Георги Милев Касабов – един от безценните автентични интелектуалци на България от началото на XX век, загива преди сто години едва на 30. Острото му перо на непримирим публицист и отявлен критик на политиците го превръща в жертва на белия терор през 1925 г. след атентата в столичния храм „Света Неделя“. Убийството на Гео Милев, както го познават народът и Европа, е поредният срам за нацията, която винаги е в криза на духа и десетителия наред унищожава малобройните си умове, които по света биха могли да блестят на високи пиедестали. Безподобният ерудит дори няма гроб – още едно доказателство за варварщината в нравите на българския модел, който по онова време отдавна е изчерпал възрожденския позитивизъм и идеализъм.
Гео Милев е единственият ни поет, убит не заради революционна дейност, а заради шокиращата гражданска дързост в творчеството му. Той не мълчи, когато катастрофите сякаш нямат край – загубата на Македония, позорният Ньойски договор, смъртта на хиляди мъже във войните, инфлацията, безработицата, тоталната разруха се оглеждат в словото му. Постоянно е провокиран от социалните, икономически и политически катаклизми в България. В произведенията си смело прокламира и модерните идеи за човека и неговата трагичност. „Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог“, пише той. Гео Милев е безспорният лидер на експресионизма в литературата ни – третият период в адекватното й осъвременяване след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Преформатира и преводачеството у нас, което до този момент гравитира главно около класиката. Поставя началото на нов етап в развитието на българската култура, насочвайки се към международни автори – Йоханес Бехер, Владимир Маяковски, Ернст Толер. Свободно използва немски, френски, английски и руски, познавайки в дълбочина съответните литератури. С лекота анализира и интерпретира движенията и теченията в арта. Нито един друг преводач не е открил за публиката повече творци в лириката от различни епохи и националности. Пише рецензии, литературнокритически статии, немско-български речник. Усещането му за мисия обаче няма общо с левите му убеждения, в работите си е далеч от пролетарските клишета. „Не можеш да бъдеш поет, ако не те боли за живота, който те заобикаля“, категоричен е той.
В издадения през 1965 г. сборник „Гео Милев в спомените на съвременниците си“ са съхранени 71 свидетелства на приятели и колеги от 20-те. Писателят Людмил Стоянов разказва, че макар и минал на косъм от смъртта, Гео Милев е „с невредими душевни и умствени сили. Същата хубава усмивка, същият прекрасен мек поглед“. Професор Асен Златаров си спомня: „Начетен, буен и вдъхновен, Гео дойде между нас и донесе тръпката на новото. Той почна да славослови имена, които бяха непознати за духовната общественост. Дръзко, уверено и с поток от велеречия развяваше знамето на едно новаторство, което и увличаше, и смущаваше“. Николай Лилиев не се колебае: „Не щадеше никого: стари, млади, професори, писатели, артисти. Негов прицел беше глупостта. И не се спираше пред нищо, за да я изобличи там, където я намираше“.
Завършва гимназия на 16 години, от ученик е полиглот
Историята на рода Касабови тръгва от търговеца Георги Касапина, който никога не слага фес по турско време
В Стара Загора наричат бъдещия поет „вундеркинда на книжаря Мильо Касабов“. Още на три години Гео рисува „като голям“, на пет чете свободно. Тръгва в първи клас преди връстниците си и завършва гимназия на 16 – вече знае френски и руски, а съсед, който търгува в Европа, му преподава английски. В училище прави вестник с авторски илюстрации, хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда Пушкин, Лермонтов, Некрасов. Организира самодейна трупа. Участва в съставянето на сборници, които баща му – учителят и журналист Мильо Касабов, издава в печатницата си. На 17 вече е студент по романска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. За шест месеца научава немски и отива да следва литература в Лайпциг, но редовно слуша лекции по философия. През декември 1913 година в списание „Листопад“ се появяват неговите „Литературно-художествени писма от Германия“. След началото на Първата световна война заминава за Лондон, където се запознава с белгийския символист Емил Верхарен. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев е заподозрян, че е английски шпионин, и е арестуван в Хамбург. Освобождават го поради липса на доказателства. Пристига в Лайпциг, но международните политически събития го принуждават да се върне в България.
В София продължава да превежда стихове на Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарен и Фридрих Ницше и ги посвещава на младите родни символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. По неволя поема бизнеса на баща си, докато Мильо Касабов е на фронта. С Никола Икономов от Народния театър режисират млади артисти трупа, с които изнасят представления.
През март 1916 година Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Като старши подофицер е назначен в 34-ти троянски полк при Дойран, където става командир на разузнаването. На 29 април 1917 година попада с войниците си под артилерийския огън на англичани. Ранен е тежко в главата и загубва дясното си око.
През февруари 1918 г. Гео Милев заминава с бъдещата си съпруга Мила Керанова за Берлин, за да бъде опериран. За 13 месеца преживява петнадесет тежки интервенции, но не се отказва от библиотеките, музеите, изложбите и театрите. Революционният кипеж в Германия ще отрази по-късно в своите „Грозни прози“. В Берлин се сближава с писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.
Вече в София, издава списание „Везни“, което за три години се превръща в трибуна на символизма и експресионизма. Поставя началото и на списание „Пламък“, където публикува публицистиката си „Грозни прози“, поемата „Септември“ и началото на поемата „Ад“. Заради „Септември“ е даден под съд, а двата броя, в които е тиражирана творбата му, са конфискувани от полицията.
На 23 януари 1925 година срещу поета започна углавно дело по Закона за защита на държавата – заради гневните му статии срещу правителството на професор Александър Цанков. Забраняват „Пламък“, той е осъден на тъмничен затвор, глоба от 20 000 лева и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев обжалва, но на 15 май е арестуван и изчезва безследно.
Според най-разпространената версия костите на поета са открити през 1954 година в масов гроб с 500 трупа край София и са разпознати по изкуственото око, поставено по време на интервенциите в Германия. Белезите от насилие и показанията на генерал Иван Вълков пред съда през 1954 година сочат, че Гео Милев е удушен с тел. Д-р Стефан Нейков – главен експерт в Клиниката по съдебна медицина, първоначално отхвърля хипотезата, че черепът е на Гео Милев заради липсата на металната пломба, поставена след раняването на фронта.
Архивни кадри в документалния филм на режисьора Костадин Бонев „Гео Милев и лабиринта на времето“ разкриват как на съдебния процес палачите разказват за механизма на екзекуциите.
Обвиняват го, че внася „нова тревога“ в литературата
Поетът е пристрастен към естетиката на шока, атакуват го в залитане по немски автори
Първите издадени стихосбирки на Гео Милев са „Жестокият пръстен“ (1920) и „Иконите спят“ (1922). „Жестокият пръстен“ предизвиква разнопосочни отзиви. Обявяват дебюта му за „нестроен“ – според критици образите са „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“.
Людмил Стоянов „обвинява“ Гео Милев във внасянето на „нова тревога“ със своята модернистичност, претенция и „заимствания“ от немски автори. Разноликият и противоречив експресионизъм на поета стъпва върху идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх аз-а.
„Септември“ – поемата за неуспешното и удавено в кръв Септемврийско въстание през 1923 година, провокира също толкова полюсни вълнения. В нея Гео Милев си служи с естетиката на шока и натурализма – насича ритъма, обстрелва с динамиката на думите, разтърсва, издига бунта в естетическа категория. Поетът възпява онези „кални, гладни, измършавели“ в своето мъченическо съществуване хора, които повече не могат да търпят мизерията. Той отново поставя в центъра човека с неговите воля и достойнство, изравнявайки го с Бог. Неговият „Септември“ е протест срещу братоубийството. Народът е „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете стария свят и ще изгради нов и по-добър.
„Септември“ има преводи на 18 езика. Дейвид Бейкли, редакторът на английското издание, е категоричен: „Това е може би най-великата епическа революционна поема на ХХ век, а Гео Милев е от бележитите поети, свързани с експресионистичното движение в Централна и Източна Европа след Първата световна война“.
Недовършената поема „Ад“ пък е за мегаполиса като преизподня. Поетът е отвратен от големия град, който без пощада поглъща малките хора в различните кръгове на апокалипсиса.
Родителите му са против брака му с Мила Керанова
Актрисата започва блестящо в Народния театър, но напуска заради съпруга си
Когато Гео Милев съобщава на родителите си, че е влюбен в актрисата Мила Керанова, те никак не са очаровани – Мильо Касабов и съпругата му са трезвомислещи патриархални личности и не могат да си представят снаха от арт средите, която при това е с четири години по-възрастна от сина им. Госпожицата обаче е от фамилия, която тачи образованието – дядо й Керан е свещеник, баща й е адвокат от Брезник, майка й е завършила гимназия във Варна, курсове за акушерство в Одеса.
Милица, както е рожденто й име, записва филология в Софийския университет, пее в самодейна оперна трупа с Елисавета Багряна. По това време Чудомир е влюбен в Мила, но тя не му обръща внимание. Госпожицата продължава в парижката Сорбона, където се сближава с Николай Лилиев. Малко преди Коледа през 1917 година го среща на „Леге“ – той е с Гео Милев, който току-що се е завърнал от бойните полета. И въпреки че здравето му е в критично състояние заради травмата в черепа, Гео се оживява в компанията на бъдещата си съпруга.
„Направи ми неотразимо впечатление. Случайността ме беше срещнала с човек, чиято същност е динамиката, огънят, революцията. Един месец след запознаването ни аз се свързах с Гео. Чувствах се като омагьосана от неговата изключително надарена натура, от неговото рядко възторжено сърце. Учудваше ме този мозък, включен в строшения череп, вибриращ непрестанно, за да обхване и разреши всички естетически проблеми“, реди Мила Керанова спомените си.
Бързо се сближават покрай Ана, сестрата на Мила, която завършва филология в Германия и моли Гео Милев да й помогне в дебрите на немската литература. Поетът и Мила веднага намират общ език – театър, литература, политика, изобразително изкуство, музика. Само след месец двамата свързват съдбата си. И въпреки че все още не са женени, Мила е неотлъчно до него в Берлин, където той се подлага на лечение. Докато живеят заедно в Германия, Мила превежда за издателството на Мильо Касабов „Последният Абенсераж“ от Шатобриан. Той все още не знае, че тя е потенциалната му снаха. Издава я старият й приятел Николай Лилиев, след като е подложен на кръстосан разпит от Касабови за отношенията между Гео и Мила. Пенка Касабова разказва как по-малкият им брат Борис праща писмо на батко си, в което го информира за разтревожените им родители, които никак не са съгласни Мила да влезе в семейството. Мильо и Анастасия Касабови живеят в постоянен кошмар заради съсипаната физика на сина си и не могат да си представят как ще гледа семейство с мижавите доходи от издаване на списания и писане на преводи и стихотворения. Гео се опитва да не нарушава добрия тон и да не влиза в излишни спорове с майка си и баща си, а и чака от тях задължителен документ, без който не може да се ожени. А той е категоричен, че иска точно тази булка – интелигентна, красива и влюбена. Пише на майка си: „Очаквам свидетелството, без което не може. Ако ти го донесеш, добре. Само че: да предупредя още веднъж: ако (може би) ще идваш с недобри намерения и други такива, по-добре хич недей идва. Ако ли не – т.е. ако дойдеш като майка на сватба – добре дошла! Толкоз казвам и разбирайте ме добре!“.
Женят се на 13 юни 1919 година в Софийската епархия, кум им е Никола Икономов от Народния театър. Тъкмо в академичната трупа булката отива на конкурс за стажант-актриси, печели и скоро я назначават. Според спомените на съвременници я очаква блестяща кариера. За първата сцена в държавата в онзи момент работи и Гео Милев – подготвя спектакъла „Електра“ по Хофманстал, но напуска след чиновнически интриги. Мила също си тръгва и двамата остават без постоянни доходи. Първо живеят при нейните родители на „Самуил“ 14, след това се местят на „Ломска“. През 14 месеца се раждат дъщерите им Леда и Бистра. Вече с момиченцата, се установяват на булевард „Княгиня Мария Луиза“ 23, където делят обща кухня с още няколко семейства. Всяка сутрин поетът води момиченцата в Американската детска градина, където учителка е сестра му Пенка Касабова.
„Майка ми изтъкваше, че съпругът й е бил винаги много внимателен към нея и към двете си деца. Работел е в крайно неблагоприятни условия – живеели сме в една-единствена, макар и голяма стая, разделена на две с параван. По-малката част била неговият „кабинет“ – покрита със зелено сукно писмена маса и етажерки, отрупани с книги. Там е редактирал двете си списания „Везни“ и „Пламък“, там е писал острата си публицистика, там е създал поемите си „Ад“ и „Септември“. А в това време ние, децата, сме играели зад паравана, под масата за хранене. Нямало е друго място за нас. Неговата лампа в тази квартира в центъра на София светела почти през цялата нощ“, реди приживе Леда Милева. Въпреки теснотията при Гео Милеви се събират някои от най-интересните културтрегери в България, за да рецитират стихове, да обсъждат пиеси и постановки, да пеят песни на всички езици, които знаят. Неслучайно Мила определя съпруга си като „вулканичен и пламенен“.
След като цивилни агенти отвеждат Гео Милев на 15 май 1925 година „за справка“, Мила Керанова вика брат му Борис и родителите им от Стара Загора, за да търсят „връзки“, с чиято помощ да освободят поета. Мильо Касабов пише писмо до царя, което остава без отговор. Попадналият в реален кошмар баща е склонен да обвини Мила, че не полага всички усилия, за да открие съпруга си, за когото из София вървят слухове, че е някъде из провинциалните затвори. Тя денонощно обикаля всички възможни места, където може да се намира Гео Милев – до момента, в който идва известие от полицията, че той е „безследно изчезнал“. Мила не може да си позволи да полудее от мъка като Виола Каравелова, която от сутрин до вечер кръстосва софийските улици, стенейки името на мъжа си Йосиф Хербст, също „безследно изчезнал“. Някогашната актриса с „несериозна професия“ трябва да се погрижи за децата си. Писателят Ламар и жена му Веса приютяват Мила Керанова, Леда и Бистра в квартирата си на „Леге“. „Мила изпадна в униние и бедност“, спомня си Лалю Маринов, както е името на Ламар.
През ваканциите момичетата гостуват на баба си Анастасия и дядо си Мильо Касабов в Стара Загора. Всички от фамилията Касабови помагат в отглеждането на малките, защото майка им трудно се справя с бита. Но не пада духом, казва, че „Господ се грижи за птичките небесни“. Символичната инвалидна пенсия от Гео Милев въобще не е достатъчна – Мила шие на домашната машина, преподава български и френски език, превежда, издава книгите на съпруга си, които след изчезването му са почти забравени. Плътно до нея е майка й Петя, която помага на бюджета с хонорари от масажите, които прави. Двете жени плетат на една кука така модерните рокли.
Мила, Леда и Бистра закусват и вечерят с чай, хляб и сирене. „Мляко купувахме рядко, но, слава богу, че сиренето е полезно, така че израснахме здрави. Рядко се пържеха кюфтета или се вареше джолан. Понякога се купуваше мармалад от шипки, което беше лукс, но най-големият лукс бе да се купи шоколадена халва. Това ставаше само в празнични случаи“, спомня си Леда Милева след години.
„Майка ми, която остава вдовица само след шест години семеен живот, не позволяваше да й се подхвърля, че може да ни отгледа по-лесно, ако се омъжи повторно. Чувстваше като свой върховен дълг да бъде вярна към паметта на съпруга си и да съхрани литературното му наследство. Не с думи и назидания, а с личния си пример предаде това и на нас, двете си дъщери“, допълва приживе Леда Милева. Тя и сестра й Бистра, с която ще стигнат до висши етажи на държавната администрация, като тийнейджърки не могат да си позволят дори да влязат в ресторант, но редовно ходят на кино. Единствените им играчки като малки са ушити от майка им или донесени от леля им Пенка от Америка. Мила Керанова успява да изучи двете си дъщери и въпреки оскъдните си средства им осигурява възможно най-доброто образование. Следва заръките на мъжа си – момичетата да овладяват чужди езици и да четат само качествена литература. Мила Керанова-Милева не само никога не се омъжва повторно, но не си позволява и нито един романс. Умира на 74 през 1969 година с Гео Милев в сърцето.
„Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него“, коментира Леда Милева след десетилетия.
Детенце, защо не дойдеш при мен?
Писмата на поета и любимата му са запазени в държавните архиви
В Държавната агенция на архивите в София са запазени няколко писма между Гео Милев и Мила, които разкриват тяхната любов.
Гео до Мила
„Детенце, защо не дойдеш при мен? Не разбираш ли, че аз не мога да дойда? Има военно запрещение никой да не излазя от болницата до второ разпореждане, тъй че утре няма да мога да изляза. Затова ела ти, че съм като шантав днес цял ден… Когато дойдеш, тогава ще те целувам, по книга целувка не върви. Твойто Оченце.“
Мила до Гео
„А миналата нощ наистина танцувах сама и се радвах на себе си. Как хубаво те желаех тогава, съкровище мое! Аз виждам очите ти спрени върху мене, с оня поглед, който ме подлудява, и се опивах само от мисълта и спомена за него. Лека нощ, миличко! Целувам нежно очите и устните, устните с вечно неутолената моя страст. Твоето момиче.“
Гео до Мила
„Колко далеч съм сега от тебе – наистина, моето мило момиче. Но все пак: бих желал да бъда цял стон, цял въздишка… Мен ми е толкова хубаво… И какво повече да кажа: освен това, което знаеш и без да ти го кажа: и тук, както и там, и ден, и нощ, и сред шума на множеството, и в тишината на този полунощен час: че аз виждам твоя призрак, който танцува пред мене като пиян пламък в някакъв протяжен ритъм, в своя обикновен загадъчен и гадающ каданс…“
„С всичката амбиция на словесен художник аз – все пак – трябва да призная, че словото – все пак – е нещо заключено в кръга на възможното. Любовта, обаче, е вън от този кръг: тя е в кръговрата, в нескончаемия вертиж на невъзможното: онова, което се не обхваща в кръга, нито в линия, нито в краска, нито в слово. Тя е само едно вечно настояще, едно присъствие, дори и в дълбините на най-тъмния абсанс: настояще: съзвучен каданс на душите: присъствие: евритмия на пролетния въздух, вечно алегро на пролетната пробуда; сега, тук при мене, у мене: е пролет – и аз пия капризната омая на нейното алегро.“
„Моето миличко момиче, целувам те! Аз знам колко много и колко нетърпеливо ме чакаш в този час – и ето ида. Да те прегърна. Да погледна в печалните очи. И да видя в тях: що? дали: драконът на твойта стара скръб или: драконът на мойта безизходна страст, пурпурният дракон? Велик, стихиен. Но драконът на твойта стара скръб – пази се ти, не го буди, не го ласкай!“
Мила до Гео
„Както всякога, моя любов, твърде ми е тъжно, че си отиде – тъй изведнъж останах пак сама, без тебе. Спирам се пред огледалото и гледам очите и устните си – струва ми се, че в тях има безкрайно страдание, пък не само ми се струва, нали то е у мене, аз го зная.
О, разбира се, голямата черна нощ на моята огромна, стара скръб, изчезна… аз живея в слънчева страна с тебе, щастие мое, но понякога, понякога… черните нишки на стария гнет отново пропълзяват по мене, тъй болезнено и страшно и тогава, тогава… мое любимо момче, аз мисля за néant… виждам как се сърди моята любов, как се ужасява, че аз пак приказвам така… но не бива… не бива.”
Сестра му Пенка Касабова е голямата любов на Борис Христов
Жените във фамилията са като героини от древногръцка трагедия, дъщерите на Гео Милев губят съпрузи и деца
Жените в семейството на Гео Милев преживяват драми и трагедии като от древногръцката митология. Сестра му Пенка е първата и най-голяма любов на Борис Христов. Истината за тяхната невероятна история излиза пред публиката, когато наследниците в рода издават мемоарите на Пенка Касабова „Любов и талант“. Тя умира през 2000 г. на 99, 10 години по-късно си отива и Франка де Рензис, италианската съпруга на великия бас, и чак тогава пада ембаргото върху спомените на известната в цяла София педагожка, завършила Колежа за детски и начални учители в Америка.
Пенка Касабова е с 13 години по-възрастна от студента по право Борис Христов, но привличането между тях е от пръв поглед. По това време, през 1937 г., той вече работи в Софийсия съд и е хорист в „Гусла“ и в „Свети Александър Невски“, без да си дава сметка за феноменалния си талант. Сестрата на Гео Милев е тази, която го тласка към класиката. През 1942 г. на сбирка в двореца Борис Христов изпълнява народна песен и смаяният от гласа му цар Борис III нарежда на Министерството на просвещението да отпусне на младежа стипендия за Консеравторията на Италия. Борис Христов обаче се дърпа, опасявайки се, че Пенка Касабова ще го зареже. Когато се прегръщат за „довиждане“, тя му подарява златно кръстче, което той ще носи през следващите 60 години до смъртта си на 28 юни 1993. Разделя ги не разстоянието, а Втората световна война, последвана от Желязната завеса и козните на Държавна сигурност. Виждат се чак през 1965 година. До сетния му дъх душите им са свързани. Пенка Касабова никога не се омъжва и надживява любимия си с осем години.
Двете дъщери на Гео Милев и Мила Керанова също не са пощадени от съдбата. Известната писателка и дългогодишен шеф на БНТ Леда Милева погребва двамата си съпрузи и дъщеря си Емилия. През 2001 г. губи внука си Николай. Няколко месеца след като авторката на „Зайченцето бяло“ умира на 93 на рождения си ден си през 2013 г., в отвъдното я настига и синът й Боян Николаев, уважаван преводач.
Бистра Гео Милева, филолог, педагог и политик, погребва мъжа си Димитър Аврамов, сина им Владимир, дъщерите им Ирена и Юлия. Самата тя си отива през 2006 година. Андрей Аврамов, синът на Бистра Гео Милева, наследява артистичността на баба си Мила. Той започва кариерата си като актьор в Младежкия театър, където играе и леля му Лора Керанова, дъщеря на Димитър Керанов, брата на Мила Керанова-Милева. През годините Андрей Аврамов става един от най-добрите режисьори у нас с десетки спектакли. Той е майстор на мултижанровите творби, достоен внук на дядо си Гео Милев. Синът на Андрей Аврамов и колежката му Надя Савова обаче избира науката – Андрей Аврамов-младши е биолог. Друг театрал в родословието е Борис Митков, правнук на Леда Милева.
Албена Атанасова