перипетиите на Андонови с комунистите?
– Още от началото на миналия век. Дядо му Иван Андонов, на когото е кръстен – апостол от Априлското въстание, приятел и съратник с Левски, Ботев и Захарий Стоянов, е бил русофоб. Никога не е скривал ненавистта си към комунистите. В книгата си „Из спомените ми от турско време“, издадена през 1929 година, пише: „Когато видях позора през 1923 на някои продажни български синове, които водеха пазарлъци да продадат България на московските болшевики, се възмутих“. Говорел е за Георги Димитров и Васил Коларов. За това, че дивият съветски болшевизъм не се харесва в нито една от цивилизованите държави в Европа. Днес комунистите редовно питат защо от 36 години живеем в омраза. Те я насадиха на Девети септември. Избиха и почти цялата интелигенция, оцелялата я превърнаха в класов враг, а нейните наследници се изнесоха от България.
– Кога се запознахте с Иван?
– На 7 юли 1977 година. В Созопол – тогава всички се запознаваха там. Аз – на 30 и омъжена, той – на 43 и женен. Нещата бяха сложни, но Иван много ги опрости. Не обичаше да си губи времето, а и трябваше да започва снимките на „Покрив“. Беше много решителен мъж. На Нова година вече живеехме заедно, като междувременно дори беше готов с монтажа на филма.
– Бързо са се развили чувствата между вас.
– През целия си живот бях моногамна. Първото ми гадже беше Пепи Цанков от „Щурците“. После взех, че се влюбих в Йордан Трифонов, директора на Центъра за нови стоки и мода, който пък беше женен за известната дизайнерка Жени Комисаренко. Стана голям скандал, той се разведе. Смешното е, че в пловдивската гимназия Йордан Трифонов и Иван са седели на един чин.
– С какво се занимавахте в онзи период?
– Снимах в ЦНСМ. Да се занимаваш с мода също беше идеологическа диверсия. Нищо че там денонощно шиеха тоалети за Людмила Живкова, а в художествения съвет бяха Марин и Сун Върбанови, Атанас Нейков, Милка Пейкова, Веса Василева.
– Иван бързо ли ви обяви за муза?
– Преди мен беше снимал два игрални филма – „Трудна любов“ и „Самодивско хоро“. После направи и останалите 20. Казваше, че и без мен би ги осъществил, но нямаше да бъдат толкова много. Научих се да му помагам, това ми носеше удоволствие. Хич не обичаше да ме хвали. В моето семейство съм възпитана, че изкуството е тежка работа и не всичко е за награди.
– Не пожелахте ли да се покажете пред камерите?
– Не мога да казвам чужди текстове, камо ли да ги изиграя. Смущавах се дори, когато Иван искаше да ме рисува. Не обичам фокусираното внимание, иначе съм много общителна. Когато питаха Иван защо не ме пусне в някой филм, той отговаряше „Некадърна е“.
– Защо Иван Андонов се отказва от сцената – първо напуска Младежкия театър, после и Сатирата?
– В Младежкия играе мечки, вълци и стари дядовци, а много по-възрастни от него актриси сядат по коленете му като внучки. Не му е харесвало да виси в „Чакащи артисти“, не е било за неговия темперамент. В Сатирата – също. Нито режисурата му е допадала, нито вечното преодоляване на всяко отделно его. И тогава отива в анимацията, където прави 12 хубави филма. Артистите са особена порода хора. Много ги обичам и ги разбирам, но са ревниви към всичко. Работят за едното „браво“ – да ръкопляскат само на тях и на никой друг.
– А защо спря да играе в киното?
– В момента, в който Иван застава от другата страна на камерата, спират всички покани за роли. Може да се тълкува по всякакъв начин. Като всеки високоинтелигентен човек, си обясняваше нещата от живота с психологията. Но не се обръщаше назад, винаги гледаше напред. Само Тодор Стоянов, един от режисьорите на „Отклонение“, го извика за централна роля в сериала „Почти ревизия“.
– През годините какво го ядосваше в театъра и киното?
– Преди всичко неправилният говор на актьорите. Казваше: „Може и да са кадърни, но като не разбирам какво говорят, не зная какво играят“. Още от студент за него това е мисия – като при най-големите, като при Славка Славова и Цонка Митева. Любо Чаталов подхвърляше на шега: „Мразя Иван, защото не спря да ме тормози за артикулацията“. Беше извадил душата на Христо Шопов за единствена фраза. Бореше се с диалекта на Петър Слабаков, който в „Покрив“ произнасяше „Шъ съ къчъ“. А какво се случваше при диалозите между Чочо Попйорданов и Иван Ласкин в „Дунав мост“? Първи дубъл, нищо не им се разбира. Втори дубъл – същата скороговорка. При третия Иван ги подканваше: „Хайде, сега го кажете на български, не разбирам санскритски“. Много ги харесваше и двамата. На Чочо дори му измисли персонаж в „Адио, Рио“, който неразбираемо стреляше думите като него. И Чочо, и Ласкин бяха изключително талантливи момчета. Но не се побираха в кожата си. Искаха и още, и още. Нещо им напираше отвътре. Безкрайно жалко е, че се пропиха и си отидоха. Вече няма много като тях. Онзи ден гледах предаване по телевизията, в което млад актьор не знаеше кой е Златю Бояджиев.
– На вас какво не ви харесва в новите български филми?
– Всички са сърдити и се карат. Защо? И още нещо – мислят, че са величествени, като постоянно пушат в кадър.
– Художниците как приемаха картините на Иван Андонов?
– Харесваха ги. След като си отиде, през две години правя изложби с негови творби в галерия „Арте“. На една от тях Павел Койчев и Станислав Памукчиев така говореха за Иван, че се разплаках. Светлин Русев също много ми е помагал да редя картините. С него се познавахме отдавна. Когато кандидатствах изкуствознание в Академията, на теорията изкарах висока оценка при Богомил Райнов, но по рисуване бях много зле. Баща ми беше правен съветник в СБХ и малко по български беше подхвърлил на Светлин Русев, че се явявам на изпитите. Светлин се беше опитал да премести рисунката ми при тройките, но колегите му от комисията върнали „този боклук“ при двойкаджиите.
– Как съпругът ви коментираше падането си от четвъртия етаж в кооперацията на „Хан Аспарух“, където живеете в онзи момент?
– Тогава ходеше с патерици. Бяха му правили операции заради коксартрозата. Чул шума от мотора на колата и се навел да види дали съм паркирала. Беше паднал през ниския парапет върху ламаринения покрив, под който съсед криеше ладичката си от дъжда и снега. Ламарината не само го беше спасила, огъвайки се под тежестта му, но и лист от нея така се беше извил като пързалка, че Иван просто е плъзнал към плочките. Само малка рана от някакъв винт и избит зъб. Започнал да движи пръстите, за да провери дали има поражения на гръбнака. Когато се обърнал към притичалото съседско момче: „Подайте ми ръка, за да стана“, младежът отказал: „Не, не, не мърдайте, извиках „Бърза помощ“. Иван отговорил: „Е, добре, и без това нямам ключ“. Можеше да се сети за нещо смешно и след полет от 15 метра. А когато стигнах до „Пирогов“, вече правеше шоу на сестрите, все така облечен в синьото гащеризонче за рисуване и джапанки на краката. „Обади се на Гошо Мишев, за да му потвърдиш: „Прасето пада винаги само напред. Може да си счупи някой зъб, но като цяло се запазва“. Това беше реплика на Петър Слабаков от филма „Самодивско хоро“. А когато по протокол дойде следовател от полицията, подаде на Иван някаква декларация. „Подпишете, че жена ви не ви е бутнала“. Иван побърза да се пошегува: „А какво чудно би имало в това?“.
– До последно ли рисуваше?
– Да. Дори след няколкото тежки операции. Отиваше усмихнат в ателието и усмихнат се връщаше. Никога не показваше физическата си болка. Никога не се оплакваше.
– Как си общуваха Иван Андонов и Кирил Маричков?
– С уважение и обич, всеки изключително ценеше дарбите на другия. И двамата мразеха грубия комерс. След като Кирчо написа великолепната си музика за филмите на Иван, никой от маститите режисьори не го покани за композитор.
– В деня, в който открихте паметната плоча на Кирил Маричков върху фасадата на фамилната ви къща, не видяхме твърде много музиканти на събитието.
– Дойдоха Богдана Карадочева и Йорданка Христова – те са и наши приятелки, Денис Ризов и Петър Георгиев-Пешето. Момчетата от „Фондацията“ бяха на концерт извън София, а за толкова кратко събитие не беше необходимо Валди Тотев да пътува в жегата – той живее в русенско село. Вероятно много хора от съсловието през годините са завиждали на Кирчо. Но той никога не е обръщал внимание на завистта. Беше особен човек, винаги беше силно концентриран в предстоящ или бъдещ проект, никога не потъваше в битовизми. Не се интересуваше от материалното. Някога пътуваше непрекъснато, за да изпълни нормата на „Концертна дирекция“ за 35 лева хонорар. През последните години взимаше по 2000 лева на концерт. Излишно е да се правят сравнения със сумите, които прибират чалгаджиите на вечер.
– Имахте ли предчувствие, когато брат ви тръгна за последния концерт в живота си?
– Да. Наскоро вече беше падал веднъж. Трябваше да спре поне за малко. Но не можеше, много обичаше да свири с момчетата от „Фондацията“.
Става фалшификатор, за да кандидатства във ВИТИЗ
Чиновничка от ОФ отказва да му даде бележка, че може да постъпи във висше учебно заведение
Заради буржоазния си произход Иван Андонов за малко да остане извън образователната система. Майка му дори се принуждава да стане работничка в шоколадовата фабрика в Пловдив, та поне малко да коригира биографията му.
Когато бъдещият актьор, режисьор и художник отива да получи бележка от социалистическата организация „Отечествен фронт“, че може да кандидатства във висше учебно заведение, чиновничка го попарва с вряла вода.
„Този ситно накъдрен, кривокрак, мустакат и смърдящ на многоседмична чеснова пот екземпляр, започва дълго ровичкане из някакви папки. Накрая със загадъчна усмивка изписва трите ми имена върху гадна хартия. Удря кръглия печат, топва писеца в мастилото и с необработен почерк ме заколва: „Не може да следва във ВУЗ“. Нямам ятаган и затова кротко питам „Защо?“. А тя ми отговаря, че в момента народната ни република има нужда от войници, а ако след две години с вярна служба изкупя произхода си, ще ми даде друга бележка“, описвал е Иван Андонов с непоправимото си чувство за хумор.
Той сгъва въпросното листче с циклостилно отпечатаната бележчица, прибира се вкъщи и най-после прилага някои умения, придобити от рисуването, за да се превърне поне веднъж във фалшификатор. С четчица, попивателна хартия и слаб разтвор от белина „атакува“ думичката „не“. Обработва оставащото бяло петно с темпера и акварел, така че фалшификацията не личи дори и през лупа. Въпреки това през четирите години във ВИТИЗ толкова се опасява да не бъде разкрит от „народната власт“, че дори не отваря дума за стипендия, въпреки че е беден отличник. Четири години се страхува да не го разконспирират и изхвърлят от ВИТИЗ.
Албена АТАНАСОВА