Петко Петков стана на 76 на 16 ноември, но въобще не мисли за пенсиониране и слизане от сцената. Напротив! Само след броени дни му предстои концерт в Плевен, където ще е отново със своите колежки от „Трамвай №5“. Няма как да не е щастлив, тъй като групата през 2024 ще стане на 45 години и не спира да радва своите почитатели. Но Петко Петков има още един повод да гръмне шампанско, защото празнува и юбилей – 50 години семеен живот с любимата му Ани.
-Как е на 76 години, господин Петков?
-Трудно ми е да отговоря еднозначно. Някой път се чувствам на 30, а друг път – на доста повече, защото иска или не, човек губи част от енергията си. Но ако трябва да съм честен – годините не ме плашат. Плаши ме бъдещето на държавата. Ситуацията сега е такава, че не знам дали на някого това, което се случва, му харесва.
-Избягахте от София и живеете в къща извън столицата. Добре ли се чувствате далеч от големия град?
-Лично аз се чувствам добре. Не обичам шума, големите купони и обществени прояви. На мен това не ми доставя никакво удоволствие. А и нямам нужда от него. Живея доста по-спокойно извън столицата. Заедно сме със съпругата ми. Децата и внуците идват по-рядко. За мен в пълна степен важи максимата, че моят дом е моята крепост.
-Не се отказвате от сцената, продължавате да ходите на участия…
-Да, доста често имаме концерти. Дори за догодина сме планирали турне, но за него ще говоря, когато стане факт. Човек, който цял живот е вършил тази работа, се чувства най-добре на сцената.
-Група „Трамвай№5“ е една от най-дълголетните в родната поп музика и през 2024 ще стане на 45 години. Представяте ли си живота си без „Трамвай №5“?
-Като се обърна назад и виждам какво сме направили – не си го представям. Ако я нямаше група „Трамвай №5“ животът ми със сигурност щеше да протече по друг начин. Но няма как да не отбележа, че моят път като певец започна от формацията, създадена от Вили Казасян „Студио В“, където бях заедно с Асен Гаргов, Бог да го прости, Стефан Димитров и Ани Върбанова.
-Имаше период, в който момичетата от „Трамвай № 5“ доста често се сменяха. Защо напускаха?
-Не, те не напускаха. Някои се омъжиха, родиха деца, отдадоха се на майчинството и нямаше как да са част от „Трамвай №5“ в този период. Но сега групата отново е в началния си състав и много се радвам, че сме заедно толкова години и се разбираме. Да чукна на дърво, всичко е наред и работим с голямо удоволствие.
-„Усмивката“ е ваша емблематична песен. Ядосвате ли се, че българинът все по-рядко се усмихва?
-За жалост, това не е отсега. Българинът е намръщен, недоверчив. То си има и причини да бъде такъв. Много бих се радвал да виждам усмивки по лицата на хората. Но все по-рядко се случва. За щастие, на нашите участия публиката се радва, пее с нас, забавлява се, а и пеем „Усмивката“ по два-три пъти, просто защото хората я искат.
-Малко хора знаят, че сте имали турне в Украйна точно след аварията в „Чернобил“. Не се ли страхувахте тогава?
-Да, десет дни продължи турнето ни в Украйна. Точно се бяхме върнали от Норвегия, където пяхме по клубове и след това заминахме за бившия Съветски съюз. Още в Норвегия усетихме, че се случва нещо страшно, защото забраниха да внасят зеленчуци от почти цяла Европа. Когато отидохме в Киев, доста се притесних заради момичетата от групата, тъй като не бяха раждали още. Даже отидохме до консулството, за да питаме дали има някакъв проблем. Оттам ни увериха, че всичко е наред. Впоследствие обаче разбрахме, че в сградата на консулството са останали само консулът и възрастната му майка. Всички други бяха напуснали. Да чукна на дърво, не сме имали здравословни проблеми след турнето.
-Тогава вие сте направили дарение за пострадалите от Чернобил.
-Да, така беше. Тъй като в събота и неделя правихме по два концерта в огромна зала, предложих на организатора да дарим парите от единия за пострадалите от Чернобил. Даже като се върнахме, получихме грамота в рамка, с която руската страна ни благодари за дарението, което сме направили. И няма да забравя – след пристигането ни в България имаше голям концерт в Зала 1 на НДК с участието на много групи. За всеки трябваше да се каже нещо и предложих да съобщят за тази грамота. Даже им я дадох да я покажат. Но Хачо Бояджиев тогава ми заяви: „Дай да не разлайваме кучетата!“ и нито съобщиха, нито повече видях тази грамота. Не знам къде потъна. Не че ми трябва, но не беше етично.
-Пазите ли си наградите някъде?
-Не, нищо не пазя. Даже плочи нямам. Имам само един-два диска. Аз съм такъв човек, че като направя нещо, го оставям в миналото и за мен по-важно е това, което предстои да се прави.
-Няма как да не ви попитам – изпитвате ли болка сега от това, което се случва в Украйна?
-Войните са най-лошото нещо и най-голямата трагедия в историята на човечеството. Мъчно ми е не само за Украйна, а и за Израел. Тези, които управляват в света, така и не се научиха да намерят начин и да се избегнат тези конфликти, в които измират хиляди невинни хора.
-Вие някога изкушавали ли сте от политиката? Предлагали ли са ви да станете депутат?
Не, не са ми ми предлагали и не съм се изкушавал. Политиката е мръсно нещо. Стоя далеч от нея.
-Доста представители от културните среди станаха обаче депутати, общински съветници.
-Това са хора, които не са се реализирали в своите професии и явно са искали да намерят друг пристан. Сигурно са се изкушили и финансово.
-Доскоро бяхте най-известният Петко Петков, но вече имате сериозен конкурент в лицето на бащата на Кирил Петков, който е ваш съименник и стана известен като Татко Петко. Познавате ли го?
Не го познавам. Да е жив и здрав човекът. Само в медиите съм чел някои неща за него.
-Не се ли е случвало да звънят на вас и да търсят бащата на Кирил Петков?
-(Смее се.) Не, не са ми звънили.
-Да поговорим за емблематичния ви мустак. От колко време не сте го бръснали?
От 1971 година. Свикнал съм си с него. Не обичам драстични промени по принцип. Имам си изградени навици.
-Тази година имате сериозен повод за празнуване – 50 години брак с вашата съпруга Ани. Какво научихте в този половин век за семейния живот?
-Разбрах, че жена ми Ани е единственият човек, който би могъл да ме изтърпи.
-Защо, толкова ли е трудно да ви изтърпи някой?
И аз, и тя сме Скорпиони, родени сме в различни години, само с два дни разлика в датите, но сме много различни. Аз съм по-сприхав, мисля винаги две крачки напред. Докато тя е балансьорът в нашето семейство, приземява ме и ако я нямаше, не знам как щях да се оправям в този живот.
-Признавали сте, че бракът ви е оцелял, защото и двамата много сте пътували – тя като част от ансамбъла на строителни войски, а вие с група „Трамвай №5“
-Точно така е. И съветвам и другите да го правят. Когато хората се разделят, след това, като се видят, се обичат още повече и сякаш отново пламва всичко.
-Във вашите среди изкушенията са много големи. Ако някъде стъпите накриво има ли прошка след това?
Изкушения винаги има, но това си зависи от човека. При нас не се е случвало нито да стъпваме накриво, нито да си прощаваме след това.
-С Ани се запознавате на купон на ваши приятели. Когато я видяхте, веднага ли разбрахте, че това е жената на живота ви?
-Сигурно съм си го мислил, но ще ви кажа какви бяха думите на майка ми, когато заведох Ани за първи път при нея. След време тя ми призна, че още като я видяла на вратата, била наясно, че това ще е моята съпруга. А майка нито познаваше до този момент Ани, нито я беше виждала на снимка.
-Ако разчитаме знаците на съдбата, нищо не е подсказвало, че вашият семеен живот ще продължи толкова дълго. В деня на подписването ви е паднала мъгла, а когато сте правили още едно сватбено тържество във вашето родно село Дойренци, е завалял толкова сняг, че пътищата са били затворени…
-Толкова много сняг валя, че кумът ми Вили Казасян и композиторът Борис Карадимчев дори не успяха да пристигнат. Но независимо от това бракът ни е на 50 години и съм много щастлив.
-Защо всъщност сте правили три сватби?
-Първата ни беше след подписването. Поканихме на обяд нашите родители и кумовете ни в хотел „Рила“. Там бяхме до 15.30 часа, защото трябваше да тръгвам за концерт в Пазарджик. Бях казал, че за вечеря ще се върна, но падна мъгла и не успях да се прибера.
След това, в дома ни, където живеехме с Ани, три дни посрещахме и изпращахме приятели, за да ги почерпим. Стана малко циганска работа. А третата сватба беше в моето родно село Дойренци, за което вече ви казах, заради дядо ми и роднините.
-Кой е най-яркият ви спомен от тези три сватби?
-Най-яркият ми спомен е красотата на съпругата ми!
-Вие сте орисан и на сцената, и в живота да бъдете заобиколен от много жени. Със съпругата ви имате две дъщери, две внучки и само един внук. Лесно ли се живее с пет жени?
-(Смее се.) Ако се съобразяваш с тях е лесно, иначе се нажежава обстановката. Истината е, че не съм имал проблеми нито с дъщерите ми, нито с внуците. Ако е имало проблем, то обикновено е бил свързан с работата.
-Голямата ви дъщеря Грета се занимава с обзавеждане, а малката е известната примабалерина Марта Петкова. Доволен ли сте от това, което двете постигнаха?
-Не съм просто доволен, аз съм щастлив! Само се моля – дано по-дълго да им се радвам.
-Някое от внучетата ще пее ли?
Не, засега не искат. Вкъщи си пеят, но само за удоволствие.
-Наскоро видях във фейсбук профила на съпругата ви портрет, който ви е правен от вашия внук Матео. Той художник ли иска да става?
-Има талант и обича да рисува. Но дали ще стане художник, още е много рано да се каже.
-Като си правите равносметка, кой е най-трудният момент от живота ви?
-Човек се сблъсква с много трудности в своя живот. Но най-трудно за мен беше да създам група „Трамвай №5“ и да я утвърдя. Връщайки се назад, много добре помня колко сложно беше дори да влезеш на запис в радиото. Сега студиа има навсякъде и това не е никакъв проблем, но тогава не беше така. Онова време обаче имаше едно предимство – след като запишеш песента и тя мине през комисия, се завърташе по единствената радиостанция и се чуваше от милиони хора. Сега е по-сложно. Ако днес се създадат 100 песни, едва две или три виждат бял свят.
-Много ваши колеги се отказват да записват нови песни, просто защото няма къде да се въртят. Вие записвате ли, или разчитате на старите си хитове?
-Записахме няколко нови песни, които се завъртяха по „БГ Радио“, но хората си искат старите хитове.
-А в личен план кой е най-трудният ви момент? Знам, че много тежко сте преживели смъртта на родителите ви…
-За всеки човек загубата на родителите е много тежък момент. Баща ми почина в болница. Имаше проблем с бъбреците. Майка също много страда. Ходех да нося кръв с една хладилна чанта, обикалях да се моля на лекари… не го пожелавам на никого. Почти всеки ден си спомням по нещо от живота на моите родители. Това си го нося и то си е вътре в мен.
-Какво ви казаха, когато им съобщихте, че ще ставате певец?
-Завърших фагот в Консерваторията, но когато станах певец и ме видяха по телевизията, те се зарадваха. Не са били против. Съгласиха се с моето решение.
-А кои техни думи няма да забравите?
Мен са ме възпитавали да вярвам в доброто и да правя добро. Не знам дали съм го изпълнил съвсем, но и до днес това за мен е най-важното. Трябва да мислиш добро не само за приятелите, а и за неприятелите.
-Много ваши колеги пишат книги и разказват живота си. Вие мислите ли за автобиография?
Напоследък взех да се замислям, защото много интересни неща съм преживял. Не обещавам, че ще го направя, но ако се намери някой, на когото да разказвам, а той да записва, бих издал автобиография.
-Как бихте я озаглавили?
-Най-вероятно ще е „Живот на колела“.
-Може и да е „Живот на трамвай“. Между другото, возили ли сте се на трамвай №5? Мотрисите са много модерни…
-Не, не съм се возил. Въпреки че още като беше кмет на София, Стефан Софиянски ми даде доживотна карта за трамвай №5, но още не съм я използвал. Ще трябва да се повозя някой ден.
Интервю на Антон СТЕФАНОВ
