Нумизматът д-р Тенчо Попов: Фалшиви антики се разхождат на световния пазар

Между най-добрите световни експерти в нумизматиката е и нашия българин – д-р Тенчо Попов. Той е незаменим експерт в областта на средновековното българско, сръбско и късновизантийско монетосечене. Негови са хипотезите за монетите на Михаил II Асен, отдавани доскоро на Мицо, на Михаил Асен, сина на Йоан III Асен, сечени през 1304 г. в Солун, на Константин II Асен, сина на Йоан Срацимир – сребърна монета, несполучливо приписана на Константин Драгаш.
Научните му търсения са издадени в монографията „Студии върху българското средновековно монетосечене с изводи за историята“, публикувана през 2020 г. и отдавна изчерпана от книжарската мрежа. Току що излезе от печат неговата нова монография „Солун и Епир под върховната власт на цар Йоан II Асен след 1230 г.“

Интервю на Савка ЧОЛАКОВА

-Д-р Попов, как се озовахте в дебрите на нумизматиката?
-В събирането на антични монети ме е насърчил още в моето детство дядо ми, който е членувал във филателно дружество от 1920 г.
Той ми разкри като в криминален филм връзката: – монети и средновековна българска история. Аз най-търпеливо я изучих в детайли, защото ми стана много интересно. Образованието ми не е свързано с историята, но хобито ми на нумизмат изискваше задълбочени познания по българска, сръбска и византийска история.
Днес опитът ме е научил, че в средновековните монетосечения на балканските държави се следват общи правила, тегловни стандарти и иконографски изображения. Една монета не може да е резултат на случайно хрумване. За да я индентифицираш ти трябва прилагането на научна методология, каквато за съжаление все още не е публикувана.
Давам прост пример: – на своите монети владетелят се изписва с официалното си име, а не с прозвището си. Ето защо не може да има монети от името на Мицо, което е несъмнено умалително название на името Димитър, нито пък на сръбския крал Стефан Урош II, изписан с простонародното си име – Милутин.

-Такива монети ли са фалшивите?
-О, да. Един от най-големите скандали в балканската нумизматика е свързан с мнимите златни пари на средновековните сръбски крале. В края на XIX в., на фона на разрастващия се национализъм в новоосвободените балкански държави, се появяват златни монети на всичките сръбски крале и царе от крал Стефан Урош II насетне. Този крал, известен като Милутин, управлява от 1282 до 1322 г., когато е задушен с възглавница от своя син и бъдещ крал, известен като Стефан Дечански. Златните монети се продават с легендата, че са намерени в колективна находка от Косово поле.

Крал Милан е първият, който придобива екземпляри за своята лична нумизматична колекция. След това се предлагат на известния виенски аукцион на братята Егер.

-Идеално, за да тръгне търговията нататък.
-Да, обаче един от големите колекционери на средновековни южнославянски монети – принц Монтенуово, проявява интерес, но заедно с това търси гаранции за автентичност и изисква експертиза.
Скоро експертизата била готова – монетите са автентични, а под това заключение се подписват най-авторитетните учени като историкът Стоян Новакович и авторът на каталога на южнославянските монети – Симе Любич. Те дори организират пропагандна кампания в сръбската преса в полза на „автентичните“ златни монети. Алчността на продавачите обаче ги проваля – те пускат на аукциона още монети, докато накрая принц Монтенуово не открива монета, която е препечатана върху автентичен австрийски дукат на Франц Йосиф, който все още е в употреба, а на всичкото отгоре се виждат и цифрите от годината на издаване.
Веднага се разразява голям скандал, но Новакович и Любич не се отказват от позициите си. Все пак златното сръбско средновековно монетосечене е развенчано като измама, а срамът е измит от големия историк и нумизмат Любомир Ковачевич, който през 1894 г. публикува специална дописка, в която обяснява защо монетите са фалшификати. Но се разчита на късата памет и половин век по-късно, златните монети отново се използват като аргумент за величието на средновековна Сърбия.

-Постоянно се говори сред събирачите на монети, че българска монета от 2 лева може да те направи богаташ за един ден? Каква е тази монета?
Разбира се, сред монетите на третото българско царство има изключително редки монети като т. н. сантими, които са пробни образци. Целият тираж на монетата от 2 лева от 1916 г. е претопен, защото нейният номинал от два лева е многократно по-нисък от цената на среброто, от което тя е изработена, и тя никога не влиза в обращение. България по това време е във война, която предизвиква грамадна инфлация и властите се принуждават да отсекат малко по-късно монета от два лева от алуминий. Но и тази монета има злощастна съдба – хората претопяват алуминиевите монети и си изработват лъжици, които така им излизали по-евтини.

-Много се говори точно за тази монета от 2 лева от 1916 г. Как са останали от тези монети след като е претопен тиража?

Има само 4-5 истински български двулевки от 1916 година, за които се говори, че те правят богат

– Изглежда, че при претопяването работници са си запазили за спомен единици от тези монети. Днес се счита, че има не повече от 4-5 оригинални екземпляри. Тези монети са продавани на търгове в ценовия интервал от 15- 20 000 евро.
Тук бих искал да обърна внимание, че търговите цени са производни от степента на рядкост на монета и степента на нейната запазеност. Има много случаи, при които отлично запазени монети, макар и често срещани, достигат по-високи цени от лошо запазени редки монети.

-Как е положението сега в България, има ли опити фалшиви монети да бъдат представяни като истински?
За съжаление и българската нумизматика не успява да се опази от подобни скандали. Най-известният случай е със златната монета на градоначалника и защитник на крепостта Срем на име Сермон, издадена непосредствено след смъртта на цар Самуил през 1014 г. Всъщност тези монети са две, продадени са отново през аукциона на братя Егер във Виена за нумизматичната колекция на „Националната библиотека на Франция“ и са публикувани от безспорния авторитет във византинистиката Гюстав Шлюмберже още през 1877 г.

Те предизвикват дълъг научен дебат, продължил 50 години, но в основата на тази дискусия стои въпросът дали са монети или печати. Никола Мушмов ги публикува през 1924 г. в своя каталог като първите български монети, издадени още по времето на първата българска държава. Едва през 1961 г. проф. Тодор Герасимов обявява златните монети на Сермон за фалшификат, направен с комерсиална цел. Неговите аргументи са от нумизматично естество – монетите са с много ниско тегло, което не отговаря на стандарта на златните византийски солиди, и освен това в България и Византия правото на монетосечене е изключително царско право, а при цар Самуил монети не са издавани поради изключително натуралния характер на стопанството. Малко по-късно проф. Иван Дуйчев добавя нов аргумент – той отхвърля историческата достоверност на съществуването на самия Сермон.
Друг занимателен случай представляват двата златни печата на Тих, закупени от златар от Истанбул през 20-те години на XX в. за колекцията на Археологическия музей в София. Въпреки че още през 1944 г. проф. Герасимов с нумизматични и палеографски доводи ги определя за фалшификати, те все още присъстват в научните издания по сфрагистика като автентични паметници. Но всъщност са си фалшификати.

В по-ново време бе направен опит за легализация на сребърна монета на деспот Добротица, която всъщност беше посребрен вариант на негова медна монета. Този екземпляр дори беше предложен на търг от най-големия световен аукцион, но наддаването беше спряно по искане на българската държава.
Преди три години на лондонския аукцион на Рома нумизматикс беше предложена медна монета с латински надпис VLADIMIRVS, която беше приписана на сина на Симеон – Владимир, който управлява България през 889-892 г. После се оказа, че в частна сръбска колекция съществуват и два аналогични сребърни екземпляра. В сръбската нумизматична литература те са определени към монетосечене на Дуклянския княз Владимир в интервала 1016-1018 г., чрез което се прави опит началото на сръбското монетосечене да се отнесе два века назад във времето. Но независима сръбска държава по това време не съществува. Всички тези монети също са съвременни фалшификати, създадени с комерсиална цел.

-Понеже говорим за скандални случаи, разкажете какви са българските примери?
-Това са златния солид на Аспарух и златната огърлица на Омуртаг, публикувана наскоро и оценена на фантастичните 10 милиона евро.
Златният солид на Аспарух беше „изнамерен“ от известния нумизмат Митко Станков. Представената от него монета е автентична, но представлява имитация на златния солид на Константин Погонат, съвременник на кан Аспарух. От двете букви АV не може да се извлече изводът, че е изписано името Аспарух. Освен това местонамирането на монетата е неизвестно, така че дори не можем да твърдим, че имитацията е българска. За мое съжаление се намериха историци, очевидно без достатъчни познания в областта на нумизматиката, които с патриотични подбуди използваха хипотезата на М. Станков за да обрисуват Аспарух като владетел, равностоен на византийския император.
Ако казусът със златния солид на Аспарух е относително ясен, то анализът на златния медальон на Омуртаг води до една голяма енигма в българската археология и нумизматика. При това не само защото известният гонител на християните Омуртаг е изобразен с християнските императорски инсигнии – корона с кръст и кълбо с кръст. Всъщност цялата иконография е точно копие на византийските солиди, сечени през първата половина на IX век. За разлика обаче от византийските златни монети теглото на медальона е почти два пъти по-малко, а използваното злато е с чистота от 19 карата, вместо 23 карата. И това разбира се е неподражаем прецедент. Друг озадачаващ факт е начинът на изписване на името Омуртаг – на медальона надписът е ОМОRТАГ, а подобно изписване няма аналог сред десетките достигнали до нас епиграфски паметници с името на този владетел. Всъщност няма български епиграфски паметник, при който са използвани латински букви, а в надписа на медальона те са 3.

Прави също така впечатление, че лявата ръка на владетеля е поставена пред гърдите му, но тя не държи торбичка с пръст – акакия, с която се символизира преходността на човешкия живот, а с това изображението влиза в дисонанс с правилата на императорската иконография.
Твърде озадачаващо е и местонамирането на медальона при археологически разкопки на хълма Царевец в пласта, датиран към началото на XIV век. По естествено би било да се намери в археологическия пласт от IX век в Преслав. Всички тези несъобразности са накарали археолога Петър Славчев, който намира медальона, да не обърне особено внимание на находката, той изглежда се е съмнявал в автентичността на този паметник.
По това време – 60-те години на ХХ век, при археологически разкопки в Търново били намирани и други сензационни находки, които после се оказали фалшификати, сътворени от музейния скулптор Димитър Бучински и подхвърляни в разкопките. Все пак Петър Славчев показал медальона на проф. Тодор Герасимов и академик Иван Дуйчев, но те му казали, че вероятно става дума за имитация или фалшификат. Така медальонът попаднал в хранилището на музея заедно с другите незначителни находки и потънал в забвение за следващите 10 години.
Но към 1975 г. медальонът бил „преоткрит” в хранилището на музея в Търново от младия тогава учен Иван Йорданов , който го намерил в найлоново пликче в кутия за обувки заедно с други маловажни археологически артефакти. Той разчита надписа с гръцки и латински букви като „кан сюбиги Омортаг“ и решава, че това е автентичен паметник от изключително значение за българската история. Основният му аргумент е подобен паметник, публикуван от Карел Шкорпил в началото на XX век с рисунка, на която надписът е неясен. Днес екземплярът на К. Шкорпил е в неизвестност и съвсем не можем да бъдем сигурни, че двата паметника са идентични. Времето обаче било изключително подходящо за поднасянето на публиката на новата археологическа сензация – предстояло честването на 1300 годишнината на българската държава и това ново материално доказателство за блестящото историческо минало се появило съвсем навреме.
Цялата секция по нумизматика и епиграфика на Археологическия музей в София, състоящата се от изключително авторитетни учени, потвърдила автентичността на медальона и дала зелена светлина за публикуване на археологическата сензация. Чест прави на Иван Йорданов, че не скрива нищо от фактите и скрупульозно информира нумизматичната колегия за описаните по-горе „несъобразности“ при последвалия научен дебат. Оттогава медальонът краси кориците на множество исторически книги.

-Е, как така, не се ли е разнищил случая?
Тази история би могла да завърши с този положителен край още през 1976 г., ако не беше внезапната поява на още екземпляри – два отделни медальона, от които единият предложен за продажба от най-големия нумизматичен аукцион CNG, както и цяла огърлица от още 25 медальона, оценена за 10 милиона евро. Всичките екземпляри са популяризирани от Митко Станков във вестникарски публикации и се твърди, че произхождат от стара австрийска колекция.
Моето мнение е, че новопоявилите се екземпляри са фалшификати, казвам го разбира се с уговорката, че е съставено единствено от публикуваните снимки. С това ново развитие енигмата със златния медальон на Омуртаг стана още по-впечатляваща, но аз ще я оставя на интелигентността на нашите читатели.

-Но какво да правят при тези смущаващи факти начинаещите колекционери?
Събирането на антични монети може да е породено от колекционерска страст, но и с цел печалба. Без значителни исторически и нумизматични познания колекция не се прави. Ако колекционерът се чувства несигурен в преценката си е по-добре да се обърне към експерт или по-опитен свой колега. Даже и най-авторитетните аукциони не разполагат с достатъчна експертиза в областта на българското средновековно монетосечене.

-Вие сте между експертите в международните търгове….
-Аз съм спомогнал да бъдат свалени от продажба поне 10 фалшиви монети, български, сръбски и византийски, които бяха окачествени като автентични в аукционите. Освен това съм констатирал наличието на фалшификати в познатите ми средновековни колекции. Ето защо
сега пиша статия, в която ще публикувам снимки на всички известни ми фалшификати на средновековни български монети.
Тя ще излезе във втория том на моите Студии, който се надявам да завърша до края на годината.
В последно време се забелязва нарастващ интерес към българските монети и това води до стръмно покачване на достигнатите аукционни цени. Парадоксално е, но най-високата цена за българска средновековна монета – 10 000 евро, е постигната за най-разпространената монета – сребърния грош на Йоан Александър с неговия син Михаил Асен. Вярно е, че продадената монета беше нестандартна, но това все пак не я прави толкова скъпа. В българското средновековно монетосечене има типове монети, които са известни само в един екземпляр.
Такива са например сребърната монета на Константин Тих Асен, която скоро ще публикувам, както и сребърният коронационен номинал на цар Йоан Шишман, известен още от 70-те години на миналия век, но останал и досега уникален. Техните цени остават неизвестни, защото не са били предлагани на аукциони. Има множество типове и варианти на монети, известни в 2, 3 или до 10 екземпляра. Техните цени достигат до 5000 евро, като тук цената зависи и от степента на съхраненост на екземпляра. Прави ми впечатление, че на аукционите се отчита забележителен бум на предлагане на монетите на третото българско царство /1878 -1944/, както и постигането на изключително високи цени. В много от случаите това са манипулирани цени, които нямат нищо общо с реалното пазарно равнище. Така например една сребърна петолевка от времето на Фердинанд беше продадена на японски аукцион за умопомрачителните 56 000 евро. Според мен всяка цена, надхвърляща 500 евро, е неуместна за съвременни монети, чийто тираж е в порядъка на стотици хиляди.

– Обяснете на читателите основополагащата идея на своя нов исторически труд с впечатляващото заглавие „Солун и Епир под върховната власт на цар Йоан II Асен след 1230 г.“
– Досега аргументирана и непротиворечива хипотеза за политическата власт в Солун и Епир след битката при Клокотница през 1230 г. не е издигана. Не че няма достатъчно изворови доказателства, но сега стана известно ново материално доказателство, което съвсем недвусмислено показва солунският управител Мануил Дука и епирският управител Михаил Дука като деспоти на българския цар. Става дума за монети, на които е изобразена иконография, при която старшият владетел, описан в надписа като цар Асен, поставя корона на главата на младшия владетел, описан като деспот Мануил. Досега монети със запазен надпис при короноващата фигура не бяха известни и нумизматичната наука смяташе, че в това изображение трябва да се вижда фигурата на Св. Константин. След битката при Клокотница, при която Йоан Асен разбива войската на солунския император Теодор Комнин Дука и го пленява с цялото му семейство, българският владетел прави най-естественото нещо – присъединява към царството си цялата територия на погубената солунска империя. В Солун назначава за управител своя зет Мануил, брат на Теодор, като му дава титлата деспот, с което го подрежда в българската царска йерархия. Аналогично в Епир е назначен за управляващ от името на царя и като негов деспот Михаил Дука Ангел. Така Йоан Асен се превръща в най-влиятелния владетел на Балканите.
Обаче отказът на папата да благослови брак между наследника на латинската корона в Константинопол – Балдуин, и царската дъщеря Елена превръща българския цар в непримирим враг на Константинополската латинска империя. Още през 1231 г. църковната уния с папството, сключена от Калоян, е прекратена и българската църква се завръща в лоното на източното православие. Царят се стреми българската църква да получи статут на независима православна патриаршия, но не получава разбиране от константинополския православен патриарх, който тогава резидира в Никея. И предприема един блестящ ход – той присъединява към българския църковен диоцез солунската митрополия, а синодът в Търново избира българинът Михаил Братан за солунски митрополит. Шамарът за никейския патриарх е оглушителен, но с това си действие цар Йоан Асен създава предмет за преговори – връщането на Солун в диоцеза на константинополската патриаршия срещу получаване на статут на независима църква за българската патриаршия. В крайна сметка през 1235 г., на нарочен църковен събор в Галиполи предстоятелят на българската църква Йоаким е признат за патриарх, църквата получава статут на независима патриаршия, Солунският митрополит е низвергнат и митрополията е върната в константинополския диоцез. Това невиждано признание за България е постигнато благодарение на големия политически и дипломатически талант и твърдост на българския цар. Признанието на българската църковна независимост е гарантирано и чрез сключения военно-политически съюз с Никея. В битките срещу латинците българския цар е подпомогнат и от своите деспоти в Солун и Епир, което е още едно решително доказателство за тяхната политическа зависимост от българския цар в качеството им на негови деспоти.
В съвременните исторически изследвания никога не е издигана хипотезата, че Михаил Дука Ангел получава властта и деспотската си титла от цар Йоан Асен. Интересното в случая е, че двама гръцки учени от втората половина на XIX век – Аравантинос и Серафим, митрополит на Арта, столицата на Епир, твърдят в своите исторически трудове, че именно българският цар е поканил Михаил да поеме властта в Епир. За съжаление те не споменават източника на едно такова твърдение, а тяхната теза е маргинализирана в гръцката историография и за съжаление остава непозната за българската историческа наука. Днес можем да кажем, че най-вероятния източник на това твърдение е била фреската в църквата „Св. Архангели“ в Кастория /Костур/, която представя Михаил и неговата майка Ирина в молитвено-благодарствена сцена в краката на архангел Мипаил. Надписът тогава е бил достатъчно запазен и е гласял в превод от гръцки език: „моление на раба божий Михаил Ангел, деспот на великия цар Йоан Асен, и неговата майка Ирина.“ А това е недвусмислено доказателство за върховната власт на българския цар над Епир и управляващия там деспот Михаил Ангел.
Възходът на национализма в Гърция е вероятната причина тази фреска в Кастория да бъде заличена с вар, а когато тя е възстановена през 20-те години на ХХ век в надписа вече липсва най-важната част – „Ангел, деспот на“. Когато изображението е публикувано през 1936 г. от големия гръцки изследовател Орландос той вече допуска, че изображението е на принц от Асеневата фамилия. Досега се считаше, че това е Михаил Асен, сина на Йоан Асен, и неговата майка Ирина Комнина, въпреки че изобразеният мъж е представен в деспотски костюм, без символите на царската власт, и е очевидно на възраст от около 30 години, която възраст Михаил Асен въобще не е доживял. Всъщност ако в този ми труд има научен принос към българската история, то той би бил новото третиране на Солун и Епир като деспотати на българското царство и произтичащите от този факт политически действия на управляващите деспоти Мануил и Михаил в пълно съзвучие с водената от цар Йоан Асен политика.