„Вик в тишината“ – заглавието на едно от най-известните стихотворения на Борис Христов, е избрал за заглавие и на новата си книга Едвин Сугарев. Изданието на „Рива“, е посветено на духовните върхове в творчеството на най-енигматичния жив творец в съвременната българска литература. „Писането от поет за поета е различно от критическите текстове“, казва Едвин Сугарев, уточнявайки, че Борис Христов е най-плътният образ в представите му за достойнство и мисия. Четящата публика надали очаква в премиерното томче да открие думи на самия Борис Христов или негови откровения.
От десетилетия се знае, че той е загърбил публичното пространство и обитава къщата си в родопското село Лещен, а неговият единствен и най-верен спътник е съпругата му, художничката Дари. Синът им Мартин, естествено, върви по своя път, а любимото им куче Димчо вече е в отвъдното. Отказът на Борис Христов да се показва и да говори логично генерира различни митове. Факт е обаче, че през последните десет години той изключително рядко напуска Лещен и отбива всякакво медийно любопитство. Обречените опити на репортери да се доберат до крепостта на отшелника стават все по-редки. Въпреки че след като завършва „Българска филология“ във Великотърновския университет, Борис Христов работи и като журналист, въобще не е склонен на компромиси с представители на гилдията. Неслучайно самият той казва за себе си, че е дете на ангели, откърмено от дявол. Всъщност Борис Христов реабилитира библейско-притчовите мотиви в националната ни поезия през втората половина на предишното столетие.
Но въпреки изцяло литературоведския характер на книгата си, Едвин Сугарев все пак разказва извън жанра интересни кратки епизоди. Той все още е прохождащ в бойното поле на словото, когато открадва от Софийската градска библиотека „Вечерен тромпет“ – първия поетичен сборник на Борис Христов, който излиза през 1977 година. Днес на Сугарев това похищение му се струва непростимо, но тогава с удоволствие плаща някогашната символична цена в петорен размер. Радой Ралин също е категоричен: „Непременно притежавайте тези стихове! Книжка, все едно, няма да си купите. От библиотеките трудно ще ви намерят – къде 5000 библиотеки са се вредили при 1000 тираж? Тогава си вземете тетрадка от 50 страници и преписвайте. Поетът просто те превзема. Откога ни се четеше такъв поет!“. Изданието е съвсем легално, но търсенето надминава многократно предлагането – печатат стиховете на машина под индиго и ги разпространяват из гимназиите, сякаш става дума за забранена поезия.
Вторият тираж се появява през 1979 година – 3200 бройки. Сугарев преписва буква по буква – от първата до последната, „Честен кръст“ – втората и последна стихосбирка на Борис Христов, която мълниеносно изчезва от книжарниците през 1982 година. „Тази поезия беше важна за мен – тя доказваше, че може да се пише, да се мисли и да се чувства много по-различно, отколкото това ставаше в литературната плява и партийната книжнина, представяна по това време като литература“, казва Едвин Сугарев във „Вик в тишината“. И отбелязва, че досието на Борис Христов е дебело почти колкото Светото писание и, логично, в живота му рядко нещо се случва безпроблемно.
Покъртителна е историята, към която Сугарев се връща, докато коментира финалните сцени в стихотворението „Смъртта на заека“, предизвикано от нея. Крапец – селото, в което Борис Христов е роден през 1945 година, трябва да се превърне в дъно на строящ се язовир. Хората са принудени да се изселят в Перник, принуждават ги и за още деяния, заради които кръв капе от сърцата им – да заведат кравите и овцете на заколение, да се простят с малката църква, в която са посрещали празниците и са се сбогували с мъртвите. Когато Борис Христов и майка му отиват на гробището, за да приберат мощите на мъртвия му баща, там вече рият огромни багери, а в разритото свлачище се виждат кости и черепи. След много години той ще каже – в повестта „Спомени за хора, камъни и риби“, че от вършилото на двора в Лещен го гледа камъкът, който някой ден ще бъде повишен в сан „Надгробен“.
Сред отказите на Борис Христов са два твърде емблематични за личността му. Желю Желев напразно го кани да стане негов вицепрезидент. През 2010 година Борис Христов изпраща писмо до Министерския съвет, в което обяснява, че не желае да получи присъдения му вече орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен, защото отдавна е решил да отхвърля държавни отличия, независимо коя политическа сила управлява страната. Затова пък приема Наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ от НБУ, предоставяйки паричното й изражение за стипендия на студент.
