Кристина Патрашкова
Какво е общото между Кевин Спейси, Джони Деп, Роман Полански, Уди Алън и Жерар Депардийо? Всички те са обвинени в сексуално насилие, обругани и отхвърлени от Холивуд. За тях дори вече съществува нов термин – канселирани, т.е. зачеркнати. С кариерите им е свършено, те са сочени с пръст като насилници, макар за някои от тях да няма произнесени присъди.
Европа е другата допирна точка в съдбата на тези значими имена, оставили незаличима диря в киното през миналия и този век. След като в Америка започват да ги замерят с камъни, много от тях намират оазис за корабокруширалите си кариери на Стария континент. Режисьори, актьори и продуценти, които попаднаха на мушката на MeToo, стегнаха куфари за Европа, която се оказа гостоприемна да им предостави снимачни площадки за новите им проекти. Не защото на нашия континент хората приемат сексуалното насилие за нормално, а защото Европа отказва да приеме обругаването на големите звезди, когато няма категорични доказателства за прегрешенията им. И дори създаде неофициалното движение „Контра на кенсъл културата“.
През 2017 година Кевин Спейси е на върха на кариерата си – предстоят му снимки в последния сезон на „Къща от карти“ и се готви за премиера на „Всички пари на света“ на Ридли Скот. Точно тогава актьорът Антъни Рай го обвинява, че Спейси се е опитал да го изнасили, когато е бил едва на 14 години. Netflix прекратява договора си със звездата, а сценарият на „Къща от карти“ се пренаписва. Ридли Скот презаснема сцените с участието на Спейси, за да го елиминира от екрана. Холивуд обръща гръб завинаги на една от големите си звезди и иска да забрави за него колкото се може по-скоро. Успехите му са хвърлени на боклука, наградите му са обявени за нищожни.
През лятото на миналата година актьорът бе оправдан по девет обвинения за сексуални нападения срещу четирима мъже и се разплака в залата, когато беше произнесено решението на съдебните заседатели.
Вратите на Холивуд обаче продължават да са затворени за него. Точно тогава на сцената излиза италианецът Франко Неро, който предлага на Кевин Спейси да участва във филм, в който да се превъплъти в образа на детектив, разследващ обвинения в педофилия срещу незрящ художник. Спейси приема. Това е малка реабилитация и опит за реанимиране от актьорската му смърт.
Уди Алън, който от години е заклеймяван заради предполагаемо сексуално посегателство срещу доведената си дъщеря Дилън, също се отправя към Европа. В Париж снима и последния си филм „Чист късмет“. Диша въздуха край Сена, успокоявайки се, че в европейската култура винаги ще има място за талант като него, а истинските ценители на киното никога няма да повярват, че той е имал непристойни мисли спрямо дъщерята, която отглеждат с актрисата Миа Фароу.
Джони Деп също намира пристан в Европа, а французойката Майуен льо Беско го кани да изиграе ролята на крал Луи XV във филма „Жан дьо Бари“ – драма за графиня Дьо Бари, която преодолява низшия си произход, за да стане първа дама във френския двор. Продукцията е първата след канселирането му отвъд океана и епохалния процес срещу Амбър Хърд, който той спечели.
И така идва ред на голяма френска кинолегенда да бъде обвинена в сексуално насилие. Дъжд от съдебни жалби се излива напоследък върху главата на една от емблемите на френското кино Жерар Депердийо, след като куп актриси си спомниха как са били насилвани от актьора. Историята с него обаче се разиграва по съвсем друг начин. И точно тя показва огромната разлика по отношение на кенсъл културата отвъд океана и в Европа. Французите се изправиха като стена от стомана срещу атаките спрямо една от арт емблемите на родината им. В отворено писмо, озаглавено „Не зачерквайте Жерар Депардийо“ десетки артисти припомнят големия му принос към френската култура. Сред тях са актьорите Пиер Ришар и Венсан Перес, актрисите Карол Буке, Натали Бай и певицата и бивша първа дама на Франция Карла Бруни. Текстът е публикуван във вестник „Фигаро“. „Жерар Депардийо е може би най-великият от всички актьори. Последният „свещен гигант на киното“. Не можем повече да гледаме мълчаливо този линч, пороя от омраза, насочен към него“, казват колегите му, според които кампанията срещу Депардийо се води „в противоречие с принципа на презумпцията за невинност“.
Артистите отправят призив да не се забравя значението на актьора за френската култура. „Той има най-голям принос в историята на изкуството. Той е част от тази история и продължава да я обогатява. Затова Франция му дължи много. Театърът и киното не могат без неговата уникална и необикновена личност. Да се откажеш от този изключителен актьор би било трагедия, поражение… Смъртта на изкуството и смъртта на нас самите“, се казва в текста.
Това съвсем не е опит да бъде оневинен един евентуален престъпник. Звездите на френското кино подчертават, че не възнамеряват да влизат в спорове с никого и разчитат, че правосъдието ще си свърши работата.
Когато министърка на културата Рима Абдул-Малак заяви, че трябва да стартира процедура да бъде отнет Орденът на почетния легион, учреден още по времето на Наполеон и връчен на актьора, не кой да е, а френският президент Еманюел Макрон заяви, че смята това решение за неприемливо.
Това е огромната разлика между отношението към големите имена в изкуството в Европа и в Америка. Отвъд океана си значим, докато си публично харесван и преди да е паднала прашинка върху имиджа ти. На Стария континент заслугите ти не се забравят, докато няма категорични доказателства за греховните ти действия. Личността тук продължава да има устойчивост, докато стане ясно, че тя е била измамна.
Насилникът, разбира се, трябва да си получи заслуженото. Никой няма право да се гаври с друго човешко същество, да го принуждава да върши действия против волята си, да го унижава. Но нека си спомним филмовия шедьовър на Сидни Лъмет с участието на Хенри Фонда от 1957 г. „Дванадесет разгневени мъже“. Той разказва историята на жури от 12 съдебни заседатели, които дебатират за виновността на обвинен в убийство младеж. Уликите са солидни и сякаш неоспорими. Но в хода на заседанията изникват куп факти и обстоятелства и в крайна сметка младежът чува окончателното – „невинен“.
Нека не хвърляме толкова лесно големите творци на вълците. Не че не трябва, когато го заслужават. Добрата стара Европа, която се провали в толкова свои политически решения през последните години, като че ли има още кураж да брани ценностите и емблемите си. Дано го прави не само по отношение на изкуството.
