Кристина ПАТРАШКОВА
– Искаш ли? – вика. – Ето ма!
И тогава, грях-хаир – побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука – баш! Ами сега? Взема ли я – посрамявам занаята! Не я ли взема – право в сърцето я ранявам!“.
Тя усети, че съм надве.
– Нали с тебе ще вървим? – пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!
Така може да пише само един човек – Николай Хайтов. Откъсът е от „Мъжки времена“ – един от разказите, заради които приживе е почитан като литературен цар. Но той чу през живота си не само хвалби, а и хули. При това жестоки. Заради „Диви разкази“ и „Шумки от габър“, филмите „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“ беше провъзгласен за недостижим разказвач по времето на социализма.
Ударът идва неочаквано и гръмотевично след 1989 година. Атакуват го отвсякъде, залива го лавина от обвинения, която се отприщва с огромна мощ. Упрекват го, че като лесничей в Родопите по царско време рязал партизански глави. Сред митологиите около него е, че е откраднал ръкописа на Яна Язова за Левски и се опитал да си присвои и „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Скандалите следват един след друг и лепят петно след петно върху биографията му, която до този момент е безупречна.
И така до смъртта му на 30 юни 2002 година. Към някогашния Партиен дом се стичат хиляди, за да се поклонят пред тленните му останки. Процесията с ковчега след това преминава по „Царя“, стига до Народната библиотека. Жегата е непоносима, но хората вървят след катафалката на Хайтов, когото харесват толкова много, че го наричат „своя писател“.
Запознах се с него в края на 90-те години и това е един от случаите, в които всичко, което бях чувала за него, въобще не се припокри с човека, когото видях. Носеше му се славата на дръпнат, авторитарен, колегите му се ужасяваха от острия му език, от избухливия му характер, от гнева му. Личеше, че е честолюбив и горд, и наистина се палеше люто по теми, които го вълнуват. Прагът на търпимостта му към неправдата бе изключително нисък. Но в никакъв случай не беше твърдоглав. В него дори се усещаше някакво провинциално притеснение и колкото и да е невероятно – винаги бе готов да изслуша чуждото мнение. Дори беше склонен на отстъпки, ако се убеди в аргументите на чуждата позиция.
Беше трудно дори да се определи възрастта му, защото преливаше от енергия. Разказваше, че пише всеки ден. Сутрин ставал много рано и сядал пред машината „Хермес Бейби“. Никога не закусвал и пишел до 4 следобед. Отказвал дори да обядва. Когато правехме интервюта, винаги искаше въпросите предварително и отговаряше писмено. Носеше лично ръкописа, нашарен с толкова много поправки, че понякога беше трудно да се разчете.
Животът му е изпълнен с толкова много перипетии, че по-скоро прилича на биографиите на американските писатели, които сменят десет професии, преди да открият литературната си дарба. Хайтов е роден в пловдивското село Яврово, дипломира се като инженер-лесовъд. Бил е общ работник, портиер и дори сервитьор. След всичко това не само става писател, но получава световно признание – неговите „Диви разкази“ имат 15 издания у нас и 32 в чужбина, преведени са на 22 езика. През 1976 г. получава първа награда на световен конкурс за къс разказ в немския град Арнсберг. Филмите „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“ по негови сценарии отдавна се смятат за христоматийни, въпреки че критиката ги възприема първоначално на нож, защото са извън утвърденото клише. В тях няма положителен герой, партийни секретари, трудови герои и тъкачки многомашиннички. „Капитан Петко войвода“ предизвиква истински скандал, защото в поредицата за първи път в киното не се прави разлика между турци и българи.
Последната му съпруга – изключителната преводачка Жени Божилова, която живя с него през последните 44 години, ми разказваше, че Хайтов събирал огромна завист. Твърдеше, че никога не е пречил, не бил суетен и дори не се ласкаел от наградите, които получавал. За него те били приятен знак и нищо повече. И нещо важно – никога не се погражданил. Останал си селянин в най-прекрасния смисъл на тази дума. Бил саможив и нямал приятели, общувал с двама-трима. Единственият му приятел всъщност била Божилова – пред нея истински се разкривал, защото знаел, че няма да го предаде. Най-много си говорели сутрин. Сядали да пият кафе и го откарвали с часове. Тя никога не чула самопризнания, вайкания и оплаквания като „ох“ и „ах“. Само година след смъртта му, през 2003 г., Жени Божилова направи разтърсваща изповед за съвместния им живот, която бе публикувана във в. „24 часа“. Ето какво разказа:
„Животът на Николай е цяло чудо. Израснал е в страшна бедност в планинско селско семейство. Майка му е била неграмотна. Баща му е имал артистични заложби. От единствената негова останала снимка личи, че е бил широко скроен, самообразовал се, с много красив почерк. Бил е секретар на селската кооперация. Винаги съм си мислила, че в Николай е имало Божия искра, някакъв атомен заряд. Бил е много буйно дете, биел е всички подред. И сега някои ми казват: „Той ме е бъхтал, но беше прав“. Мечтата на баща му е била да си отвори дюкян. След като завършил прогимназия, Николай работил като чирак, слуга, келнер, мияч на чинии, а е бил само на 13 години. Всичко в автобиографията си е написал без капка сантимент, без никакво самосъжаление. Завършва като частен ученик гимназия само за 3 години. Учил е в село, в стая в училището, защото не е имало място вкъщи. Тогава е отслабнал 20 килограма, не е имало какво да яде. Ставал е в 3 часа през нощта, за да чете. Завършва университет с разрешение на ректора също за 3 години. След това става лесовъд. Непрекъснато се е подлагал на чудовищни лишения.
Най-тежкият период в живота му е юношеският, когато добива самочувствие, че може да е талантлив. Какво не му е минавало през главата? Той имаше чепат характер. Беше човек с огромно честолюбие. Не можеше да понесе някой да се подиграе с него. Представете си горд човек, към когото господарите в младите му години са се отнасяли като към слуга. Те са го унижавали. Унижението за него беше равносилно на смърт. Можеше да убие човек заради това. Николай е бил тъпкан по времето, когато си е оформял характера. И това не го забрави докрай“.
Жени Божилова твърдеше, че той се разболява по времето, когато започва да рови как така и защо се разпродава България. Тръгва да търси документи за времето непосредствено след 10 ноември. Намира хора, които му предават копия на голяма част от тайните спогодби и договори от архива на Министерския съвет и други институции. И тогава се ужасява. Изживява го като смърт за България. Дори започва да пише книга и в продължение на 5 месеца е в черен гняв – непрекъснато потиснат, направо смазан. Жена му го предупреждава да внимава. Сигурна е, че негово състояние ще се отрази върху тялото му. Така и става – удря го в костния мозък.
В семейството тогава настава кошмар. Здравето на Жени Божилова също се влошава, тя преживява две много тежки сърдечни операции и през последните месеци е в болница на ръба между живота и смъртта. През цялото време знае, че мъжът й е много болен, притеснява се, че го е изоставила. Той идва да я види в болницата, но тя е интубирана и не може да говори. Неговото гърло пък е така стиснато от притеснение, че не успяват да си кажат почти нищо. При тези последни срещи Хайтов постоянно повтаря: „България си отива“.
Разочарованието в края на дните му се засилва и от злополучното му включване в политиката, когато през 2001 г. се съгласява да стане лице на Националния патриотичен съюз „Отечество“. Божилова твърди, че се почувствал безкрайно измамен, защото за него се залепили хора, които били отхвърлени отвсякъде. Интелигентната и деликатна преводачка ги наричаше директно „боклуци“. Разочарованието у Хайтов пък било толкова голямо, че той смятал политическата си авантюра за най-голямото издънване в живота си.
До този момент винаги отказва покани да се включи във властта, макар че е близък на самия Живков. Дори се твърди, че е негов съветник в годините, когато се провежда Възродителният процес, който писателят подкрепя. „Женихът на Родопите“, както го наричат навремето, отказва да стане депутат, но дълго време е човекът, от когото зависи случващото се в Съюза на българските писатели, защото е негов председател от 1993 до 1999 г., а преди това е секретар от 1966 до 1968 г. Бил е също председател на Творческия фонд на СБП, но напуска поста след избухването на скандала с изчезналия ръкопис за Левски на Яна Язова, за което е заподозрян.
Макар да е любимец на Живков обаче, цял живот авторът на „Диви разкази“ води пунически войни с колеги и историци и влиза във всевъзможни разправии. Цели седем години търси истината за гроба на Левски. Неговата версия, че Дякона е положен в църквата „Света Петка Самарджийска“, гневи професионалните историци, които го обявяват за „прост лесничей, недостоен за внимание“. Хайтов обаче не се скрива от хулите, защото за него е мисия да докаже, че българите не са изоставили Апостола и останките му не лежат в Позорното гробище на София. Не се уморява да твърди, че признателните съмишленици са го положили в светилището на храма. И до последно е убеден в това.
Често повтаря, че няма живот без врагове. Твърди, че без тях човек не може пълноценно да се развива. Дори нарича конфликтите „манна небесна“ и признава, че ако не са били враговете му, той е щял да се пенсионира като лесничей в Доспат и на бял свят никога нямаше да излязат „Капитан Петко войвода“ и „Диви разкази“.
За съжаление, един от най-големите ни и талантливи разказвачи си отива от този свят разочарован. В края на дните си е потиснат не само от болестта, но и от обидите, както и от лицемерието на хора, които коренно променят отношението си към него след 10 ноември. Предчувства края. При последните ни срещи постоянно говореше за смъртта и противно на нрава си, отказваше да прави планове дори за близко бъдеще. Съжаляваше, че е загубил няколко години в административни битки като председател на СБП. А през това време можел да напише толкова много книги.
И въпреки че хиляди се стекоха да се поклонят пред останките му в бившия Партиен дом, семейството му изпълни неговото последно желание – до гроба да го изпратят само най-близките.
Още на следващата година Жени Божилова признава, че хората започват постепенно да забравят Николай Хайтов. При последните чествания на Левски никой не споменава името му, а той отделя 7 години от живота си в полемики за гроба на Апостола. И е твърдо убеден, че причините да не се признават неговите изводи, са политически, защото никоя власт у нас не желае да има кумири. Докато целият европейски свят почита своите герои, строи им прекрасни гробища, то ние имаме безименни гробове на падналите за родината. Изреждат имената им на тържествените зари, но никой от тях няма гроб.
Хайтов често изпада в такова свирепо настроение, когато бе обладан от гняв. А и без този характер едва ли написаното от него щеше да е толкова силно, мъдро и изстрадано. Като че ли е вложил нещо от себе си в героя си Мильо, който все се бори със засукания свят. И няма как да е по друг начин. Защото: „Път трябвало да се измине! Вяра да се трупа! Живот да се изживее!“.
Николай Хайтов: Плюнките и храчките не ги слагам в сметката – или пушка на две, или сабя на четири!
Българинът трябва да докаже, че е способен сам да си върже гащите, а не други да му ги връзват и свалят, когато си поискат
– Като че ли открай време сте трън в очите на някого, господин Хайтов?
– Има нещо такова. През 1950 г. бях директор на горското стопанство в Сапарева баня. По-късно то се сля със стопанството на Станкедимитрово, сега Дупница. И аз станах технически ръководител. Имаше там един счетоводител, който беше и околийски кореспондент на „Работническо дело“ в Дупница. И тръгна да обикаля сечищата, за да види дали правилно си върша работата. Аз пък не мълчах, защото той нищо не разбираше. Веднъж отидох на кино с една двуколка и реших да завържа коня в двора на лесничейството, където бяха складовете с фуражи. И там видях, че същият счетоводител краде царевица. На едно съвещание, когато се заяде с мен, разказах тази история. Вече бях изключен през 1949 година от партията като враг с партиен билет, по времето, когато Сталин беше още жив. Тръгнаха слухове, че съм бил легионер. Този човек написа дописка в „Работническо дело“, кръстена „Вредителството на един специалист“. Телеграфически ме освободиха от длъжност.
– Сега на кого сте враг?
– На никого. Но съм сред хората, които си въобразяват, че могат да спасят от разпускане и заличаване Съюза на българските писатели. Убеден съм, че той е необходим, защото години наред поколенията са се възпитавали с „Под игото“, „Епопея на забравените“ и разказите на Йовков. Днес такива ценности няма. Сега, като продумаш за отечество, те гледат накриво и те псуват на „националист“.
– Кой иска да унищожи българската култура?
– Новата политика на глобализма. Така ще стигнем до духовното закриване на българите. Като изчезне националната култура – ти си никой.
– Каква е днес ценностната система на българина?
– Да сте чули да се говори за добро, за съчувствие? Дори християнските норми не са вече на мода, те са анахронизъм. Скоро четох как някой се възмущава, че дали на студентите да развият тема от разказа „По жицата“.
– Отразяват ли се тези процеси в съвременната литература?
– Отвсякъде се леят кървища, пишат се само екшъни. Някои наши писатели не само подражават на американските, но пишат под чужди имена, за да си осигурят пазар за книгите. Започва литературен разврат – целенасочен и продиктуван от комерсиални интереси на осиромашалите писатели. Чудят се в кой ъгъл да се заврат, та някой да им обърне внимание. Разпространителите днес не бръснат Йовков, Гогол, дори английските класици. Те се интересуват само от евтина криминална литература. Цялата ни култура се срива. Особено вредна в това отношение е телевизията. Дори аз се хващам, че като почнат на екрана да се колят и дерат, сядам да гледам. За да си отвлека мисълта. Това е страшен опиум. Как да се съпротивлява по-младият човек?
– Докъде ще стигнем?
– До пълното затриване на националното чувство. Вече хората се срамуват от думите България и българщина. Аз гледам внучките си. Те нямат никакво чувство за отечество и дълг. За това е виновно училището. През 1992 година министър Николай Василев каза, че вече ще възпитаваме учениците като граждани на света. Тоест повече няма да им казваме „Обичайте България“.
– Кое все пак ви накара, господин Хайтов, да оглавите Съюза на патриотичните сили „Отечество“? Вие сте се доказали като писател, защо не си пишете хубавите разкази?
– Никой никога нищо не би написал, ако то няма изгледи да се чете. За кого да пиша и кой ще ме чете, ако народът ми и езикът му са застрашени от изчезване? А рискът да изчезнем е очевиден, не е приятно да се говори за това, но и няма за кога да се отлага. Надявам се да знаете, че България се топи средногодишно със сто хиляди души през последното десетилетие, така че може да се пресметне докога ще ни има.
– Дори така да е, до 80 години ще ни има със сигурност, а през това време нещата може да се подобрят към по-добро.
– Вярно е точно обратното, че разпадните процеси у нас могат да бъдат ускорени. Ако до 2030–50 година ние по численост на населението станем малцинство за сметка на скоростното увеличение на ромите и другите етнически общности, официалният ни език ще бъде или турски, или цигански. Може да е и английски, но със сигурност няма да е български. А това ще означава и крах на всичко, написано на роден език, включително цялата ни класика. Знаете, че идеята за подменянето на езика ни с някой от „големите чужди езици“, сега е в ход, макар да сме 8, а не 2 милиона. Ако се съди по удостояването на проф. Кройнщайнер с най-високата държавна награда – орден „Стара планина“, след като предложи кирилицата ни да бъде подменена с латиница, като етап от цялостното подменяване на българския език – явно е, че властта адмирира въпросната идея. А знаете, че езикът е който ни прави „българи“. Той е в основата на националната ни култура, а по тази култура светът ни различава кои сме, какви сме и дали сме някому нужни, или не.
– Да, но всичко това е само предположение. Не забивате ли в черногледство?
– Какво ти черногледство. Та нали и вие, и аз, и всички с нормално зрение изгледахме как от 1992 година насам културата ни беше в трите си четвърти изметена и подменена. Училището ни се отказа от възпитателните си функции. Телевизията денонощно се труди да избие от главите на подрастващите каквото и да било чувство на национална гордост и съзнание – това е една от причините, за да напускат масово своята родина. Това означава, че българинът като духовна еманация е възможно да бъде ликвидиран не след 80, 50, 40 и прочее години, а през следващите две десетилетия. Това е всъщност и „цивилизованият“ начин за националното ни изтребление, за разлика от геноцида, в който сме засмукани чрез ускоряване смъртността на населението с помощта на увеличаващата се беднотия.
– Смятате ли, че управляващите съзнателно участват в тези процеси?
– Те са в пълна услуга имено на този „инструмент“. На тази агресивна към нас геополитика. Чуждите и нашите крезовци от тъй наречения „политически елит“ направиха – под прикритието на „структурната реформа“ и „приватизацията“ – сговор за подялба на имуществото на България. Да седна при това положение да пиша разкази или каквото и друго да било, несвързано с угрозяващата ни опасност, е все едно да си палиш лулата от пожара в собствения си дом. Вместо да грабнеш кофата с вода и да гасиш. Дори изгледите за успех да са нищожни, всеки, който се усеща българин и малко поне мисли за родината си, трябва да вземе участие в последната безкръвна битка за България.
– А защо нашите държавници не разбират това?
– Те абсолютно всичко разбират, но нищо не могат да предприемат вън от фиксираната им от Запада роля. Те са свързани на живот и смърт чрез своя васалитет към Запада, за да гарантират натрупаните имоти и пари, а и заради личната си сигурност. Така че едва ли ще си помръднат пръстите за жалките милиони безработни и два милиона просъхнали от недояждане родни пенсионери. Тяхното решение да запазят властта на всяка цена проличава във всичките им действия. Те имат желязна готовност да се наложат, ако е потребно – и с „железни“ средства. Способни са и на много по-сериозни неща.
– С какво са свързани вашите лични страхове?
– Животът изобщо не ми е потребен, ако се случи да надживявам Отечеството си. Така че няма какво да ме стряска. Плюнките и храчките изобщо не ги слагам в сметките, тъй че или пушка на две, или сабя – на четири!
– Как е изградена ценностната система на българина днес? Има ли връзка с корените му?
– При българите над 60 години ценностната система е все още свързана с дълбоките й корени от вазовска и предвазовска България. Имам предвид на първо място чувството за дълг към Отечеството и библейските норми на поведение: „Не кради“, „Не убивай“, „Не прелюбодействай“ и т.н. У младите тази нравственост беше почти подменена, след като култът към Отечеството беше подменен с култа към партията. Говоря за периода след 1950 година. След 10 ноември 1989 година, вместо да бъде възстановен традиционният морал, въведен беше култът към парата и сега това е преобладаващият идеал. Нямаме национални идеали и никой не знае как ще завърши това подивяване.
– Какво днес предизвиква най-голямата ярост у вас?
– Овчедушието и продажничеството, което води до самозатриването.
– Има ли изречение, което най-често се върти в главата ви напоследък?
– Петко Славейков – в момент на лошо настроение – бе изтървал някога един много силен упрек към българите: „Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша“.
Мисля, че скоро ще се разбере прав ли е бил народоведът дядо Славейков в оценката си за българина и дали той е способен сам да си върже гащите, или е навикнал други да му ги връзват и свалят, когато си поискат.
Текстът е от книгата на Кристина Патрашкова „Въпреки всичко. Българите писатели в годините на цензурата“, издадена от „Престиж буукс“ през 2023 г., заради която авторката бе отличена с наградата „Златен век“ на Министерството на културата
