Здравка Евтимова беше удостоена с американската награда за фантастика „Доктор Т. О’Конър Слоун“. Призът се връчва от издателството Starship Sloane Publishing, което в началото на миналия декември издаде романа на Евтимова „Той носи моето мълчание“.
В сайта на издателството е отбелязано, че писателката е „един от най-изтъкнатите съвременни български автори, чието разпознаваемо творчество, удостоявано с международни награди, обогатява в дълбочина литературата в сферата на фантастиката и в по-широк план – литературата като цяло“.
– Госпожо Евтимова, как приехте наградата за фантастика на американското издателство Starship Sloane Publishing? Къде се намирахте, когато новината стигна до вас?
– Новината стигна до мен в Германия, където съм да помогна на моята снаха, която скоро роди третото си детенце. Много се зарадвах на наградата и я възприемам като доверие. Това означава, че следващите неща, които пиша, трябва най-малкото да бъдат на това ниво, а е желателно и на по-високо. Надявам се такава награда да отваря врати в издателския свят. Най-главното обаче е човек да продължава да работи, независимо от награди или от липсата им. Винаги давам за пример поетесата Емили Дикинсън. Тя е родена през 1830 година, написала е повече от 1800 стихотворения, от които приживе са публикуване само 10 и то в нелитературни списания. Емили е имала съвременници с много признания, но никой сега не знае имената и произведенията им, докато нейните стихотворения са обичани по цял свят.
– Какво ви вдъхновява да пишете научна фантастика? Това бягство от действителността ли е, или очаквана реалност?
– Винаги съм обичала фантастиката и съм я чело с огромно нетърпение. За мен фантастиката е другото лице на мечтата да преодолееш невъзможното. Там, където силите не достигат, там, където науката спира и е невъзможно да се проникне в непознатото, там идва фантастиката. Много често това, което авторите са писали във фантастичните си произведения, днес се сбъдва. А онова, което не се сбъдва, служи като предупреждение пред човечеството да не се допусне хората да се изправят на ръба на пропастта, отвъд която не съществува нищо. Така че научната фантастика е и сбъдната мечта на човечеството, но и голямо предупреждение.
– Кой носи мълчанието, ако така мога да перифразирам заглавието на наградения ви роман?
-Това е роман със силно научнофантастични елементи, в основата на който е идеята, че истината отваря вратите между световете. А какво е истината? Тя е не само онова, което науката е доказала, а онова, доказано от науката, което хората ползват ежедневно. И тук дилемата е как човек ползва истината – дали като скалпел, който изрязва гноясалата плът, раната зараства и човекът отново се изправя здрав силен, или ползва истината като меч, с който иска да нанесе смъртоносна рана на противника. За мен, а и в романа истината е онази, която помага дори и на скършения да се изправи. Тя е вратата между отделните светове.
– А бягат ли от истината хората днес?
– Залъгването, че нещо ще се оправи или сляпата надежда, че ще стане без действия, едва ли помага. По-добре горчивата и болезнена истина пред някакви залъгалки и обещания без стойност. Нищо не съкрушава така вярата в доброто и човека, както едно неспазено обещание.
– Оценява ли талантите българската публика, или талантливият творец не може да стане пророк в собствената си страна?
– Имам възможност да преподавам творческо писане в Софийския университет, където повечето от участниците са завършили някаква филология. Мога да кажа, че това са много талантливи хора. Някои от тях са толкова добри, че биха могли да бъдат чути и видени, където и да изпратят произведенията си.
А дали да бъдеш пророк в собствената си страна? Мисля, че точно от това има нужда младостта на България днес. Нужно е в по-малките, а и в големите градове писателите и поетите да посещават училищата. Да разказват на децата това, което са написали, да им разкриват историята на родното място. По този начин ще запалят любовта към думите. Думите не са нужни само да си поръчаш храна на сервитьора или да си купиш дреха от продавача. Те са магия, която помага на хората от различни народи да се разбират, да преодоляват омразата и да осъзнават, че са човешки същества, чийто общ знаменател е болката. Както боли при нараняване в България, така боли и в Малайзия, във Франция, във Виетнам, навсякъде. Чрез магията на думите ще разберем, че нашата сила е да намаляваме болката. Когато увеличаваме болката, слизаме на нивото на едноклетъчните организми, способни само да поглъщат и да оцеляват. Те не представляват общество.
– Свободният дух намира ли реализация в България, г-жо Евтимова?
– Човек, който желае да постигне реализация, би могъл да го направи навсякъде. А за свободния дух в писаното слово, отговорът ми е „да“ – в България всеки е свободен да пише. Зад всяка дума стои страдание, но и много щастие. Въпросът е дали ще можем по някакъв начин да преведем тези думи на по-големите езици, казвам го като брой говорещи на тези езици. За мен българският е вълшебен.
– Имало ли е трудности в живота ви, които сте преодолявали чрез писане?
– Повечето от нещата, които съм писала, са точно плод на преодоляване на такива събития. Аз не съм толкова физически силна, за да мога да се защитя. Понякога се чувствам слаба, понякога усещам, че се пречупвам и странно, когато напиша нещо, счупеното като че ли зараства. Може би е заблуда, но това е някакъв извор, идващ отвътре. Всеки човек има такъв извор, важното е да намери начин да го накара да бликне. Един прави фотографии, друг отглежда градина, някои създават ястия шедьоври или рисуват хубави картини. Моят начин е като съм съсипана, да седна да напиша нещо. Даже не знам какво. Не правя никакъв план. Просто сядам и пиша. Дори не го чета дълго време след това, защото не ми се искам да се връщам към това.
– Доколко кризите и политическата конюнктура влияят на творчеството ви?
– Със сигурност влияят. Ние имаме огромното предизвикателство да живеем във време, наситено с бездни и мрак. Има една римска поговорка „Най-мрачно е преди разсъмване“. Така че тези времеви мрак и пропасти, сред които живеем, може да бъдат и горивото за нашето писане. Ние сме родени да превърнем мрака и войните в път към добруване на хората.
– Достатъчно ли чете съвременното общество?
– Хората около мен четат много. Познавам и такива, които четат предимно от телефоните и таблетите си. Затова смятам, че пишещите хора, издателите и хората от индустрията на словото, сме изправени пред тежко предизвикателство. То е да направим така, че младите хора да имат достъп до литературните произведения, като използват технологиите. Тоест да четат книги на модерните устройства.
– Младите хора и сега могат да правят това. Как ще отговорите на твърденията, че расте неграмотно поколение?
-Зная тези много тъжни изводи, че повече от 50 процента са функционално неграмотни. Но искам да попитам каква е методологията за оценка, какви са критериите да попаднем в черния сектор на класацията.
Има състояние на неграмотност, но тази неграмотност е килията, в която човек сам себе си затваря. Неграмотният човек зачерква най-силното у себе си – своя талант. Даден човек може да има дарба за математика, дарба да ремонтира, дарба да пише, да рисува. Когато обаче е неграмотен, как ще може да достигне до своята дарба. Днес младостта, която обвиняваме в неграмотност, всъщност е много практична. Тя много добре осъзнава, че като нищо не разбира, не може и не знае, на нея й остава само агресията. Затова в обществото трябва да се обединим и да сторим така, че да попречим на агресията да изтласка съзнанието и таланта.
Явлението е много опасно, защото агресивността и наглостта стигат до един сантиметър над земята, а човекът иска да лети с космически кораби, да стигне до Марс, да изследва космоса. Наглостта не може да стигне доникъде. Тя ще седи и ще пълзи.
Затова си мисля, че хората, които имат по-голям опит, визирам далеч по-мъдрите от академичните среди, хората, които са на позиции да ръководят големи групи, трябва да приемат, че неграмотността е само едно много временно състояние, на което се намира определен човек. С нашия пример, изисквания и дисциплина трябва да докажем, че знаещият и можещият човек побеждава. В крайна сметка човекът трябва да оцелее
– Над какво работите сега и като писател, и като преводач?
– Почти съм готова с един разказ за циментови пътеки сред трева, в смисъл трева за пушене, в който пак има фантастични елементи. С огромно нетърпение чакам да седна и да го довърша. Също така превеждам на английски един роман, който се казва „Да изплетеш клетка на щурец“. Стигнала съм до половината.
Петя БАХАРОВА
