Премиерен спектакъл, екстравагантен и различен от другите в афиша на Театър „Българска армия“, потвърждава очертаващата се тенденция в трупата да се прави театър с привкус на кино. Зафир Раджаб режисира пиесата на Нина Рейн „Племе“ в задъханото темпо на екранната динамика, търсейки и постигайки ефекта и чрез сценографията на Елис Вели. Зависимостта между драматургията и декорите тук е водеща – художничката разделя пространството на пет не-равни части, в които се случват събитията, наподобяващи кадри от филм.
Действието почти постоянно е по ръба на истерията. Сюжетът предполага подобна емоционална и битова психеделичност, защото сблъсква два свята – на чуващите и не-чуващите. Буферът между тях е Били – единственият глух в семейство, в което нищо не е това, което изглежда. Родителите му, които се изживяват като писатели, се правят, че момчето няма проблеми със слуха. Брат му и сестра му, Даниел и Рут, демонстрират освободеност, но най-неочаквано се прибират под покрива на фамилния дом, тъй като вън от него са несигурни и се провалят – той в докторантурата, тя – в опитите за певческа кариера. Те постоянно провокират конфликти – поколенченски и битови, всеки е срещу всеки, докато се стреми да нагази в личното му пространство.
Изведнъж се оказва, че Били има гадже – Силвия, която бавно губи слуха си и се терзае дали, оглушавайки, се превръща в различен човек. Момичето предлага да разговарят на жестомимичен език, който не само отвежда Били към друг тип общуване, но му разкрива и фалша, сред който от него се изисква да бъде „нормален“. Действителността е дефинирана – никой не слуша другите, след всяка фраза кънти въпросът „Какво?“. „Всички сме глухи“, справедливо коментира Били. Отговори няма, а битката да те приемат за адекватен, става жестока, защото да чуваш и да слушаш не е едно и също, особено когато се стига до най-съкровените желания. Племето е взривено, общите ценности, които го обединяват, се сриват главоломно. Били отваря очите си за завоалирани до този момент семейни истини, Даниел страда, че е зарязан от гаджето си: „Човек е толкова талантлив, толкова бърз, толкова умен, а после всичко това се променя. Любовта е нетрайна, не знаеш каква е“. Рут се мята между племенното си чувство за морал и недоволството от света: „Започвам да се замислям дали някои хора не се раждат по-добри“. Майка им Бет прагматично заключва: „Ако си роден с някакво предимство, получаваш повече“.
Образът на патриарха в малката семейна лудница сякаш е писан за Георги Кадурин – ироничен и хаплив до сарказъм и към жена си, и към трите си деца, и към чуждото момиче. Отличният актьор, чиито пиперлив език е пословичен, ловко слага юзди на драматизма, който заплашва да прелее извън точната мярка в представлението. Стефка Янорова като Бет също сполучливо се справя с овладяването на стихията от думи, язвителности, ругатни, метафори, с които е изпълнена постановката. Чрез играта си двамата дебатират смисъла на една от най-запомнящите се реплики: „Трябва да се подиграваме с всичко – дори с Господ“.
Четиримата млади актьори, които се стремят да се включат равностойно на майсторите Георги Кадурин и Стефка Янорова в развенчаването на вселената от емоционални крайности и всекидневна безцеремонност, са Ясен Атанасов, Ели Колева, Луизабел Николова и Симеон Дамянов. В някои моменти все още не им достига опит, за да интерпретират достатъчно убедително основната болезнена тема: „Кои сме ние, как да се впишем?“. Финалът не оставя съмнение – разпадът на семейните постулати е необратим, всички се превръщат в жертви на невниманието, което се мултиплицира в обществото на самотата и отчуждението.
„Племе“ е за любовта и нейното отсъствие, за инвалидността и нейните проявления, за горещото желание на човек да обича и да бъде обичан, за стремежа да разбира и да бъде разбран. История за вкоренената необходимост да принадлежим към определено място, общност или дом, за нуждата от създаване на смисъл за себе си и за близките“, коментира Зафир Раджаб. Той смело преплита жанровете, разнищвайки фундаментални проблеми. В повече обаче е сексуалният етюд към финала, подгрят със съответната доза голота.
Симеон Дамянов и Луизабел Николова няколко месеца изучават езика на жестовете, за да бъдат Били и Силвия – специфичната комбинация от мимики и движения на ръцете в постановката не просто ce пoдчинявa нa cвoите гpaмaтиĸa и пpaвилa, но и акцентира още повече върху значимостта на посланията.
Авторката е наследник на Борис Пастернак
Нина Рейн пише пиеси и прави представления за най-известните английски сцени
Нина Рейн, авторката на „Племе“, не е непознато име в българския афиш. Режисьорът Недялко Делчев постави в театър „София“ нейната пиеса „Съгласие“, която също засяга неволите на постмодернизма – отчуждението, дискриминацията, насилието над жени… Голямата тема на Нина Рейн е проблемът с истината, защото, според нея, повечето днешни млади хора остават неразбрани от семействата си.
Нина Рейн е сред най-интересните арт личности в Англия не само защото е наследник на прочутия руски писател и поет Борис Пастернак, разписал се в световната култура с романа „Доктор Живаго“. Драматургичните й творби са лишени от евтини литературни трикове, с тях тя разсмива, разплаква и разтърсва, стряска, завладява и пречиства. В тях играят звездни имена като Бен Чаплин и Саймън Ръсел Бийл, познат на широката публика от кино хитовете „Смъртта на Сталин“, „Моята седмица с Мерилин“, „007 координати: Скайфол“. Нина Рейн е и режисьор с проекти на най-големите британски сцени, работи в Австралия и САЩ.
