Владимир Зомбори е сред набиращите бърза популярност актьори в театъра и киното. Роден е в Пловдив и учи сценография в Професионалната гимназия за сценични и екранни изкуства в града под тепетата. В крайна сметка се насочва към НАТФИЗ, а след това попада в трупата на Малък градски театър „Зад канала“. Най-известните му роли са във филмите „В сърцето на машината“, „Игра на доверие“, „Дъвка за балончета“, „Пътят на честта“ и „С река на сърцето“.
От началото на януари по БНТ се завъртя вторият сезон на сериала „Вина“, където Зомбори играе главната роля. Излъчването на първия епизод регистрира рекорден рейтинг. На 6 и 7 февруари предстои премиерата на спектакъла „Заклеваш ли се в децата“, в който Зомбори си партнира със своята половинка Весела Бабинова.
– Владимир, на 7 януари стартира новият сезон на „Вина“ по БНТ, който отчете и рекордна гледаемост. Освен популярността, която телевизионните продукции носят, какво ви дава на вас този сериал?
– На първо място опит, защото снимането на телевизионни продукции е свързано до голяма степен с време. За кратък период трябва да бъде осъществен проект с не особено големи средства. Научих се да се концентрирам бързо в дадената задача, а това е безценен опит.
– Имате ли вече повече познания за виното?
– Да, вече имам базови познания за различните сортове, но на аматьорско ниво. Преди сериала знаех единствено, че има бяло, червено и розе. Докато снимахме, домакините ни от вила „Мелник“ се стараеха да имаме вино за пиене, само че много бързо разбрахме, че това не ни помага. Но след снимки вечерята винаги беше придружена от чаша вино.
– Харесахте ли бързо героя си Филип Янг?
– Единствената причина да го харесам от самото начало беше, че трябваше да бъда на негова страна, да оправдавам действията му, за да мога по-лесно да го разбирам. Едно от достойнствата на сериала е, че няма бяло и черно. Хората са в капана на обстоятелствата и реагират по най-различни начини. Добрият може да направи в даден момент нещо нередно, а лошият – нещо хубаво. Има повече сиво, отколкото само бяло и черно, както е и в живота. Героите са живи хора със своите тревоги и проблеми, положителни и отрицателни черти, пороци и грешки.
– В „Игра на доверие“ героят ви Камен Давидов пък е съвсем различен – преуспяващ предприемач, който обаче бие жена си. Лесно ли се влиза в образа на насилник?
– Той не е много готин пич (смее се). Тук за първи път трябваше да бъда антагонистът във филма и ми беше интересно как се подхожда към такъм герой. Опитвах се да следвам логиката на Камен, защото той се води от други принципи, може би трансформирани от някакви патриархални взаимоотношения. Едва ли съзнателно е лош, просто се опитва да подчини някого на своите правила, само че използвайки непочтени средства.
– На 6 и 7 февруари е премиерата на „Заклеваш ли се в децата“ в кино „Люмиер“, където играете с Весела Бабинова – вашата половинка и в живота. Има ли прилики помежду ви и персонажите ви?
– Мисля, че всички двойки имат много допирни точки помежду си. Проблемите между хората не са кой знае колко различни. От 2000 години мъжко-женските проблеми не са се променили, просто се повтарят. Човек не обича много да се учи от грешките си, когато се отнася до любовта, предпочита да си чупи главата. Именно така, през по-комична призма, върви и действието в пиесата. Така че – да, приличаме си и това е хубаво, защото много хора ще се припознаят в историите, които ще видят на сцената.
– По-лесно ли е да работиш с половинката си?
– Без съмнение е в помощ, защото с Весела се познаваме безкрайно добре. Разбираме се с половин дума, забавляваме се и според мен хората ще бъдат приятно изненади от химията между нас. Тя се пренася на сцената и все едно не гледаш театър, а през шпионката на дома на едно семейство. Има усещане за хиперреализъм.
– С времето и опита започнахте ли по-лесно да се учите от грешките?
– Би ми се искало, но тези неща човек ги проверява до края на дните си. За някои неща узрява, за други не му стига времето. Но се надявам да взимам по-добри решения от преди.
– А как решихте да кандидатствате в НАТФИЗ, след като първоначално сте искали да учите архитектура?
– В гимназията учехме актьорско майсторство като свободно избираем предмет и дълго време съучениците ми ме подтикваха да продължа по този път. Тогава обаче си мислех, че няма да е много готино, смятах, че ще се излагам. Така или иначе се правех на маймуна в междучасията, само че не исках да го призная. Тогава много ходех на театър, учех в Професионалната гимназия за сценични и екранни изкуства и гледахме много представления в Пловдив и в София. В крайна сметка цялата магия на театъра ме привлече. Три месеца преди изпитите си казах, че няма да кандидатствам архитектура, а актьорско майсторство и започнах да се подготвям.
– Родителите ви лесно ли приеха тази промяна?
– Да, защото се доверяваха на преценката ми. Виждали са вероятно потенциала в мен, имали са вяра, че посоката не е грешка. Сега, когато съм родител, бих казвал коя посока е грешна, а не коя вярна.
– Продължавате ли да рисувате?
– Много рядко, за съжаление. Имам толкова много неща за правене, че когато нямам какво да правя, просто лягам. Сега покрай детето рисувам някакви неща, за да я забавлявам. Много пъти ме описват като актьор, художник, певец – няма такова нещо. Аз съм актьор, толкова! Да бъдеш певец изисква кански усилия, да бъдеш художник – също. Това, че можеш да рисуваш и да пееш, не те прави певец и художник.
– Рисували ли сте портрет на дъщеря си или на жена си Весела?
– Не, тръгнах да правя на малката, но само го стартирах и това е.
– През 2011 г. участвате в „Х фактор“. С какво ви помогна предаването?
– Да усетя значението на актьорската работа и в частност на театъра. Тогава точно бях постъпил в Малък градски театър „Зад канала“. Трябваше да избирам за кое да отделям повече време – за „Х фактор“ или за репетициите в театъра. Дадох си сметка колко много държа на актьорската професия. Не залитнах към музиката, разбрах, че актьорството ми е по-важно, което беше добре, защото се случи точно в началото на актьорската ми кариера. За себе си установих, че когато се занимаваш с изкуство, освен ако не си някакъв модерен Наполеон, който може да жонглира с много неща, трябва да съсредоточиш енергията и вниманието си само в една посока. Мога да рисувам и да пея, но искам в актьорството да излея цялата си енергия, за да вървя напред максимално бързо и добре. И искам да благодаря на Малък градски театър „Зад канала“, защото оттам стартира всичко за мен. Там работят хората, които първи ми се довериха.
– Популярността носи голяма отговорност. Тежи ли ви?
– Това е най-голямата задача пред известния човек. Една от основните ми цели е да не загубя себе си в славата. Много е лесно човек да си повярва, да се поддаде на ласкателства и трябва да си отговорен да не се случи, защото, ако изгубиш себе си, започваш да говориш страшни глупости. А когато запазиш себе си, запазваш и моралния си компас.
– Случвало ли се е за момент да се загубите?
– Не, и може би трябва да съм благодарен, че постепенно ми се случиха нещата в кариерата, че нямах големи проекти в самото начало, с които да ме удари рано славата. При мен се получи бавно и постепенно, с работа и отдаденост. Това ми даде време да осъзная успехите, вниманието на хората. Наистина не е лесно. Всички боравим непрекъснато с егото си и когато хората те харесват, лесно можеш да се объркаш.
– Самокритичността помага ли?
– Много. За нито един проект не мога да дам 100-процентова оценка за труда ми. Винаги има какво още да се желае. Благодарен съм, че публиката реагира добре, но не се имам за голяма звезда. В края на деня всички се срещаме на касата в магазина.
– Имали ли сте разочарования в професията?
– Да, за съжаление. Разни мои авторитети от миналото рухват, но това е неизбежно, защото с времето вкусът на човек се променя. Освен това виждаш даденото нещо от различни гледни точки и представите се рушат. То е част от едно безкрайно личностно обучение и е свързано и с отпадане на приятели, поява на нови. Човек еволюира или деградира. Хората не сме затворена сфера, като водата сме – в непрекъснато движение. Сменяме агрегатните състояния, посоката на течение.
– Бързо ли сменяте агрегатните състояния, или не сте толкова импулсивен?
– Укротил съм се, преди бях по-темпераментен. Може би заради детето и семейството, заради новите отговорности, които ни правят възрастни. Ставаш наистина възрастен, когато се роди друг човек. Тогава осъзнаваш, че вече не си момче. Това безспорно е казармата на живота, защото носиш отговорност не само за себе си, но и за друго същество. За това в какво ще се превърне, какво ще говори, защото то е отражение на теб самия.
– Разказвали сте за трудните моменти между родителите ви, когато сте били дете. Те породиха ли у вас страх да създадете семейство?
– Не, тъкмо обратното. Просто знаех какво не трябва да правя и исках да създам свое семейство. Търсех правилния човек и когато го открих, нямах никакви притеснения. Нашето дете беше напълно желано. Семейството е това, което ме променя, дава ми сили и ми носи най-голяма радост и удовлетворение. Казвал съм и преди, че най-голямото щастие за мен е свързано със семейството ми, а не с работата. Успехите в професията ми помагат да живеят добре. Едното го правя, за да се развива другото по най-добрия начин.
– А бихте ли сменили професията, ако дойде момент, в който тази не ви позволява да живеете добре?
– Най-голямото качество на човека е да умее да се приспособява. Това ни е докарало до мястото, на което сме. А и актьорската професия освобождава съзнанието и помага по-лесно да разбираш хората. Актьорът е като психотерапевт. Да, не приемам пациенти, но до такава степен експериментирам със себе си и изучавам чуждите съзнания, че това ти дава по-широк поглед и си крачки напред пред другите, особено ако става дума за работа с хора.
– Случвало ли се е, експериментирайки със себе си, да се потопите прекалено дълбоко в дадена роля?
– Не, не изповядвам този начин на актьорска работа. Има западни колеги, които влизат в образ и един месец живеят изцяло като него. Аз съм от актьорите, които просто го изиграват, както Лорънс Оливие е казвал навремето. Не е нужно да карам три месеца такси, за да изиграя таксиметров шофьор.
– А какви компромиси не бихте направили?
– Те са свързани най-вече с моя вкус и зрителския ми опит. Ако нещо не кореспондира с това, което харесвам, не го приемам.
– Започнахме разговора със сериала „Вина“. Има ли нещо, за което изпитвате вина?
– В дълбоко личен план всеки човек има пропуски, има неща, за които съжалява. Вината е нещо, което ние сами си причиняваме, сами допускаме да ни обземе. Тя е свързана с нещо, което е вътре в теб, а не е отражение на нечие друго дело. Ако някой ме обвинява в нещо, но аз не смятам, че е прав, то тогава това няма никакво значение. Но ако аз съм съгласен с неговите думи, започва самонавиването. То е тясно свързано със съжалението.
– Лесно ли признавате грешките си, можете ли да се извинявате?
– Никога не съм имал проблем с това да се извинявам. То е въпрос на елементарно възпитание – да се извиниш, да благодариш, да простиш, да кажеш една добра дума. Ако това не умеем, накъде сме тръгнали!? Трябва да се върнем към по-простичките неща. Първо трябва да се научим да ходим, преди да започнем да тичаме. А днес всеки иска да тича и се опитва да спъва другия. И на мен ми се е случвало да се опитват ме спъват. Това е непрекъсната битка.
Ивет САВОВА
