Павел Койчев, един от последните класици в българската скулптура, откри изложба в пловдивската галерия „2019“. 12 триметрови женски, мъжки и детски фигури от стиропор плюс една лодка посрещат ценителите в пространството, разположено на 625 кв. метра на две отворени нива с покрив оберлихт. През април експозицията, наречена „Общуване“, ще бъде показана и сред мраморните интериори в НДК. „Вече два пъти гостувах в „2019“. Но понеже съм много алчен, през 2024 година се обадих да си запазя следваща дата. А тъй като нямаше свободна за 2025, я планирах за 2026 г. След като сключих договора, си помислих: „Абе, какви сметки си правя аз, да не съм на 60“, самоиронизира се големият художник.
– Какво ни казвате със заглавието „Общуване“, господин Койчев?
– Човекът е обречен на общуване. Но е явно, че вече изпитва затруднения, тъй като технологиите го спъват. Има го общуването, но не е на живо, не е очи в очи, уста в ухо. То е онлайн, то е виртуално – тези гадни думи хич не ги любя, защото са временни. А хомо сапиенсът съществува доста преди тях. Лошото обаче е, че няма толкова общуване, колкото воюване. Но да не навлизам в литературност. Вълнувам се най-вече от формата, от скулптурата – тя е присъствие, обем, въздействие. Не може с нещица. Надявам се, че моите творби водят към позитивни емоции. Темата само ме организира да тръгна в определена посока.
– Общувате ли с хора от вашата гилдия?
– Не се срещам с много със себеподобни. Може би защото до 1989 година бяхме стадно затворени в Съюза на художниците, едва ли не по принуда. Затова имам рефлекс за дистанция, за оттласкване. Не ми е комфортно в общността. А и ние сме големи егоцентрици по природа заради това, с което се занимаваме. Не търся негативизъм – ако артистът не е егоцентричен, не може да влее енергиите си. Но нямам време за социални контакти, трябва да работя. Хубаво е да показваш каквото създаваш – стига да те искат, разбира се. А не централизирано, организирано, канализирано – както беше до 10 ноември.
– Много ли бяха фаворитите на властта във вашия жанр?
– Каквото и да се говори днес, на върха бяха най-можещите според тогавашните изисквания. Не бива всичко да се отрича. И Крумчо (Крум Дамянов), и Величко (Величко Минеков), и Даскала (Димитър Даскалов) бяха хора с качества и дарби. При нас основно бяха паметниците. Аз обаче не съм правил паметници. Нямам отношение към тях. Не съм се пробвал в конкурси. Не съм го искал. Не го казвам, защото гроздето е кисело. Някой може и да ми се разсърди, но за мен паметникът не е обект на изкуство. И не защото визирам някаква идеология, предишна или сегашна – идеологиите се сменят и превъртат. Паметникът е предмет на занаят. Изкуството има друга цел, друга причина – то търси да разбере промисъла. Разбира се, на човек не му е дадено да го постигне. Не е възможно, иначе би станал Господ. Но тъкмо вечният стремеж да разбереш защо сме тук и за какво е цялото това битие, е във фокуса на изкуството.
– И все пак вероятно сте открили свои истини.
– Луди хора правят изкуството. То е спасението от реалността, защото тегли към Божиите работи. Но колкото повече годините минават, толкова повече осъзнавам, че нито вярвам, нито не вярвам в правила, в послания. Няма категоричност, няма сигурност. Сега вече съм Павел Незнайков. Вероятно притежавам вътрешен компас, който ме направлява, но не мога да формулирам накъде сочат стрелките му. Нещо все пак ме води ден след ден. Човек старее и разбира, че нищо не знае. Ако не е хептен тъп, разбира се. Но ако се преродя, искам да съм крайно тъп – да ми е малко по-рахат.
– Съгласен ли сте, че преди 10 ноември артистите бяха по-свободните хора?
– Да, така е, живеехме малко по-разхлабено, пред нас се отваряха някои вратички. За общите изложби си позволявахме да рисуваме каквото искаме. След средата на 70-те се разкрепостихме, натюрморти и пейзажи имаше дори в експозициите, посветени, примерно, на Септемврийското въстание и МВР. Тогава държавата купуваше. Но днес все още няма обективен, безпристрастен и дистанциран поглед към онези години.
– Вие с какво ги помните?
– Влязох в Художествената гимназия в разгара на комунизма – през 1954. Излязоха глупави и ненужни времена, но се случих в тях. Свидетел съм на много събития, жива история съм. Затова ми е много смешно, когато слушам какви небивалици говорят някои хора. Няма нужда от лъжите. Абе, то вече от нищо няма нужда – всичко минава и заминава, работата е ясна. На мен не ми пука. Важно е за младите – да чуват и да виждат.
– Напира ли ви да изваете нов пастир като този в прочутата ви композиция „Водна паша“ в Южния парк, излъчваща библейски препратки?
– Упрекнаха ме, че по-скоро прилича на анти-Христос, а не на Христос. А всъщност е и автопортрет – дори физически напомня за мен, и портрет на всеки друг. Всички искат да са свободни, да няма препятствия пред тях, да им е леко, да ходят по вода или по въздух, да не им пука. Нищо политическо няма в пастира във „Водна паша“. А и не обичам да говоря за политика. Тя е дребна, не ме занимава. Но е казано: Тълпата има нужда от водач. Така му е дадено на човека – да чака Пастира и Учителя. Те винаги се явяват, но най-често са лъжепастири и лъжеучители. Колко пъти в човешката история е идвал истински Христос? Другото е шарлатания и дребна търговия. Да уточня: не съм религиозен, но съм богоязлив. Имам страх от Бога. Знам, че той винаги гледа и е добре да се съобразяваш с него. Все повече си мисля, че религиите помагат, независимо как се казва Господ в тях. Всевишният ги е спуснал като избавление – иначе човек ще остане сам и в ужас от действителността.
– Но българинът по принцип е безбожник.
– Не че имах големи очаквания и надежди, но донякъде предполагах, че ще въведат вероучение в училищата. Напразно. Въпреки че е много важно. Иначе съм наясно – българинът никога не е бил вярващ като сърбина и гърка. И това много ни вреди. След петте века няма как да минем метър, цяло чудо е, че въобще сме оцелели.
– Вашата сценография за „Великденско вино“ в Народния театър е изключителна, мислите ли за втори подобен проект?
– Не. Никога до спектакъла на Явор Гърдев не съм се занимавал със сценография, нито съм имал желание. Няма и да повторя. Или правиш само скулптура, или не – някои могат да се разхвърлят, аз не мога. Скулптурата е твърде трудоемка, времеемка и синтетична. Но няма да забравя генералната репетиция на „Великденско вино“. Тогава се запознах по-отблизо с Владо Пенев. Макар и болен, беше невероятен. Неговият поп Кръстю така оплака Левски от името на народа, че се просълзих. Не знам как го направи. Случи се дуендето и започнах да ръкопляскам.
– Отдавна ли се отказахте от живописта?
– Още в гимназията разбрах, че цветът не ми е силата – усетих го и слава богу. Не ми е писано. Господ дава различно. Е, разбира се, има гении като Леонардо. Живописта и графиката са двуизмерни, скулптурата е триизмерна. Нейната чувствителност е различна, за да я превърнеш в изкуство, се изисква друг тип напрежение. Говоря от собствената си камбанарийка.
– Вие сте пословичен работохолик, със същото темпо ли продължавате?
– На младини съвсем естествено се изкушавах и подавах на всекидневни радости. Сега по обективни, субективни и всякакви причини нито ми се пътува, нито ми се ходи на някакви събирания, нито ми се пазарува… Само ми се работи – по четири-пет часа на ден. Без илюзията, че съм хванал Господ за шлифера. Все пак съм на 86.
– Колко са вече вашите скулптури под открито небе в парка „Оригиналите“ между Осиковица и Джурово?
– Над 120. Най-ранната ми работа е от 1967 година. Някои са случайно запазени, други са реставрирани. Просто не е за вярване, че в България се намери меценат като Мирослав Михайлов, който предостави десетки декари от имота си за моите скулптури. Тази галерия на открито е цяло чудо за България, не защото е с мои произведения. Говорим за уникален интелектуален факт, изумителен като социология. Нашето общество няма навици да съхранява и да тачи. Липсват ни сетива. Много от къщите музеи на легендарни българи са занемарени. Тънат мъртви в дълбока безсмислица.
– Защо според вас съвременните ни художници все още не успяват да пробият в Европа?
– Не може на краставичар краставици да продаваш. Въпреки че видях изключителни неща на автори от Кения, където половината от населението все още живее в тенекиени бараки. При нас е трудна работа. Няма натрупвания. Аз съм от едва третото поколение скулптори. И пак за този нищожен период сме постигнали толкова много.
– Нима въпреки всичко сте позитивно настроен?
– Работещ песимист съм. За разлика от онези оптимисти, които нищо не вършат и само цъкат на телефоните. Не знам кой е по-добрият вариант. Но концептуалният ми отказ от технологиите не е резултат на полутъпота и мързел. Технологиите са опасни, защото човек ги е измислил. А когато човек измисля нещо, зад гърба му наднича Лукавия. Затова всичко, направено от човека, е уязвимо. Неслучайно сега той се изгуби в революцията на технологиите. Сякаш сме се устремили към заличаване на собствения си вид – бях нарекъл предишна изложба „Хомо сапиенс – възпоменание“. Защо искаме да отидем в Космоса? Не сме създадени за там. Това е бягство поради липса на други решения.
Четири месеца вае фигурата на Боян Радев
Беше добро и свястно момче, няма нито един грях към мен, казва виртуозът в пластиката
Павел Койчев разказа пред „Филтър“ интересна история за дългогодишното си общуване със славния шампион и колекционер Боян Радев, който си отиде неотдавна.
„Запозна ни големият художник Атанас Яранов. Боян още не беше започнал да купува картини. Тримата бяхме постоянно заедно до смъртта на Шаро (така приятелите наричат Яранов – б.а) през 1988. Преди две десетилетия Боян взе да ме кандърдисва: „Я ми направи фигура като борец, че ти платим“. Все го отклонявах, някак го отбутвах. Преди няколко години – вече беше много болен, ми стана жал и се съгласих. Но му казах, че за пари няма как да стане – нито ще му искам колкото струва, нито мога да изчисля времето, което ще ми глътне. Четири месеца се занимавах с фигурата на Боян – той беше висок 1,80. Много се колебаех в каква възраст да го направя – като едно време, когато беше шампион ли, като по-късно, когато вече беше по-възрастен ли… Исках да го героизирам, да създам образа на юнака. И се получи нещо смесено. Това разчекване във времето ограби дълбочината. Боян си хареса фигурата, отля си я, занесе си я в апартамента. Много повече харесвам главата на Боян, която му направих през 90-те години. Тогава ми позира за по час-два, получи се в египетски стил. Боян беше много добро, много свястно момче. Един грях няма към мен. Притежаваше необяснимо силен природен усет за изкуство, направо ме убиваше с точните си преценки.“
Павел Койчев с усмивка коментира и друг ценител на изкуството – съпругата си Калина. „Някои мои работи й харесват, други – не. Често се заблуждава, липсва й самочувствие на критик. Тя е филолог, беше шеф на секцията за съвременен български език в Академията на науките. Не бих казал, че ми е муза – нямам муза, идва ми отгоре. Но направих два-три семейни автопортрета. Единия дори го пробутах на изложба за 9 септември – ние с Калинка като септемврийци.“
Двамата стават гаджета благодарение на Пражката пролет. „През 1968 година се видяхме в Созопол – беше краят на август, танковете на Варшавския договор вече бяха влезли в Чехия. Тя тичешком дойде при мен, за да сподели новината. После се чудеше как си е позволила със сравнително непознат човек да бъде толкова искрена.“
Два месеца по-късно се женят. „Нямах време за отлагане и мотаене, бях минал 30-те. Ако не беше Калинка, щях да съм ерген и досега.“ Споделя, че жените „са друга работа“, че може би заради това подсъзнателно се стреми все към женски персонажи. По са му интересни, по-благодарни са за скулптуриране.
Маестрото споделя и още нещо – обожава музиката, но му е мъчно, че Господ не му е дал нито глас, нито таланта да свири. Слуша много предкласика и класика, но не смее да коментира, защото си знае, че е лаик.
Албена АТАНАСОВА