Николай Гундеров – режисьор, писател, актьор и поет, отбеляза пореден гол във вратата на скуката. Неговата стендъп комедия „Клуб на пороците“ се очертава като един от хитовете през настоящия сезон в Сатирата, чиято годишна награда спечели текстът. Младият Александър Валериев, за когото е писана историята, се справя чудесно с нелеката задача да се превъплъти в човек, който се опитва да остане човек.
Гундеров го ръководи с лекота, със солта и пипера, с които обилно поръсва всичките си драматургични творби и постановки. И тук – като в „Завещанието на Марко Тотев“ където самият Гундеров се изправя пред публиката, отново звучат истини за народопсихологията ни. Артистът, чиито пиеси и стихове са отличени с национални и международни награди, неотдавна постигна изключителен рекорд в Чехия – режисирания от него спектакъл „Слуга на двама господари“ по Карло Голдони десет години след премиерата си е игран на всички сцени в Чехия, спечели и Гран при на публиката на фестивала на смеха в Пардубице. „И след 150-ото си представление билетите са безнадеждно продадени за месеци напред!“, се казва в съобщението на Моравския театър по повод на рекордния юбилей – това е най-дълго играната комедия в Чехия. Неслучайно Ян Коларж, един от най-известните критици в Чехия, коментира: „Николай Гундеров е гений на идеи и сценични гегове“. Този талант е познат на зрителите, гледали взривоопасните откъм смях и социална скандалност спектакли на Филип Трифонов и Николай Гундеров в създадения от тях Естествен театър, в който нищо не е това, което изглежда, а публиката е въвлечена в невъобразимо забавни експерименти.
– Защо най-често клубовете у нас, а вероятно и не само, са на пороците, а не на добродетелите, господин Гундеров?
– О, добродетелите са скучни. Целомъдрието е винаги с железен цип. И често зад него надничат чудовища. Не разбирам от измервателни уреди, но има хора, на които животът им протича в мерни единици. В айбани, в купюри. Хора – бандероли. Ценни книжа, които си придават стойност, превъзхождаща другите. Някои измерват разстоянието в мили, но по-симпатични са ми онези, които го правят в промили. Зад човек с прецизно изгладената риза почти никога няма история, която да е по-интересна от тази на другия със скъсаното копче. Героят в „Клуб на пороците“ събира пари за собственото си погребение, но неочаквано за самия него се влюбва. Посещава траурната агенция, за да вземе обратно вноските си, извинявайки се, че му се налага да остане още малко жив. Оттам го наругават, тъй като ковчегът е готов и настояват да им влезе в положението. Тази пиеса не осмива пороците, а оплаква добродетелите. Тя е за неимоверната трудност да останеш човек. Въпреки слабите ти страни. Въпреки страхове ти. Въпреки онова, за което може да бъдеш най-силно уязвен. Обратно на онези, които скрити зад привидни добродетели, никога не показват ужасното си лице.
– Жестокият ви сарказъм в пиесата е към консуматорството – възможен ли е контрапункт, или така ще си живеем?
– Струва ми се, че най-добре работещата система у нас е храносмилателната. Един изяжда друг, след което самият той бива изяден от следващия. Дали в края на поточната линия не стои последният канибал и дали ще прибегне към самоизяждане, не зная. Пиесата ми „Пробен срок“, която неотдавна поставиха в театъра на Монтана, изследва точно тези „хранителни“ вериги в общуването. А пък системата, която съвсем не работи в България, е гласовата. Пробвайте да кажете нещо на глас пред началника си. Въпросът преминава от едното и излиза през другото му ухо. Тогава може да го зададете и през устата – представяте си, че тя е гише и вие с нисък поклон изричате отново питането си, все едно го подпъхвате под прозорчето. Само че този път оттам въпросът ви преминава направо в отделителната система. За да не бъде изхвърлен, трябва да направите нещо невиждано – да свържете отделителната система с фонтанелата – по този начин той ще остане завинаги в главата на началника, а може и да звънне в главата му, докато се търкаля като топче в томбола.
– В „Клуб на пороците“ има страхотен момент – героя ви не го е страх от смъртта, а от тунела, тъй като не знае колко е голям и тесен.
– Героят – с размер ХХХL, мисли, че е на ръба на катастрофа: „Да! Хората отиват на едно по-хубаво място, където няма само ябълки. И всички си тръгват изразително – инфаркт, инсулт, огнестрелна рана, тиган. Хората оставят след себе си картини, сгради, рецепти… А аз? Едно петно на асфалта“.
– Колко е смехът и колко е тъгата в подобен сюжет?
– Ако бях фармацевт, щях да ви кажа: По капка от двете във всяко око. Ако бях готвач, щях да уточня: По щипка, според вкуса. Ще ви отговоря като билкар: Колкото можете да наберете. Или пък като щангист: Колкото понесете. Смехът е тъга, която е останала след изплакването на чашата. Трудно ми е да си представя, че като почнете да пишете, натискате копче и от принтера излизат две касови бележки – една за смеха, друга за тъгата. Сигурен съм обаче, че едното не трябва да пречи на другото, че те съществуват като сиамски близнаци и няма как да е другояче, щом майка им е една – човешката душа.
– Още ли сте сигурен, че ако няма хумор, няма изкуство?
– Изкуството трябва да бъде разказвано с хумор, а хуморът – в никакъв случай по смешен начин. И най-добре е не само в изкуството да има хумор, но и обратното. Репертоарните ни театри са пълни с толкова страдание, че е крайно време Министерството на културата да отвори център за насърчаване на безнадеждността. И сега може би има, но е с друго наименование. След като страданието в театрите е официално, то бива признато за фестивално, а в края на годината най-доброто е отличено като национално. А за публиката, изгледала подобни спектакли, страданието е епохално – минава цяла епоха, докато тя реши да се върне обратно в салоните. Получавам бруксизъм (скърцане със зъби) само от представата, че съществуват държавни анонимни комисии, които подкрепят предимно скуката, че дори я наричат изкуство. Сега, като се замисля, ами те като са анонимни, кога празнуват имен ден? И защо в данъчните ни декларации не се признават разходи по графа „Ужасни театрални изживявания“. Ако сте натрупали много подобни през годината, не е ли редно държавата, заедно с плоския данък, да ви удържи и част от тях, а не да ви ги оставя в изобилие.
– С Филип Трифонов направихте Естествения театър (ЕТ) – имаше ли някаква ирония сред съсловието заради мераците ви по пътя към истинската забава, която, както отново става ясно, е твърде дефицитна из нашенските сцени?
– За по-голяма прегледност с Филип Трифонов разделихме съсловието на естети и изкуствоведи. Естетите харесват естествения театър, а изкуствоведите – изкуствения. Първите съществуват като неформални субекти по ПЕОБСНУ – Програма за естествено оцеляване без съпротивление в невъзможни условия. Другите срещат ПДЗ – Пълна държавна закрила по ЕФОЗ, което означава експериментални форми за отблъскване на зрителя. Както и закрила по ТПППМР – Трайно противни представления с предпочитани от министерството режисьори, развиващи направлението НССФБЗ – Негледаеми спектакли със силно финансиране за бързо забравяне. Изкуствените театри са естествено свързани най-вече с ПИИЗТП – Програма за издирване на избягали зрители и работят с ФЗВ – фонд „Загубено време“ и ЗСП – Заспала по седалките публика.
– Какво най-често си говорехте с Филип Трифонов?
– За това, че няма какво само да си говорим, ами трябва и да се видим, тъй като само си говорим, че ще се видим. А като се виждахме, си казвахме, че няма какво само да се виждаме, ами трябва и да си преговорим текста. Е, този текст всеки път бе различен, което правеше представлението ни винаги ново. Зрителите, които бяха останали с добри впечатления и искаха да повторят изживяването си, като дойдат пак, бяха разочаровани, защото гледаха нещо друго. А тези, които не искаха да дойдат отново, не си купуваха билети и това ги правеше много доволни от представлението заради еднократните загуби. Но такива не си спомням да сме имали… По-лесно е да ви кажа за какво не сме си говорили с Филип. За заобикалящата ни простащина. Тя говори сама за себе си. Говори е меко казано, направо крещи.
– На какво ви научи световния чешки режисьор Иржи Менцел, с когото работехте и в София, и в Прага?
– Няма да забравя едни негови думи, които звучат много окуражаващо за хората, които мечтаят да се занимават с изкуство – че винаги е искал да прави филмите си така, че да ги разбира майка му и да не се срамува от баща си. Родителите на Иржи Менцел са били с различни професии и житейски нагласи – баща му, писател, приятел на Карел Чапек, фигура от интелектуалния елит на Чехия, майка му – обикновена домакиня и шивачка. Веднъж Менцел ми разказа още нещо твърде интересно. На международен фестивал се заговаря със свой световноизвестен колега, чиито филми са доста ефектни с огромното количество застреляни в кадър герои. Разменените им любезности приключили с едно сравнение от Менцел: „Знаете ли каква е разликата между нас? Вие сте израснали във видеотека, а аз – в библиотека“.
– Какво е Иржи Менцел да те режисира в киното, вие играете в неговия филм „Обслужвах английския крал“?
– Като във фигурното пързаляне. Още не си стъпил на леда, а вече си във въздуха. Менцел – фин, елегантен и деликатен. И всеки кадър – с особена поетика и чувство за хумор. Само голям режисьор може да направи добре филм за малкия човек.
– Регистрирахте уважителен рекорд в Чехия за най-дълго играна комедия, по какво се различават чешките актьори от българските?
– С това, че не членуват в Съюза на българските артисти и не познават ръченицата като средство за протест. Всъщност разликите са очевидни. Едните нямат море и следователно не могат да ползват базата, както и бунгалата на Съюза на българските артисти.
– А в пиенето на бира?
– Чешките актьори може да са по-добри в пиенето на бира, но пък нашите със сигурност ги надминават в пиенето на студена вода. Познавам млади талантливи артисти, които, за жалост, разнасят хладилници по домовете и сменят много поприща, въпреки че мястото им е в театъра. Познавам и много „хладилници“, които не трябва да излизат от домовете си, но пък са заели директорските места в театрите. Разбира се, има такива разминавания. Въпросът е като отидем на касата, да знаем дали си купуваме билети за театър или за хладилна камера.
– Дали отечеството продължава да бъде там, където плащат повече?
– Това е мисъл на Филип Трифонов. Спомням си и друга негова: „Не е лошо всички, които се позовават само на отечеството, да бъдат командировани в чужбина“.
– Ще изиграете ли нещо ново, или само пишете и режисирате?
– Последната пиеса, която написах, е „Клуб на пороците“. Без да познава буквите, тригодишният ми тогава син, изтри много страници от компютъра и тя се превърна в моноспектакъл, че даже спечели национална награда. Какъв ли приз щях да получа, ако я беше изтрил цялата? Много е хубаво, че синът ми го направи, защото не беше вложил никаква умисъл, ами се прояви като съвсем неочакван редактор, от който всеки многословен драматург има нужда. А за това защо понякога играя в пиеси, които съм написал, имам силно алиби. Ако те се провалят, мога да хвърля вината или върху изпълнителя, или върху автора. Така един от двамата винаги се връща с успех. Заглавието на последната пиеса, в която не участвам, а временно замествам артиста, който бил толкова невзрачен, че когато го видяла, публиката хукнала да бяга, е „Завещанието на Марко Тотев“. Излизам като нотариус и изчитам списъка на наследниците – така че всеки, който се чувства роднина на този легендарен неудачник, е добре дошъл. След прочитане на завещанието зрителят може да си тръгне с празни ръце, но пък с пълна душа, което е моята малка надежда. Това е единственото представление, в което аплодисментите трябва да се избягват или ако все пак някой заръкопляска, е добре да го стори само с една ръка, за да не може сезонните вируси да се предадат на другата. Преди началото на спектакъла прочитам въпросите на публиката, оставени от миналия път. Примерно, зрител пита: „Защо са толкова евтини билетите?“, а аз отговарям: „Те са на цената на идеите!“. После тегля нов въпрос: „Кажете на кои дати повече няма да се играе това представление“ и изреждам всички дни до края на годината, като изчакам публиката спокойно да си ги запише. Много скоро тя установява, че е дошло време за финал. Може нищо да не е запомнила, но пък си тръгва с добри впечатления от поклона. Като че ли той е най-ефектен. Затова по-голямата част от репетициите отделяме само за него.
В Самоков им плащат с два чувала картофи
Приключенията на Филип Трифонов и Николай Гундеров в Естествения театър нямат край. Двамата не спират да обикалят България и Европа, а емблематичните случки са достойни са отделен епос. След София, Виена, Братислава и Берлин най-после акостират и в Прага, за да изиграят хитовата пиеса на Вацлав Хавел „Аудиенция“. Дейвицкият театър, където гостуват, е пълен до пръсване. „Смехът на публиката ни изстреля като астронавти в открития космос и когато бурните реакции заглушаваха репликите ни, с Фипо се чудехме защо изобщо е трябвало да учим текста“, връща лентата Гундеров в типичния стил на тандема.
След поклоните при тях идва Иржи Менцел, който е първият режисьор, поставил в света същата пиеса. И точно когато им подава ръка, осветлението спира внезапно – но думите му към Трифонов и Гундеров са толкова ярки, че двамата буквално светват.
След като отмятат половин Европа, Трифонов и Гундеров играят и в Самоков. Към края на представлението се появява организаторът, който моли Филип Трифонов да отвори багажника на колата си. „Тогава си помислих, че толкова голям хонорар все още не сме получавали“, спомня си Гундеров. Но през отворения капак на автомобила бързо влетяват два чувала с картофи – после домакинът им обяснява, че в този край така плащат за изкуство. Когато на Осми март гостуват в Шуменската библиотека, в залата има само зрителки. Филип шепне в ухото на Гундеров: „Играй по-бавно, за да се насладим на публиката“.
Павел Васев става директор на Народния театър и веднага включва „Аудиенция“ в репертоара. Следващият шеф на академичната трупа веднага я сваля от афиша при пълни салони. Тогава Гундеров заминава да учи режисура и драматургия в Пражката академия за изящни изкуства. През 2006 г. Павел Васев отново е назначен за директор – този път на Сатирата. Кани Гундеров да постави „Детектор на лъжата“ – с Трифонов и Павел Поппандов. Когато Гундеров е готов със следващата си постановка, „Позорище“, Васев отново е сменен. Въпреки всичко Гундеров успява да направи „Натрапникът“, свален при винаги продадени билети от поредния началник. И Гундеров отново заминава за Чехия, където режисира множество хитове. С авторската му пиеса „Хористи“ откриват Новия театър в Пилзен.
„Карантина“ е последният неосъществен спектакъл на Естествения театър, тъй като Филип Трифонов отлита към по-добрия свят. Двамата с Гундеров имат изумителна духовна връзка. Гундеров го вижда за първи път като портрет, закачен до другите редови артисти по стените на подземното шуменско кино „Млада гвардия“. Гвоздеят не е монтиран правилно и рамката на снимката леко стърчи. „Фипо така остана като човек цял живот: неизравнен, асиметричен, извън регулациите, нетипичен релеф за нашите дунавски равнини. Вътрешният му светофар грееше в зелено въпреки постоянните червени сигнали на държавата. Вградената му навигация не се изплаши от забранителните знаци, от стоп палките на анонимни комисии, директори, администратори и чиновници с партийно мислене“, споделя Гундеров в биографичната книга за своя приятел, която излезе посмъртно. „Когато разбрах, че Фипо си е отишъл, помислих, че горе е имало преброяване – един ангел не е достигнал и затова са го повикали“, поетичен е Николай Гундеров.
Албена АТАНАСОВА