Няма как да не прави впечатление, че изложбеният живот у нас – този, свързан с ретроспективните експозиции на автори, явили се на художествената сцена след Освобождението, въпреки своята динамика в последните години, продължава да е доста еднообразен.
Правят се изложби на едни и същи художници, а когато дойде годишнина от рождението на Иван Мърквичка, Владимир Димитров-Майстора и Златю Бояджиев, те задължително се отбелязват с мащабни проекти. Някои от тях често са белязани от умората на кураторите, но въпреки това се превръщат в културно събитие. Публиката винаги е щастлива да се срещне с творчеството на любимите си автори и дори кураторският прочит да не е убедителен, творецът все пак оживява със своите най-впечатляващи шедьоври.
Има и друг вид експозиции, които също се занимават с големите имена в българското изкуство – Илия Петров, Иван Милев, Иван Ненов, Иван Пенков… И още, и още автори, които също намират място в плановете на галериите. Има трети вид изложби, в които акцентът пада върху слабопознати или пък напълно неизвестни майстори. Именно това са и изложбите, които разширяват границите на знанието ни за българското изкуство – нюансират го, помагат за неговата същностна европеизация. И най-важното – консервират и реставрират непознати фрагменти от творчество, което често въвежда нови и непознати до този момент артистични домогвания. И като че ли тъкмо тези изложби са истински важните събития.
Навярно мнозина се питат защо толкова често виждаме изложби на познатите ни художници, непрекъснато излизат книги за тях, а за другите, „непознатите“, като че ли се пази тишина. Заниманието със слабопознат/непознат автор изисква изследователски нюх, който, уви, малцина имат, и детективско упорство, на което изкуствоведите се посвещават рядко. И ми се иска да вярвам, че не е, защото са неспособни – по-скоро заради убеждението, че заниманието с имена в историята на изкуството, които не са разпознаваеми и не са оценени от критиката приживе, не заслужават подобни усилия. За щастие, макар и рядко, се намират личности, които се отдават всецяло, и благодарение на тях се отварят нови, никога ненаписани страници, които разширяват неподозирано ненаписаната история на българското изкуство. Проектът „Отпечатъци. Никола Попов“ в художествената галерия в Стара Загора е живото свидетелство за това. Изложбата бе показана в края на миналата година в галерия „Контраст“ в София с подкрепата на Национален фонд „Култура“ по „Програма за възстановяване и развитие на частни културни организации”. Преди седмица нейният живот продължи в Града на липите и това не е случайно. В основата на реализацията е изкуствоведката Елисавета Станчева, която през последните години все по-настойчиво доказва, че нюхът и упорството са част от природата й на изкуствовед. Въоръжена с тях, поема на дълго пътешествие, за да представи на публиката Никола Попов.
Той е роден на 14 септември 1868 г. в Стара Загора в семейство на учител. През 1885 г. завършва местната гимназия, а после получава държавна стипендия, за да продължи обучението си в Пражката академия. Особената му дарба на рисувач е забелязана веднага и ректорът го препоръчва на проф. Йоханес 3оненлайтер, който ръководи отдела за гравиране върху метал при Виенската академия. От 1888 до 1892 г. Никола Попов овладява до съвършенство тайните на всички познати към онези години техники на гравьорското изкуство. През следването си получава редица награди, сред които и най-голямото отличие на Виенската академия – златен медал за „Портрет в черно“ за млад автор. Изпратените от Попов няколко гравюри на световното изложение в Париж са отличени от международното жури с „Академични палми“, степен Officier d’Academie.
Убеден, че като единствен професионално подготвен художник гравьор би бил необходим на държавната печатница, Никола Попов се изправя пред най-абсурдното – отказано му е назначение със саркастичния съвет да отиде там, откъдето са го изпратили да следва. Творбите, които създава, не са приети и в изложбите, защото подобни раздели няма. Неговите малки и изящни графики не са нужни никому. През 1906 г. участва в изложба, организирана в Държавното рисувално училище в София (сега НХА) по повод десет години от основаването му. Отчаян, заминава за Пловдив, където е назначен за учител по рисуване. След няколко години се премества в София, но отново среща неразбиране. Отказват му дори да членува в дружеството „Съвременно изкуство“. Не приемат негови произведения в общи изложби, защото не е представител на никоя художествена общност, а и изкуството му не е в крак с новите тенденции. Намира място като учител в една от софийските гимназии и напълно съкрушен решава да се посвети на преподаване. В желанието да остане в България и да й отдаде уменията си, отхвърля поканата за работа от държавната печатница във Виена. При поръчка за български банкноти, които трябва да се печатат в Австрия, тамошните майстори гравьори, пазещи спомена за талантливия българин, са изумени, че българската държава не използва дарбата му на художник, за който всеки монетен двор мечтае.
Това бе единственото, което се знаеше доскоро за художника, а негови оригинални творби не ни бяха известни. Но след усилията на Елисавета Станчева разказът не само е коригиран и многократно разширен, но и издиреното творчество може само да ни разкрие таланта на първия български дипломиран художник-график. Публиката може да види гравюри от Никола Попов, някои от които в различни състояния, единственият познат ни до момента портрет, рисуван от него с въглен, любезно предоставен от сбирката на колекционера Александър Керезов, както и два отпечатъка с образа на цар (тогава княз) Фердинанд, единият от които с авторово посвещение – част от колекцията на галерия „Джуркови“. Освен богато илюстрованите информационни табла, проследяващи живота и творчеството на българския гравьор, посетителите ще се запознаят и с графичен отпечатък, работа на неговия преподавател във Виенската академия за изящни изкуства – проф. Йоханес Зоненлайтер (1825–1907). Този отпечатък, както уточнява кураторката, е от серия, пресъздаваща пана от завесата за комични опери на Императорския и кралски дворцов театър, днешната Виенска държавна опера. Направен е по рисунка на изключително популярния през XIX век Фердинанд Лауфбергер (1829–1881), който изработва дизайна на завесата, като поставя акцент върху радостта от музиката.
През 1925 г. в Първа мъжка гимназия Никола Попов ръководи стажа за преподаване по рисуване на художника и бъдещ изкуствовед Асен Василиев. По-късно кандидат-учителят ще си спомня за този „твърде нисък на ръст човек“, който „поддържа винаги своя авторитет в часовете по рисуване“ и макар някога в своите младини да е имал „известни пориви“ като гравьор, „тези отколешни прояви“ са „заглъхнали в дългогодишното учителстване“.
Изложбата „Отпечатъци“ е важно събитие, което очаква своето логично и естествено продължение – издаване на монография, посветена на Никола Попов. Един от онези трудове, които запълват действителните бели петна в историята на българското изкуство.
Пламен В. ПЕТРОВ
