След като видяхме изопнатата и покрусена Тилда Суинтън в суперизтънчени тоалети в 30-минутния „Човешкият глас“ (2020) – първия англоезичен филм на най-обичания днес испанец в киното Педро Алмодовар по пиесата на Жан Кокто, сега тя е с Джулиан Мур в първия му англоезичен пълнометражен филм. След „Паралелни майки“ (2021) той отново вълнува с кипежни проблеми на съвремието ни. Видимо Педро Алмодовар променя стила си. Като че ли изповедалният „Болка и величие“ (2019) е последната му фантазна експанзия.
В „Съседната стая“ отсъстват покъртителната лекота и нежната ирония, с която испанският киноантрополог на женскостта представяше поредните си многострадалки. С безкрайните разговори в Манхатън между известната писателка Ингрид (Джулиан Мур) и болната от рак Марта, бивш военен кореспондент (Тилда Суонтън), и обилния флашбек филмът в началото обещава красива скука. Приятелки от едно време, те си спомнят и изричат сериозно или през смях разни епизоди от живота си – най-вече Марта, минала през страховити войни, през неразбирателство с дъщеря си Мишел (Тилда Суинтън) и сега принудена да лежи в болничната стая. Когато снегът пада, тя цитира финала на „Мъртвите“ на Джойс. Той се превръща в рефрен на филма.
Марта отказва да бъде безпомощна. Настоява да има право да напусне живота достойно. Намира си хапче за евтаназия. И предлага поотделно на приятелките си да спят в съседната стая, когато тя реши да извърши „престъплението“. Само Ингрид се съгласява. Марта наема неимоверно привлекателна къща сред природата на 200 километра от Ню Йорк. И така, те се местят, купуват книги, четат, гледат комедия с Бъстър Кийтън, забавляват се…
Междувременно Ингрид се среща с бившия любовник на Марта (Джон Туртуро) – запален природозащитник и враг на неолиберализма и крайните десни, който не си говори със сина си, защото жена му чакала трето дете. Точно той намира адвокатка, когато Марта вече си е отишла и Ингрид попада на разпит при фанатично религиозен полицай…
С разсъжденията за живота и смъртта в присъствието на тези изключителни актриси, разкошните интериори и въздействащата музика филмът постепенно засмуква вниманието. И както се занимава с проблематичната важност на евтаназията, така на финала, когато е пристигнала и Мишел, се издига до светъл химн на живота с всичките му грешки и пропуски.
Андрогинна на пръв поглед, Тилда Суинтън е способна да изиграе всичко – и ослепителница, и бабичка, и близначки, и противна социална служителка, и мъж… А тук феноменално се превъплъщава в майка и дъщеря. Незабравим е епизодът с мъртвата Марта на шезлонга, облечена в елегантен лимоновожълт костюм.
„Съседната стая“ е камерен и предимно интериорен филм, донякъде театрален. За привлекателността му има непренебрежима роля сценографът Инбал Уейнбърг, работила в знакови филми като „Три билборда извън града“ (2017) на Мартин Макдона, „Суспирия“ (2018) на Лука Гуаданино, „Непознатата дъщеря“ (2021) на Маги Джиленхол.
Сугестивен е „Съседната стая“, но все пак в заниманието с полемичната евтаназия по-силен от него си остава „Морето в мен“ (2004) на друг испанец – Алехандро Аменабар. Той разказва действителна история – на моряка поет Рамон Сампедро (умопомрачителен Хавиер Бардем), чието пътуване от живота към смъртта трае 28 години. Притежател на нечовешка енергия, в името на избавлението (собственото и на близките му), Рамон прилага всеки свой дъх и жест, за да се пребори с обществените, религиозни, емоционални съпротиви и да издейства с мачистки хъс правото сам да отговаря на Хамлетовия въпрос. Превръща се в национален герой.
В „Съседната стая“ за пореден път при Алмодовар житейското неслучване е приоритет на мъжете, а жените се оправят сами.
Геновева Димитрова
