Движения в подкрепа на Палестина и срещу атаките на Израел заляха световните музеи и галерии. Преди няколко дни близо 500 артисти и арт ценители насядаха по земята на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк (МоМА) с плакати, призоваващи за спиране на огъня в ивицата Газа и … за оставките на хората от борда на директорите. Оказа се, че именно някои от милионерите, които подкрепят съвременното изкуство в света, произвеждат и изпращат оръжието на Нетаняху.
Протестиращите в МоМА поискаха незабавно отстраняване на онези членове на Борда, които „имат директни връзки с геноцида, апартейда и новия колониализъм“. Една от тях е Паул Краун – нейното семейно богатство произхожда от оръжения бранд „Дженерал Дайнамикс“ – производители на бомбите МК-84, които Израел хвърли върху Газа. Почетният председател на борда Роналд Лоудър от своя страна оглавява Световния еврейски конгрес. Този конгрес отказа да приеме решението на Международния съд на ООН, че Израел вероятно извършва геноцид и така принуди американски служители да продължат подкрепата за атаките в Газа. Сега публика и артисти обвиняват МоМА в „изпиране на имидж“, а греховете на борда отиват отвъд войната между Израел и Палестина: Други членове бяха обвинени, че са сред най-големите замърсители на планетата, виновници за климатичните промени, въпреки че галерията се кичи със зелена политика. Сред хората в борда е Мари-Хосе Кравис, чийто съпруг Хенри Кравис е съсобственик на KKR – корпорация, инвестирала милиони в нефтени компании и горива. Самият Хенри Кравис притежава 11,5 млрд долара и според Форбс се нарежда на 165-о място сред най-богатите хора в света. На Свети Валентин музеят бе залят от активисти, които раздаваха брошури с репродукции на американския художник Рой Лихтенащайн. Те наподобяват уголемени изрезки от комикси – красиви плоски картинки, в които дамите пускат сълзи заради красив, млад и богат ухажор. Но сега вместо някое любовно клише, те казват: „Нашата планета се дави. Защо МоМА на разкара милиардерите – климатични престъпници“…
Тези протести се случват на фона на невиждана досега за западния свят цензура върху всички артисти, които посмеят да обелят дума в посока, различна от установената политика. През януари художничката Джоана Хофбек публикува писмо от германски музей, който маха от календара си нейната предстояща изложба, само защото авторката е сложила на профилната си снимка бадж в подкрепа на Палестина. От галерията обясняват, че музеят е „неполитическо място“ и на това основание отменят предстоящото шоу на артистката. През ноември миналата година Центърът за съвременно изкуство в Бристол Арнолфини отмени палестинско филмово събитие и публикува „дълбоко съжаление за това, че е възможно да са наскърбили тези, които смятат за свои съюзници“.
Под ударите на новата цензура попадна дори световноизвестният артист Ай Уей Уей: Неговата изложба в галерия Лисън в Лондон бе отложена за неопределено време, само защото написал тюит в подкрепа на Палестина. В интервю за „Арт Нюзпейпър“ художникът заяви, че западната цензура на моменти може да бъде по-зловеща дори от тази на диктатора Мао в Китай. Проблемът със западните забрани е там, че мерките са далеч по-прикрити и лицемерни, прокламиращи свобода на словото, но …политически коректна свобода.
От една страна политическата коректност ни възпитава да бъдем внимателни, за да не нараняваме цели групи хора. Така тя се справя донякъде с расизма и хомофобията. От друга страна обаче ние сме склонни да интернализираме тези правила дълбоко, да си налагаме автоцензура и да си затваряме очите за престъпления, извършени от отделни индивиди, произхождащи от различна раса или група хора…. За да не изглеждаме расисти или хомофоби… И точно в този процес на приемане на новите правила най-силна роля играят културните институции. Докато властовите организации работят с ясно установени закони, музеите и галериите ни възпитават с кадифени ръкавици и меко прокарват новите норми, преди те да се превърнат в официални стандарти. Тъкмо оттам идва и силният интерес към изкуството от страна на режимите, тайните служби, държавни агенции и отделни корпорации, трупащи състояния чрез производство на оръжие, замърсяване на планетата или друга дейност, която може да бъде заклеймена от съвременните общества. Изкуството не просто изпира имиджа, то може ловко да прикрие някоя дейност, да ни научи да не „виждаме“ нещо, което нарушава спокойствието на тъй наречения естаблишмънт, то може да ни „възпита“ да си мълчим в определени ситуации. Като противодействие на тези механизми, през 60-те години на ХХ век се появява и движението Институционална критика: това са артисти, които показват какво се крие зад изложбените стени, намекват за дейности които не виждаме или не искаме да видим. Така например през 1970 г. Ханс Хааке организира в МоМА гласуване за един от членовете на борда, губернаторът Рокфелер със сложно зададения въпрос: „Дали фактът, че губернаторът Рокфелер не е осъдил политиката на президента Никсън за Индокитай, ще бъде причина да не гласувате за него през ноември“. В крайна сметка гласовете против Рокфелер се оказват два пъти повече от тези, които биха го подкрепили… Често изложбите на Хааке или други представители на това движение биват затваряни, а кураторите – уволнявани.
Но днес и двете страни изглежда навлизат в нова фаза – музеите все по-хищно защитават печалбите на членовете на своите бордове, забранявайки на артистите дори изказвания в социалните мрежи. Но пък и художниците изглежда вече не са сами – голяма част от тяхната публика, както и различни социални движения превръщат галериите в бойно поле. По този повод арт критичката Натали Олах цитира инсталация на Фиона Банeр в Тейт Британ през 2010 г. Тогава художничката провесва от тавана на залата боен самолет, който сякаш се забива в земята, а друг такъв е паркиран на пода. И двата модела са току-що извадени от експлоатация.
Така Банeр трансформира галерията в хангар за излезли от употреба оръжия – метафора, която подчертава все по-беззъбата и ненужна функция на музеите във формирането на властовите механизми. Беззъба до степен, в която те се самообявяват за аполитично място и цензурират всеки артист, дръзнал да се направи публичен коментар извън нормите на властта.
Нада Нешева