Ars longa, vita brevis

Ars longa, vita brevis

Малин Кръстев в агонията на отчаянието от изгубения смисъл

Малин Кръстев е ужасяващо и нечовешки отчаян в „Последната лента“ – премиерния спектакъл на Иван Добчев, категоричен хит в програмата на „Сфумато“, първото безапелационно класическо събитие в есенния арт сезон. Всеки, който се интересува поне малко от театър, е чувал за пиесата на великия ирландски драматург Самюел Бекет, в която той е опасно близко до тоталното отрицание на живота – почти толкова брутално близко, колкото и в „О, щастливи дни“. Тук обаче дебатът, провокиран от думите на Бекет „На Земята си, няма лек за това“, е подсилен от „Не аз“, друга негова потресаваща творба. Идеята на Добчев да обедини двата текста със заглавието „Сянка се спуска от планината“ – стих от стара ирландска песен, обаче, е осуетено от евентуално усложнение с авторските права.

Че Малин Кръстев е изправен пред огромно изпитание, става ясно, още когато зрителите го виждат на сцената съвършено неподвижен половин час преди началото на представлението. Неговият Крап – в превод от английски „боклук“ и „отпадък“, не мига, налудничаво втренчил поглед в нищото. За да няма съмнение, че няма по-гротескно от нещастието, е гримиран като клоун, дори носът му е червен. Сценографията на Никола Тороманов изпраща директно в преддверието на ада, където се случва не-действието – неописуемо овехтял и разпадащ се таван, в чийто център Крап седи на разкостено от времето бюро с много заключени чекмеджета. След първите минути, които преминават в гробна и тъмна тишина – може би тази комбинация е измислена за някои от героите на Бекет, Крап болезнено се размърдва на стола си. Публиката го вижда като излязъл от преизподнята: с окъсани одежди, с невъзможни за носене криви обувки, кореспондиращи с тези на Чарли Чаплин – костюмите са на Сузи Радичкова. Крап отключва едно от чекмеджетата, вади банани, бели ги, търсейки еротични конотации, тъпче ги в устата си и мята обелките по пода, по който се въргалят други гниещи кори. Кратките реплики Малин Кръстев изрича с дебело-остарял тембър – Крап е на 69, алкохолик и мизантроп. Зарежда с ролки магнетофон от 70-те. От там се чува сякаш друг човек – Крап на 39, все още може би вярващ в бъдещето. Гласът е на Станислав Ганчев. Крап на 69 репликира своето младо „аз“ с междуметия и саркастични звуци, стигащ до усещане за метафизика, влизащ в друго живеене. Над главата му свети единствена крушка – като на разпит в отвъдното. Той се оправдава, че в мрака се чувства по-малко самотен. „Нищо не е по-съществено от несъщественото. Ние не сме в изгнание, ние сме в послание“, припомня Иван Добчев. Малин Кръстев е потресаващо въздействащ като Крап, изминал целия път, за да стигне до трагическото осъзнаване, че е изтървал големия смисъл. И той приключва – изхвърля магнетофонните ролки, на които запечатва дните си, изгубени в дребнотемието. Повече няма нужда от паметта за тях, не си заслужават. „Значимите събития – ще останат и ще ги има и след като моят прах се разпилее“, наясно е Крап. „Няма нищо по-забавно от нещастието. То е най-комичното нещо на света. Иначе няма нужда да го отбелязваш“, солидаризира се Добчев с Бекет. През пролетта на 2024 г. Малин Кръстев със сигурност ще обере наградите в гилдията. Ако играеше, примерно, в Уест Енд – Меката на театрите в Лондон, и светът щеше да чуе за него.
„Не аз“ е сравнително кратък, но също толкова мъчителен монолог, пронизан на моменти с агонизиращ човешки вой. Думите излизат от сякаш полудяла уста, която неочаквано се показва от стар сандък с кукла в ръка, предполагаемото детско „аз“ на Крап. Нейната изповед – в ролята е Неда Спасова, може да докара по-слабия до самоубийство, защото устата твърди, че има единствена истина. Едва ли някой се съмнява каква е тя: Животът няма смисъл. Актрисата е гримирана като в хорър филм – устата заема почти цялото й лице. Бекет пише „Не аз“ след инсулт, от който го спасяват на косъм. Той е в реанимацията, когато излива думите, завършващи трагически. Тогава формулира една от най-радикалните си сентенции: „Винаги съм намирал умирането за толкова дълга и уморителна работа“.

Спектакълът е в памет на Наум Шопов и Крикор Азарян

„Искам да посветя това мое посягане към Бекет на паметта на двама любими приятели – Наум Шопов и Крикор Азарян, които в залеза на така наречения зрял соц реализъм се одързостиха да поставят „Последната лента“. Незабравим спектакъл. Нямам думи да опиша ефекта от него върху цялото ни тогавашно театрално мислене“, казва Иван Добчев. Той не крие, че дълго не се осмелява да намери актьор, който да застане срещу паметта на Наум Шопов, три пъти в кариерата си навличал парцаливите дрехи на Крап.

През 1992 година с Азарян правят „Последният запис“. През 2005 в „Последната лента на Крап“ го режисира Димитър Еленов. През 2007 г., вече гонейки 80, Наум Шопов създава свой „Крап“, канейки за сърежисьор Антони Райжеков. С „Последният запис на Крап“ Вельо Горанов празнува 70-годишнината си под режисурата на Борис Радев.

Последни публикации