„След всичко, което ми се случи и продължава да се случва в живота ми, нямам причини да се оплаквам от каквото и да било. Аз съм късметлия“, признава Митко Щерев. Композиторът на столетието празнува 80 без суета, церемонии, ордени и медали.
Едва ли има продуцент, който би се отказал от грандиозно събитие, посветено на легендарния музикант, който през 90-те години беше обявен за номер едно в гилдията. Авторът на 300 песни и 30 саундтрака за кино обаче слезе от сцената през 2024 година, за да се отдаде на заслужена почивка. „Не че съм чак толкова изморен, но трябва да обърна внимание на здравето си. Добре е, когато човек има деца и внуци, тъй като благодарение на тях не приема старостта като нещо страшно. Щастлив съм, че моите са живи и здрави“, казва преди време. И въпреки че припомня думите на стария си приятел Боян Иванов, че след 80 човек остарява с всеки ден, маестрото твърди, че тази максима не е валидна за хората на изкуството – особено за писателите, композиторите и художниците, за които времето е абстрактно понятие.
Той, разбира се, е наясно, че едва ли съществува някой, който не се страхува от смъртта. Според него паниката е излишна, а най-добрият начин да й се противопоставиш, е да правиш нещо полезно за близките си хора и да им доставяш удоволствие. А и човек не би трябвало да има причини за терзания, ако не е лъгал, не е мамил, не е мразил.
„Младостта е специална, но тя е в миналото. Отдавна забравих какво е омраза. Нищо и никой не може да ме накара да я изпитам. Да, разочарован съм от някои хора, които ме предадоха, но това е различно. По-благородно е да си наивен, отколкото да живееш без вяра. Простил съм на всички. Дори не ми е мъчно, че след време могат да ме забравят. Всеки е уникален. Само от него зависи да намери мястото си в живота. Аз съм широко скроен човек, който успя да запази достойнството си. Славата е подчинена на егото. Най-тежка е борбата със самия себе си“, изповядва се Митко Щерев, който през социализма не става нито „заслужил“, нито „народен“ артист заради вечните интриги и всекидневната завист в гилдията. Той е убеден, че всяка претенция се разбива в бреговете на времето и неговите социални и духовни трансформации – като претенцията на бившия му колега Максим Горанов, който регистрира търговска марка „Диана експрес“ и се опитва да използва името на знаменитата група, създадена от Митко Щерев.
Корифеят на шлагерите невинаги е съгласен и с артистите, които не спират да се оплакват. „Човек сам избира какво да работи. Не е коректно постоянно да обвиняваме държавата за несполуките си. Всеки, който реши да се занимава с музика, трябва предварително да е наясно с план „Б“. А не да протестира пред Министерството на културата. Не може държавата да спасява всеки, който е известен. Всички сме равни. Когато говорим за пенсиониране, никой няма право да е по-специален. Не съм съгласен и с колегите от шоубизнеса, които взеха набързо и тихо по 460 лева пенсия. След тях и потоп. Историята с изчезналите документи от Концертна дирекция също е лъжа. Всичко от 1980 година насам се пази. Смешно е някой, който е започнал кариерата си след тази дата, да се оправдава с изчезналите документи от Концертна дирекция. А ги има много. Работя от 1967 г. и много добре знам кой какво е вършил. Раснал съм сред сираци и съм против привилегиите. Когато някой наистина изпадне във финансови затруднения или е тежко болен, държавата има други механизми, по които да му помогне.“
Дразни се и когато в телевизионни формати в националния ефир използват хитовете му, без да го питат дали е съгласен с изпълнителя или новия аранжимент. Споделя, че в подобни мигове е объркан и ограбен, чудейки се защото обществото ни продължава да се храни с абсурди.
Една от последните творби на Митко Щерев е партитурата за филма „Съ нами Богъ“. Работата му глътва половин година, но духовното удовлетворение е голямо. Споделя, че и за него, и за целия екип, начело с режисьора Степан Поляков, петсерийният документален разказ за Батенберг, Фердинанд и цар Борис е нещо, неправено досега. Убеден е, че подобни проекти имат стойност и бъдеще.
Преди години Митко Щерев попада на книгата „Граждани на Космоса“ и открива отговори на много от въпросите си. Днес се вълнува най-вече от трите си дъщери и децата им.
Отива в пансион, когато родителите му се развеждат
Майка му Мария трудно изхранва четирите си деца след развода с често пияния си съпруг
Детството на Митко Щерев в Ямбол е тъжно гарнирано със скандалите между родителите му. Баща му работи в кварталната кръчма и всяко негово пиянство приключва с физическа агресия към майка му. Тя, естествено, е готова да поеме цялата негативна енергия, за да не пострадат четирите им деца. След поредното посегателство грабва двете момчета и сестрите им и се мести в дома на майка си, която е от заможен тракийски род.
Но Мария не иска да тежи на никого и започва работа като чистачка в близката гимназия. Когато осъзнава, че й е невъзможно да изхранва семейството, изпраща Митко, най-малкият, в „държавно заведение“. Той е в пети клас, когато отива да живее в пансион за сираци. Именно там открива акордеона в пионерската стая. Свири с часове. Диригентът на хора Христо Христов, първият от ангелите му хранители по пътя към голямото изкуство, отсича, че момчето има изключително бъдеще. Приемат го в Музикалното училище в Пловдив, което завършва с фагот и пиано. „Майка ми и баща ми бяха учили до четвърти клас, но аз създадох музика, която хората харесват“, казва Митко Щерев.
Авторът на „Свири, щурче“ сам отглежда две от трите си дъщери
Александра и Рая като малки мислят, че той ги е родил, след като втората му съпруга го напуска
Първата съпруга на Митко Щерев е спортната журналистка Росица Ковачева. На сватбата им през 1970 г. кумове са Емил Димитров и жена му Мариета. След развода Росица Ковачева и дъщеря им Надежда заминават за Германия. Втората му съпруга е Катерина, по чиято младост и красота маестрото се увлича неудържимо. Тя няма и 20 години, когато ражда Александра, а после и Рая. Не след дълго напуска и тримата, лудо влюбена в италианец. Така композиторът се оказва самотен баща.
„Един от сложните периоди в живота ми започна през 1987 година. Наложи се сам да се грижа за Александра и Рая. В началото ми беше много трудно, тримата минахме през много перипетии“, признава Митко Щерев. За момичетата дълго е и майка, и баща. Приятелите му се шегуват, че сякаш той ги е родил, самите те като малки също са убедени в това.
Понякога и дори до днес има угризения, че не е успял да отдаде на Надежда, Александра и Рая цялото си време заради вечните турнета из България и по света с Емил Димитров, Лили Иванова и „Диана експрес“.
Неслучайно събира в авторската книжка „Снежни приказки“ импровизираните истории, които разказва на Александра и Рая. През 80-те години ги напечатва на старата си италианска пишеща машина, за да ги открие няколко десетилетия по-късно и да ги издаде през 2022 година заедно с „Осъдени души и още седем филмови теми за пиано“.
Днес дъщерите му предпочитат да не шумят около фамилията си. Преди време Александра, която завършва НАТФИЗ, участва във филма „Пъзел“ на Иво Стайков, сина на Людмил Стайков. Докато продукцията се върти по кината, малцина знаят, че ефектната госпожица е дъщеря на Митко Щерев. Той нито за миг не използва „връзки“, за да я „уреди“ в киното, въпреки че винаги угажда на момичетата си. Единственият път, когато маестрото отказва нещо на Алекс, е, когато тя с две приятелки се опитват да направят рок група. Той любезно ги изслушва и още по-мило им казва, че просто не стават. Александра снима в клипове на „Диана експрес“, в тв сериала на Иванка Гръбчева „Ваканцията на Лили“, но в крайна сметка се увлича и отдава на астрология.
Става пианист на Емил Димитров, когато е едва на 20 години
Двамата правят фурор в Париж, но нито един от тях не събира смелост, за да остане в световната столица
В септемврийска вечер на 1966 година Митко Щерев свири джаз в бирхале „Каменица“ в Пловдив, когато натруфен баровец го кани на масата си. „Вече месец търся пианист на Емил Димитров. Мястото е твое, стига да го искаш“, обяснява той на изненадания младеж. Това е моментът за сбогом с мизерията. В бенда „Синьо-белите“ остава три години – зад пианото и с молив ръка, пишейки ноти и правейки аранжименти, сред които е и този на „Моя страна“.
Първата му песен за Емил Димитров е „Нора“. При първото му турне с певеца през 1967 г. влизат през тайни входове в залите, пред които тълпи от стотици пощурели фенки искат да се докоснат до Емил.
„Той вече беше суперзвезда. Винаги изнасяхме по два концерта в претъпкани салони. След втория Емил беше очакван от огромна тълпа, която го аплодираше отново. Подобно нещо не видях повече в живота си на концертиращ музикант. Емил беше повече от певец, беше композитор, който изпълняваше песните си. Световен – като Шарл Азнавур, Жо Дасен, Рей Чарлз. Когато вървяхме с него по улиците, ни следваха по сто човека, а след шоуто правеха шпалир на улицата, за да го видят още веднъж“, разказва Митко Щерев в мемоарите си „Забравих си часовника на пианото“.
А когато композиторът, който осем години расте в полубедняшки интернати, попада сред блясъка на Париж, където Емил Димитров гастролира като истинска международна звезда, културният шок е огромен. На френски Митко Щерев може да каже не повече от десетина изречения. Назубря стотина думи, но осъзнава, че не му стигат нито култура, нито смелост, за да се пробва в световната столица, въпреки че рано или късно със сигурност ще успее – толкова е талантлив. Освен всичко друго току-що се е родила първата му дъщеря – Надежда. Съдбата съвсем международно чука на вратата му, но той се страхува да й отвори. И се прибира в България, за което никога не съжалява. Същото прави и Емил Димитров. Невъзможно е да се гадае дали ако прочутият певец беше приел поканата на Франция, щеше да е жив и до днес.
Феновете на „Диана експрес“ чупят пейки в еуфория
Конна милиция охранява концертите им, после Концертна дирекция ги забранява за две години
През 1974 година се ражда „Диана експрес“ – баскитаристът Иван Лазов и барабанистът Иван Христов са от бенда на Лили Иванова „Макове“, ръководен от Митко Щерев. Четвъртият е Константин Атанасов – Косьо Щуреца. Дебютният им албум излиза само след месеци. През 1976 г. тръгват на турне в България. Първото им шоу е в Ямбол. Градът ги приема с възторг. Палят страсти не само с българските си хитове, но и с пет от топ парчетата на „Дийп Пърпъл“. Билетите са продадени месец предварително.
В Русе, където конна милиция охранява събитието, става нещо донякъде очаквано. Почитателите на бунтарското рокаджийство изтръгват пейките и дори циментовите стойки. Енергията на младите соцподаници изригва с бясна сила. Същото се случва в Шумен и Велико Търново. Забраната не закъснява. Две години по-късно отново се събират – залите са пълни, правят по четири концерта един след друг. Митко Щерев уточнява, че подобни неща са ставали и с други групи през комунизма.
За да създаде репертоара на „Диана експрес“, за да плаща за репетиции, зали, за оборудване, осветление, апаратура и ефекти, през първите десет години на групата Митко Щерев инвестира не само дарбите и къртовския си труд, но и много собствени пари. Затова не може да допусне някой да му открадне марката и постигнатото.
От „Диана експрес“ тръгва славата на Чочо Владовски, Васил Найденов, Георги Станчев, Илия Ангелов. В един момент от Концертна дирекция се опитват чрез административни санкции да ги превърнат в държавни служители на заплата, с която обаче няма как да плащат хотелите в провинцията.
Иля Велчев го изкушава с магията на киното
Пише за минути великата мелодията за „Осъдени души“ на Въло Радев
Приключенията му в киното започват след турне с Лили Иванова в Турция. Жена му го посреща с информацията, че от Киноцентъра са оставили телефонен номер. Той не може да повярва на ушите си, защото отдавна мечтае за киното, но не вярва, че някога ще му се случи. Дори репликира съпругата си, че явно не е разбрала кой го е търсил, докато е бил в чужбина.
Зад съдбовното телефонно обаждане е Иля Велчев, който в дебютния си игрален филм „Мандолината“ използва мелодията на италианската народна песен „Роза се омъжи“, но за втория, „Дубльорът“, иска оригинална модерна музика. Именити композитори симфоници го засипват с оферти, но той търси нещо различно и ново, което може да му предложи само съмишленик. Чул е няколко хита на Емил Димитров с музика на Митко Щерев и е решил да го покани в Киноцентъра. В уговорения час секретарката на продукцията му казва: „Още го няма, но някакъв хипар ви търси“. Точно тогава зад нея се появява дългокос мъж с бял кожух с ресни в стил Джими Хендрикс, клош панталони и обувки с дебели платформи – Митко Щерев. Рокаджията сяда на рояла в съседното студио и импровизира с клавишите, докато режисьорът му разказва истории. Няколко сюжета и двадесетина минути по-късно прозвучава красивата тема за „Дубльорът“. Така започва дългогодишното приятелство и творческо партньорство.
„С Митко сме в нашето кафене. Пред него – ристрето, пред мен – горещ шоколад. Колко години сме приятели между първия филм и последната песен? Много? Ядосвал ме е. Сигурно и аз съм го огорчавал. Добро момче е той. Композитор от световна класа. Добри неща ни събират. Музиката, мечтата, вярата в истината, справедливостта, милосърдието. Спомени и шеги за неговата камериерка, аудито му и чекмеджето с пари, достъпно за закъсали приятели в годините, когато го наричаха Американчето“, разказва Иля Велчев.
В „Биографични снимки – документален роман“ и „Блус за двама – поезия в музика“ той се връща с думи и снимки към онези луди-млади години, в които с Митко Щерев не спират да доказват таланта и работохолизма си.
„Въпреки съпротивата на маститите автори – че е естраден композитор, че не е дорасъл за филмова музика, че нямал висше, а само средно музикално образование, защитих дебюта на Митко в киното и той напълно оправда борбата ми. „Дубльорът“ направи милион зрители и продължи да се върти по летните кина заедно с „Особен урок“ с Натали Делон. Много хора бяха привлечени от любовната история, но и от музиката на двата филма. Гледаха ги по пет-шест и повече пъти. С първия си филм Митко издържа конкуренцията на композитора на „Особен урок“ – Франсис Ле, носител на „Оскар“, връща лентата Иля Велчев.
В дебютния албум на „Диана експрес“, който излиза половин година след премиерата на „Дубльорът“, звучи и първата им обща песен – „Майчице свята“, чиито стихове и емоции поетът Иля Велчев посвещава на майка си. „Албумът е с чист прогресивен рок, неравноделни тактове, уникален хамонд орган и почит към класиката „Дийп Пърпъл“. Изпя го Митко, както се шегува, за да разбере, че не може да пее“, казва Иля Велчев. После композиторът предлага да дадат песента на Мими Иванова, с която са добри приятели още от Музикалното училище в Пловдив – и получава първата си награда на „Златния Орфей“. В епизод от първия българо-италиански сериал „Завръщане от Рим“, който разтърсва арт гилдията и Политбюро, изключителната балада е изпълнена от Васил Найденов и „Диана експрес“.
Партитурата на Митко Щерев за следващия филм на Иля Велчев, „Сладко и горчиво“, му носи първа награда на фестивала „Златната роза“. „Започнаха да му обръщат внимание и други режисьори, а негови колеги го намразваха още повече“, твърди Иля Велчев. Докато той работи по монтажа и звука на „Сладко и горчиво“, в студиото влиза Въло Радев, който в съседство работи по „Осъдени души“. „Дай ми Митко! Кажи му да ми се обади!“, обръща се той към младия си колега, който обаче му отвръща с усмивка: „Той не ми е собственост, ето ти телефона му, покани го“. След финала на вече заснетия и монтиран материал Въло Радев обяснява на композитора, че иска музиката в бъдещия филм да звучи в стила на прочутия италианец Нино Рота. Ръкавицата е хвърлена. Митко Щерев се прибира вкъщи, сяда на пианото и за по-малко от четвърт час сътворява и изсвирва мелодията.
Като знак на съсловна благодарност и уважение, Въло Радев кани Иля Велчев на Северното Черноморие, където снима „Осъдени души“ по прочутия роман на Димитър Димов. След заснемането на сцената, в която Фани Хорн убива отец Ередия, екипът сяда край голям огън с няколко бутилки хубаво вино. Едит Салай, дотогава никому непозната актриса от Будапеща, която е в ролята на фаталната англичанка от „Осъдени души“, подхваща стара чувствена унгарска песен. „Това усещане остана в мен. И когато шест месеца след премиерата на филма Митко ме помоли да направим песен с неговата музика, се роди баладата „Осъдени души“, която отиде при Лили Иванова“, връща лентата Иля Велчев.
Не след дълго тръгва кинаджийската шега, че е достатъчно да чуеш Лили Иванова, за да придобиеш представа за филма – това са и думите, с които секретарят на ЦК Стоян Михайлов хвали Митко Щерев за поредния му триумф. Всичко това не пречи на хора от гилдията да го изкарат „плагиат, ямболски циганин и акордеонист, който не знае нотите“.
Митко Щерев сътворява мелодиите за шест от филмите на Иля Велчев – няма друг режисьор, с когото да е работил повече в киното. Композиторът признава, че най-високото му постижение и естествено, най-голямото му огорчение са свързани със „Завръщане от Рим“, след като филмът е разгромен от тогавашната власт. В поръчковата преса, не че има друга, обиждат Митко Щерев с квалификации от сорта на „композитор на блудкава западна музика“. „Тогава се опитаха да му пречупят равновесието, да ни разделят и да го приобщят към „правилната линия“, разказва Иля Велчев. Двамата дори подготвят песента „Да се завърнеш от Рим“, но събитията ги блокират.
Режисьорът и до днес не се съмнява, че музиката на Митко Щерев за филма му „От другата страна на огледалото“ би била отличена на Берлинския кинофестивал, но драмата е блокирана и свалена от българските екрани след случая със „Завръщане от Рим“.
Когато обаче „отгоре“ изискват от Митко Щерев да „измисли“ музиката за „Човек от народа“ на Христо Ковачев, с който тържествено ще бъде отбелязана седемдесетата годишнина на Тодор Живков, той отказва с формалната причина, че тръгва на турне с „Диана експрес“. За привилегията да се подмажат на властта „на опашка“ се редят поне четирима „народни артисти“, които веднага го обругават, след като става ясно, че той е избраният. А Митко Щерев сваля гарда, защото емисарите го заплашват, че не даде ли нотите, групата му просто ще изчезне от сцените и афишите. Сяда и отново създава чудесна мелодия.
Любопитен е епизодът, свързан с песента за „Адаптация“. Въло Радев грабва химикалка и му пише текста, сякаш е негов. После се оказва, че стихотворението за мостовете, под които не шумят реки, и за пустинно тихите пристанища, е на големия поет Иван Пейчев. Изричното желание на режисьора е изпълнението да не превишава две минути и петнайсет секунди. Правят проби с 25 души, но никой от тях не може да изпее „Адаптация“ така, както Митко Щерев иска да звучи – особено актьорите, каквото пък е желанието на режисьора. В „Балкантон“ записват с Васил Найденов, Милица, „Диана експрес“ и гост тромпетист. Дори се появяват и пред камерите на сагата за изгубеното поколение на 70-те. Митко Щерев не вярва, че „Адаптация“ може да стане хит. Огромната й слава е от големите изненади в кариерата му.
Комисията в БНР отхвърля „Хризантеми“, била кръчмарска песен
След като Лили Иванова я превръща в мегахит, Бедрос Киркоров я прави популярна и в СССР
Първата песен, която Митко Щерев създава по стихове на Иля Велчев за Лили Иванова, е „Не! Не си отивай!“. Поетът иска тя да започне без интродукция, с вик от любов. До този момент той не се вживява прекалено в създаването на текстове за поп музиката и до днес отдава дължимото на приятеля си, който на свой ред му открива прелестите в различен жанр. А когато Митко Щерев изсвирва на Лили „Не! Не си отивай“, тя е толкова развълнувана от лириката, че го моли да я запознае с Иля Велчев. „В знак на извънредно внимание беше успяла да направи крем карамел. Голям подвиг за нея, както подчерта Митко“, усмихва се поетът, за чиито „Хризантеми“ примата също ще бъде аплодирана с десетилетия.
„Когато написах „Хризантеми“, ми се стори, че куплетите са в повече, че песента ще стане дълга, и предложих на Митко и Лили да се съкрати. „Не, не може“, възмутиха се те. „Пее се за цветя, но хризантемата е символ на вечността, на изгряващото и залязващо слънце, на щастието и на тъгата“. „Хризантеми“ е удостоена с голямата награда на международния конкурс „Интервизия“ в полския град Сопот. През 2021 г. я изпълнява и „Диана експрес“.
„С „Хризантеми“ винаги ме свързват два спомена. Първият – неприятен. Комисията в БНР не я прие, използвайки епитета „кръчмарска песен“. Вторият ми донесе много радост и голямо удоволствие. Само за няколко месеца „Хризантеми“ стана хит сред хората, които посещаваха концертите на Лили. 20 години беше хит и в Русия“, пише Митко Щерев в мемоарите си. Бедрос Киркоров, с когото са стари приятели, е първият певец на „Хризантеми“ в СССР. По това време неговият син Филип Киркоров е в осми клас.
На един от бляскавите си концерти в стария цирк на София – най-голямата зала, преди да бъде престъпно и позорно подпалена от икономическата мафия, Лили Иванова наелектризира меломаните с десет евъргрийна на Митко Щерев и Иля Велчев.
„Девет кръга“ е последната ни песен с Лили. Тъжно е, че с Митко не надмогнаха разногласията между тях заради изкуството и публиката. След като се родят и хората ги обикнат като част от живота им, песните престават да бъдат собственост само на своите създатели. Така бяха лишени от живот проекти за песни. А и никога няма да се повтори онази прекрасна симбиоза между нас тримата. Красив беше този творчески процес“, признава Иля Велчев. Все пак тримата имат най-последна обща песен – „Подарих ти любовта“, която се върти в интернет. Сред евъргрийните на Митко Щерев и Иля Велчев е и легендарният „Блус за двама“.
Албена АТАНАСОВА