„Боже, какво неизмеримо творчество от мюзикъли, оперети, песни. Музика към спектакли, детски пиеси, игрални филми, телевизионни постановки и оркестри. Музика към мъдростта на Шекспир, Гогол, Молиер, Иван Вазов, Елин Пелин, Ярослав Хашек… Музика инструментална, музика лирична, музика сатирична и каква ли още не. Той превръщаше в музика конските копита, небесните мълнии, дъжда.
Превръщаше в музика скръбта и радостта, ласката майчина и детския плач“, казва с възхищение за Димитър Вълчев навремето актьорът от Сатирата Вели Чаушев.
Именно в Сатиричния театър авторът на „Една българска роза“ – обявена за песен на столетието, работи като музикален ръководител 30 години. Отначало е пианист, после помощник-диригент на живия оркестър, а накрая поема цялата музикална работа в театъра и композира музика за редица спектакли. Пак там той единствен успява да накара Георги Парцалев да пропее. Татяна Лолова пък твърди, че ако не е бил композиторът, тя никога нямаше да знае, че има заложбите на певица.
Освен за всичко друго Димитър Вълчев е изключително благодарен на Сатиричния театър заради срещата с Методи Андонов, който е режисьор там. Двамата споделят общи ценности и вкусове, което ги сближава. По думите на композитора съвместната им работа е най-ползотворният период в живота му. „Най-голяма, истинска творческа дружба ме свързваше с Методи Андонов. Бяхме неразделна творческа двойка както в театъра, така и в киното“, споделя композиторът. Съвместната им работа в киното ражда шедьоври като „Бялата стая“, „Козият рог“, „Голямата скука“.
Освен талантлив и продуктивен композитор Димитър Вълчев е останал в спомените на хората като изключително интересна и ерудирана личност, чаровен и сладкодумен човек. Той има талант на поет и белетрист, за което говори и автобиографичната му книга „Другата струна“. Написана с великолепно чувство за хумор, тя се чете на един дъх.
Роден в Асеновград в семейство на лекар, Димитър от 6-годишен живее в Смолян и израства сред магичната красота на Родопите. Там се увлича по музиката – от грамофонните плочи на баща си, което го отвежда до Музикалната академия. Още като студент той създава първата си оперета – „Пролет“, която е изпълнена от негови състуденти, сред които Видин Даскалов и Лиляна Кисьова. Именно те след години му помагат да види бял свят следващата му оперета – „Време за любов“, където двамата в дует пеят: „Тихо… Събудихме детето с нашата кавга… Ами сега? Ами сегааа? Ще трябва да му пеем и в такт да го люлеем…“. Малко са хората, които знаят, че и музиката и текстът на тази оперета са на Димитър Вълчев. Творбата му обаче е отхвърлена от художествения съвет на Народен театър за селото, където композиторът тогава работи като диригент. По това време режисьор там е писателят Никола Русев, който никак не я харесва, защото ненавижда оперетния жанр. Не я оценява и проф. Парашкев Хаджиев.
„Професор Хаджиев оттогава не може да ме търпи. Нали и аз се наредих на клончето? И не е пропускал случай, когато може да ми навреди – главно с непризнаване на художествените качества на моето творчество“, споделя Вълчев.
След години композиторът споделя за тази отхвърлена своя творба със своите състуденти Видин Даскалов и Лили Кисьова, които вече са видни артисти в Държавния музикален театър. Те явно му ходатайстват в театъра, защото оттам го викат на прослушване и след като той я представя с такава страст, че губи гласа си за около месец, оперетата е поставена през 1959 г. и има невероятен успех. Въпреки това композиторът горчиво се шегува в книгата си: „Критиките бяха: от музиканти – утвърдителни за текста, от драматурзи – утвърдителни за музиката“. Въпреки че творбата му е добре приета не само у нас, но и в Полша и ГДР, когато Вълчев предлага нова своя творба, наречена „Кинозвезда“, режисьорът Коста Наумов го срязва с думите, че не може така да се изтъква и толкова скоро да поставят пак нещо негово, в Музикалния театър трябвало да се чака поне десет години. „Ако тогава ми беше провървяло, може би творбите ми от този род щяха да бъдат равни по брой на тези на Лехар, но в България това, изглежда, не е прието“, разказва композиторът, който смята, че гледат на него като на „половин автор“. Обяснението на Видин Даскалов казва в прав текст: „Имаме един български синдром, който се казва „завист“… Тези, които пишеха либрета, се страхуваха от него като либретист, а тези, които пишеха музика, се страхуваха от него като композитор…“, обяснява ситуацията Даскалов. Композиторът пък пише в мемоарите си: „Ние сме малки островчета, плуващи във враждебен космос…“.
Странно или не, но той се чувства недооценен, въпреки че е написал прекрасна музика за филми като „Най-добрият човек, когото познавам“, „Спомен за близначката“, сатиричната буфо опера „Цар и водопроводчик“, мюзикълите „Двубой“, „Зех тъ, Радке, зех тъ“, „Ах, този секс“, редица любими песни, печелили „Златният Орфей”, „Златният кос“, „Мелодия на годината“.
След като сърцето му спира да бие на 66 години през 1995 г., сестра му проф. Лили Вълчева учредява с негови приятели фондация „Маестро Димитър Вълчев“. Идеята е всяка година да се дава награда на български композитор за авторска музика към театрална постановка. Финансовото покритие на отличието се покрива не от спонсори, а от постъпленията от авторските права на Димитър Вълчев, т.е. дава се от композитора на негови колеги. А той е обичал жестовете и навремето задължително на своите премиери подарявал по нещо на колегите си – букети на жените, шоколади на мъжете. Затова освен с музиката му го помнят с онова „дзън“, което носи в себе си. „Беше невероятен естет и ерудит. Като бях малка, ме притесняваше, защото не разбирах майтапите му, но по време на порастването си го усвоих целия. Можеше да говори за Ахматова и Велимир Хлебников, за Пикасо и „Би Джийс“, за „Таганка“ и опера „Гарние“. Жонглираше с понятия от изкуството, знаеше точно какво говори, езикът му беше богат и вкусен като музиката му. В нея пък винаги имаше по някое „дзън“! Буквално – със звънчета, с триъгълник, с камбанки или нежни струни – все някакви такива романтични и леееко старомодни дзънкания… Това „дзън“ и той си го носеше. С люти шеги, понякога прекалено дръзки, ама в душата му нещо звънти и се опитва да се скрие зад смешките – да не му лъсне ранимата творческа душа…“, спомня си за него Мария Касимова, дъщеря на големия актьор от Сатирата Хиндо Касимов, близък приятел на Вълчев.
