Едно от най-важните арт събития през настоящата година, което ни поставя на световната сцена на съвременната култура, безспорно е националното ни участие в рамките на 60-ото издание на Венецианското биенале за изкуство, което предстои да се открие през април. Ние ще се представим в Sala Tiziano в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията, а отговорът на големия въпрос „С какво?“, стана ясен само преди броени дни.
Още в самото начало трябва да се отбележи, че изборът е направен от седемчленно жури, което е разгледало общо 17 допуснати до участие проекти, а на пресконференция бе оповестен самият избор. Няколко часа по-късно на българския сайт на Венецианското биенале бяха разкрити и всички проектни предложения с придружаващите ги концепция и визуален материал. На сайта на Министерството на културата бе публикуван и протоколът от заседанията на журито. С други думи – завидна прозрачност, която безспорно е важна крачка към повишаване на доверието към подобни конкурси с национално значение. А че представянето ни на Венецианското биенале е точно това, няма, вярвам, нито един участник в художествения и въобще в културния живот в страната, който би дръзнал да го отрече.
Със своята почти 130-годишна история Венецианското биенале е най-старият оцелял и до днес форум, превърнал се в територия за силата на изкуството и неговата, списвана в настоящето ни бъдеща история. А коя е новата страница, която България списва с направения избор ?
Проектът, който беше избран, не е нов и е познат на българската публика. Той беше представен у нас още през 2022 г. под заглавието „СЪСЕДИТЕ: форми на травмата (1945–1989)“. Изложбата бе разгърната в две локации – в Софийската градска художествена галерия и в студио The Neighbours на улица „Георги Бенковски“ №40 в столицата. Тогава изложбата привлече вниманието както със своята съпътстваща програма от дискусии, срещи с авторите, образователни турове и работилница, така и с идеята си. Това бе инсталация „която е плод на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследваща паметта за политическото насилие, завещана ни от комунистическото минало. Чрез модифицирани предмети, видео и звуков дизайн Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова пресъздават спомените на хора, преминали през българския Гулаг и затвори, съществували между 1945 и 1989 г. Експозицията представя над 40 интервюта с оцелели от репресиите на режима. В изложбата са пресъздадени жизнените пространства, в които са проведени интервютата. Към тях са добавени откъси от разказите на оцелелите, звуци и видеа от местата, където някога са се намирали лагерите в Белене и Ловеч“.
Разбира се, проектът за Венецианското биенале е разширен, прецизиран и адаптиран за Sala Tiziano във Венеция под кураторския поглед на Васил Владимиров, но остава във вече очертаната идейна рамка – болезнено репресиращо индивида минало, за което трябва да говорим. Спомени на оцелелите, които трябва да оставим да се изправят срещу ни, за да се справим с тоталитарното си наследство. Рамка, която не само е политически коректна на съвременната, утвърждавана ежедневно, настояща идеология за мислене на комунистическото ни минало, но и припознавана и награждавана от западноевропейския културен елит. В този смисъл „Съседите“ имат всички дадености да бъдат забелязани.
„Съседите“ е авторски проект, което е иницииран от Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова. Красимира Буцева завършва бакалавърска степен по фотография през 2016 г. и магистърска степен по фотография през 2017 г. в University of Portsmouth, Великобритания. През 2022 г. завършва курс по активистко кино и военни филми в University College London. През 2021 г. е стипендиант в творческата резиденция Akademie Schloss Solitude, Щутгарт, Германия. Джулиан Шехирян е докторант по история на науката в Принстънския университет. В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии. В научната си практика се занимава с история на психотерапията, следвоенно изкуство и транснационална история. Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто. Тя е историк и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата. Нейни академични трудове са публикувани в American Historical Review, Gender & History, The Routledge Handbook of Memory and Placе, Encyclopedia of Transitional Justice, Journal of Visual Literacy и The European Review of Books. Редом до авторите на проекта застава кураторът Васил Владимиров, който е завършил бакалавърска степен по модерна история и политика в Royal Holloway, University of London и магистратура по политическа социология в London School of Economics and Political Science. Неговата практика като куратор е на границата между изкуството, политиката и историята. Четири лица – фотографка и трима историци, получили своето образование отвъд пределите на страната ни, познали родното ни минало преди всичко през разказа за него, съграждат мост към травмиращото наследство, за да тласнат публиката към размисъл за „трайното въздействие на политическото и институционализираното насилие“.
Според текста на авторите на „Съседите“ „теоретичната рамка на Лилия Топузова формира концептуалния гръбнак, изследвайки разнообразните начини, по които оцелелите продължават да въплъщават травмата и репресията. Това се проявява пространствено и символично в обектите, които формират фрагменти от три стаи – дневна, спалня и кухня. Гласовете от дневната са на помнещите, които се разкриват и говорят за своите преживявания. Спалнята отразява онези, които си спомнят, но не говорят, било то от страх или просто защото никога не са били питани. Третата стая, кухнята, боядисана в бяло, е посветена на оцелелите, които не помнят и избират да мълчат, както и на онези, които никога не са имали възможност да говорят – загиналите“.
Как и въобще доколко това действително ще бъде съ-преживяно от публиките, разбира се, предстои да видим. До тогава ни остава очакването и надеждата, че това няма да е поредното заиграване с миналото, с което така и не можем да се справим. Минало, в което така сме се вторачили, че не ни остава време за живеене в настоящето, време за мислене за бъдещото. Време за съзидание.
Пламен В. ПЕТРОВ
