Навремето френското сп. „Миверна“ нарича актрисата ни Роза Попова българската Сара Бернар. Тя е единствената българка, включена в излязлата през 1930 г. в Мюнхен енциклопедия „Знаменити европейски жени“ под редакцията на д-р Елга Керн. В нея е отделено значително място на Попова, пред която коленичи самата Адриана Будевска.
Актриса, режисьор, преводач, драматург, преподавател, писател, критик, милосърдна сестра – дейността на Роза Попова е впечатляваща. Тя е сред най-обичаните български актриси в началото на XX век. Големи поети като Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Кирил Христов й посвещават стихове. Красива и талантлива, тя неизменно е обект на мъжко внимание. Именно подобно внимание обаче едва не й коства живота – неин почитател я прострелва в гърдите и след това се самоубива. Роза по чудо оцелява, но е уволнена от театъра по недоказани обвинения в непристойно поведение. Твърди се, че между нея и отчаяния обожател е имало любовна афера. Актрисата обаче, чийто живот е театъра, преживява огнестрелната рана и подмятанията по неин адрес и успява отново да блесне на сцената. До нея през цялото време е съпругът й, поетът Стоян Попов – Чичо Стоян, автор на любими детски стихове като „При мама и при татко“, „Сърдитко“, „Майчина отмяна“, а също така и актьор. Родена през 1879 г. в София, Руска се запознава с него едва 15-годишна. Той е на 28 и вече има един брак зад гърба си. Стоян е пленен от нейната нежна красота, а тя е очарована от света на поезията и театъра, които той й разкрива. Затова, току навършила 16, тя бяга от дома си и тайно се омъжва за него.
Започва да учи театрално изкуство при Константин Сапунов и постъпва в пътуващата театрална трупа „Зора“. Забелязана е с невероятното си превъплъщение в „Лукреция Борджия“ на Виктор Юго. По-късно влиза в образите на Антигона, Медея, Сафо. Ролите й са толкова силни, че цяла София говори за нея. Роза не само играе, но пише, редактира, опитва се да прави спектакли като в известните европейски театри. Започва сама да избира постановки, настоява за превод на пиеси почти веднага след като са представени за първи път в чужбина, от автори като модерните Стриндберг, Ибсен. На едно от представленията на „Нора“ Адриана Будевска, завърнала се от обучение в Москва, се качва на сцената и коленичи пред Роза. На представленията й залите се пълнят, а слез това я чакат тълпи обожатели. Тя обаче е винаги до съпруга си, който не обръща внимание на ухажорите й. Роза участва в неговата театрална трупа, в периода 1900–1902 г. играе в „Сълза и смях“, става член на държавния театър. Славата й се разнася и извън пределите на страната – предлагат й място на редовна актриса в Белград и в Загреб, както и гастроли в берлинския театър „Лесинг“.
През 1900 г. семейство Попови гостуват във Враца. Там Стоян запознава Роза с Тодор Богданов – млад учител, завършил литература в Швейцария,
който превежда комедията „Журналисти“ от Густав Фрайтаг, в постановката по която тя играе. Богданов живее във Враца, но при всяко посещение в София неизменно е на спектакъл на Попова. Причаква я по улиците, не крие възхищението си към нея. Хората започват да говорят, но Стоян Попов е свикнал жена му да е обект на мъжкото внимание и не се притеснява от него. Още повече че Богданов е активен културен деец – инициатор е на Ботевите празници във Враца, често пише рецензии за театрални постановки, стихове и разкази, помага на брат си за създаването на първите врачански вестници – „Извор“ и „Веслец“. Чичо Стоян не успява да долови опасната страст, която Тодор таи към жена му. Отначало актрисата също не схваща, че Тодор е прикрит маниак. Тя се държи с него естествено и флиртува без скрита умисъл. Когато си тръгва от Враца, дори му подарява свой портрет с подпис „Сърнето“. От този момент до фаталната 1903 г. Тодор пътува всяка седмица до София, за да гледа любимата си в различни пиеси. След спектаклите винаги проследява семейството до дома му и съзерцава прозорците на Роза. Понякога двойката кани Тодор на гости, без да осъзнава, че така подклажда страстта му. Приятелят на семейство Попови, големият поет Кирил Христов, който също ухажва Роза, на шега дразни Тодор: „Не се занимавай с нея – тя е моя!“. Учителят от Враца започва да нервничи, да осъжда Роза, че не му обръща внимание, и то пред погледа на съпруга й. Актрисата разбира, че не може да контролира агресивния младеж, и повече не го допуска в къщата си. Тя споделя страховете си със Стоян, но той ги отминава с думите: „Детински работи на едно провинциално момче!“.
Тодор обаче не спира да преследва 24-годишната актриса. Една вечер я пресреща пред сладкарница „Цар Освободител“ и я увещава да избяга с него в чужбина. Роза отхвърля предложението му и Тодор заплашва, че ще я убие, а после ще сложи край и на своя живот. „Щом не ме искаш, няма да бъдеш с никого!“, заплашва той.
Ден преди трагичния 20 януари 1903 г. Тодор пристига в София и си купува револвер. На сутринта взима всички снимки на Роза, които е събирал, и отива да й ги върне. Тъкмо да натисне звънеца, и от вратата излизат Чичо Стоян и Кирил Христов. Съпругът поздравява младежа, а Христов му се усмихва лукаво. Тодор отива в съседната кръчма, изпива една-две чаши за кураж и отива при Роза. Тя отваря вратата и пребледнява. Той я моли за разговор, но актрисата го отрязва: „Няма какво да ми казваш“. Обезумял, че го отхвърля, Тодор вади револвера и стреля в сърцето й, а след това се прострелва и умира на място. Уплашени съседи викат линейка. В джоба на мъртвия Тодор намират писмо, в което той пише, че иска да го погребат с любимата му. Закарват Роза в клиниката на прочутия тогава хирург д-р Сарафов, който успява да я спаси въпреки голямата кръвозагуба. Преди това нещастие Роза се лекува неуспешно от туберкулоза. За изненада на д-р Сарафов заедно със заздравяването на раната тя се отървава й от „жълтата гостенка“. Изумен, докторът се пошегувал със съпруга й: „Сега открихме цера на охтиката!“.
На 2 март Роза и Чичо Стоян заминават за Княжево, за да се възстановят от преживения шок, а от Министерството на просвещението уволняват актрисата заради съмнителен морал. Трудностите сближават повече съпрузите. През 1903 двамата създават театрална трупа в Пловдив. Роза заминава за Виена през 1906 г., където учи литература и медицина във Виенския университет, след което Йозеф Шмаха я кани да играе в Народния театър. Там остава до 1910 г., а после е първи директор-режисьор в Русенския театър. По време на Балканската война Роза става милосърдна сестра и неуморно се грижи за нуждаещите се. После актрисата е художествен ръководител и на пътуващия театър „Роза Попова“, чийто административен двигател е Чичо Стоян, който си отива от този свят през 1936 г. Малко преди да почине през 1949 г., Роза споделя пред Адриана Будевска: „Имах най-голямото богатство в света – любовта на моя Стоян“.
Мария ПЕТКОВА
