„Животът е буря, в която изкуството е единственият ни чадър“, казва Марио Варгас Льоса, който преди броени дни си отиде на 89 години, завещавайки на света преведените на 30 езика романи „Разговор в Катедралата“, „Панталеон и посетителките“, „Леля Хулия и писачът“, „Кой уби Паломино Молеро?“, „Възхвала на мащехата“, „Празникът на козела“, „Лудориите на лошото момиче“. Големите теми в тях и в другите му творби са свободата на личността и борбата за демокрация срещу авторитарните режими и диктатурите. Световноизвестният писател виртуозно съчетава криминални мистерии и исторически факти, политически алегории и социална критика, но през всичко прозира блестящото му чувство за хумор.
Кариерата му започва в Европа. Докато през 1959 година живее в Париж, за да мине по стъпките на своя идол Гюстав Флобер, излизат първите му разкази. Става известен още с първия си роман „Градът и кучетата“, базиран върху собствените му кошмарни спомени от военен интернат в Лима. Критиците са толкова благосклонни към него, че веднага го класират сред знаменитостите от Южна Америка – колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, мексиканеца Карлос Фуентес, чилиеца Пабло Неруда, аржентинеца Хулио Кортасар. Дръзкият Льоса дублира триумфа си със „Зелената къща“ и измъква под носа на Маркес наградата „Ромуло Галегос“. Перуанецът, който ще получи и испанско гражданство и ще бъде единственият член на Френската академия, периодично оспорва отличията на колегите си. С Маркес дори силно ще охладнеят един към друг след публичен диспут.
Ако в творчеството на Варгас Льоса има по-продължителни паузи, те се дължат на страстта му към политиката. Писателят, наричан интелектуалната съвест на Латинска Америка, признава, че като типичен представител на континента си, е неразумен мечтател по природа и трудно прави разлика между реалността и фикцията. В ранната младост се увлича по идеите на Фидел Кастро и Че Гевара. А когато през 80-те години лявата партизанска организация „Сияйна пътека“ тероризира перуанското население, което едва оцелява в икономическата криза, Льоса се кандидатира за президент като представител на десноцентристка коалиция. Победата му изглежда в кърпа вързана, но изборите печели никому неизвестният агроном Алберто Фухимори. Поражението слага край на намеренията на Льоса за директно участие във властта, но той редовно критикува популизма, наричан от него „болест на демокрацията“. Обвинява венецуелския президент Хуго Чавес за обществените, социалните и икономическите неблагополучия в Южна Америка. По-късно се отрича от Че Гевара и Фидел Кастро, заклеймява крайната десница и радикалната левица в Европа.
Преди 10 ноември, когато българските издателства стриктно подбираха какво да превеждат – никой не обръщаше внимание на книгите с партизански сюжети и за строителството на социализма, с удоволствие четяхме и сатиричните, и политическите романи на Варгас Льоса. Малко след избухването на родната революция полунелегално се появи неговата еротична постмодерна „Възхвала на мащехата”, където изкусно съчетава изящен изказ, поезия, живопис, музика. Във фабулата са вплетени мотиви от историята и митологията, докато чувствената доня Лукресия, мечтателният дон Ригоберто и смущаващият Фончито са въвлечени в различни проявления на любовта.
Вече в по-нови времена Варгас Льоса започна да излиза у нас със знака на „Колибри“. За феновете на кино драматургията в книгите му е „Лудориите на лошото момиче“. Самият той споделя: „Това е любовен роман, съвършено нов за мен жанр. Във всички мои предишни книги има любовна интрига, но никога не съм я извеждал на преден план. Сега вече се чувствам достатъчно съзрял, за да запълня тази празнина“. Главната му героиня е бунтарка, авантюристка, прагматична. Главният му герой е „доброто момче“. Съдбите им се срещат и разминават във вихъра на странна, луда любовна история, която продължава повече от четири десетилетия и отвежда читателя в Париж, Лондон, Токио, Мадрид. А неин ярък фон са някои от знаковите събития от втората половина на XX век – революционните движения в Латинска Америка и младежките бунтове в Европа, бохемският живот на Лондон от 60-те години, икономическото чудо на Япония, рокендролът и СПИН, френският постструктурализъм и руското дисидентство.
За почитателите на по-академичния Варгас Льоса е „Зовът на племето“ в превод на Катя Диманова, своеобразна интелектуална автобиография на писателя. В нея той коментира произведенията, формирали погледа му към света. Съставя мъдър и увлекателен своеобразен пътеводител из трудовете на либералните мислители, помогнали му да развие нови идеи, за да преодолее разочарованието след Кубинската революция и възгледите на Жан-Пол Сартр, повлиял му най-силно през младежките години във Франция. Анализира Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Карл Попър и други културолози и социални антрополози, разкрили пред ума му друга духовна традиция, издигаща човека на пиедестал пред племето, нацията, класата и защитаваща свободата на словото като най-висша ценност в демокрацията.
„Няколко събития от края на 60-те постепенно ме отдалечиха от марксизма: създаването на ВЗПП в Куба, евфемизъм, чрез който зад привидността на военизираните звена за подпомагане на производството се криеха концентрационните лагери, където бяха събрани на едно място контрареволюционери, хомосексуалисти и углавни престъпници. Пътуването до СССР през 1968-а като гост на честване за Пушкин остави лош вкус в устата ми. Там открих, че ако бях руснак, щях да бъда дисидент (с една дума, парий) в тази страна или щях да гния в Гулаг. Това доста ме травматизира. Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Les Temps Modernes ме бяха убедили, че колкото и зле да вървяха нещата в СССР, той олицетворяваше прогреса и бъдещето, родината, където, както казваше Пол Елюар в една поема, която знаех наизуст, „няма проститутки, крадци и свещеници“. Да, обаче имаше бедност, заспали на улицата пияници и всеобща апатия; навсякъде се усещаше колективна клаустрофобия поради липсата на информация за случващото се в страната и в останалия свят. Един поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш, че макар да бяха изчезнали класовите различия по отношение на парите, неравенствата в СССР бяха огромни и съществуваха изключително в зависимост от властта“, пише той в „Зовът на племето“. А когато Варгас Льоса пита приказлив руснак кои са най-привилегированите в СССР, получава отговора: „Послушните писатели“.
Когато през 2013 година Варгас Льоса идва в София, за да получи почетното звание доктор хонорис кауза на Софийския университет „Свети Климент Охридски“, той коментира, че между левите и десните диктатури няма разлика – риториката навсякъде е една и съща, управниците са първа и последна инстанция. „В резултат се появиха лагерите ГУЛАГ, Холокоста, Културната революция в Китай и загинаха милиони невинни“, категоричен е писателят.
Жени се за балдъзата на чичо си
Има три деца от първа братовчедка, по-късно се събира с майката на Енрике Иглесиас
Роденият през 1936 година Марио Варгас Льоса вижда за първи път баща си, когато е на 10, тъй като тогава разведените му родители се събират отново. Малко преди да завърши Военна академия напуска натрапеното от родителя му образование и пробива в журналистиката и в драматургията. Поставя първата си пиеса „Бягството на инката“, докато учи литература в Националния университет „Сан Маркос“ в Лима. През 1955 г. се жени за Хулия Уркиди, сестра на съпругата на чичо му, която е с 13 години по-възрастна от него. Разводът не закъснява. След половинвековен брак и три деца Марио Варгас Льоса през 2015 г. се развежда със съпругата си Патрисия, която е и негова първа братовчедка. Жени се за испанката от Филипините Изабел Прейслер – майката на Енрике Иглесиас. Романсът им продължава седем години.
Албена АТАНАСОВА