„Оскар и Розовата дама“ – един от най-разтърсващите текстове на гениалния разказвач Ерик-Еманюел Шмит, преведен на 30 езика, включително и на суахили, е поредното премиерно заглавие в Театър 199. В тази приказка за рая и ада, в това пътешествие извън времето 10-годишният фатално болен от рак Оскар през своите последни 12 дни преминава през най-важните събития в живота преди смъртта. 12 изумително наситени и поетични дни, макар и в болницата – според легендата те са равни на 120 години в душата.
Негов водач, ментор, вдъхновител из светлината и тъмнината в необикновеното приключение, изследващо човешкия дух, е отдавна прехвърлилата средата на жизненото поприще маминка Роза. Доброволка медицинска сестра, която се грижи повече за сърцето, отколкото за тялото на пациента. Тя печели Оскар, помагайки му в откриването на първите любовни трепети. Малчуганът и старицата се превръщат в непоклатим тандем в лудориите, надеждата и отчаянието. Роза дава щури идеи на Оскар – да пише писма до Господ и да поиска ръката на петгодишната Пеги Блу от съседната стая, за да стане тя неговата единствена годеница. И Оскар – невръстен бунтар с чисти помисли, започва да задава въпросите си към Всевишния. Както хлапетата заливат Дядо Коледа с желанията си, така Оскар пише до неизвестния адрес в отвъдното. Някои от писмата – тези след щастливите минути с Пеги Блу, завършват с ведрото „Обичам те, Господи“, финалът на други – тези след мъчителните часове с обезумелите от мъка родители, е гневният въпрос: „Защо позволяваш да страдаме?“.
„Дядо Боже, опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото го надценяваме и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим“, реди Оскар. Просветлението и смирението идват едновременно – по Коледа, въпреки че според Оскар Господ е по-влиятелен от Дядо Коледа. „Дядо Боже, никога не съм се сещал, че всъщност на Коледа е твоят рожден ден“, признава Оскар. И се чуди в кой речник е обяснено значението на думите Господ, вяра, живот и смърт, но и без официалното им тълкуване осъзнава, че не бива да живеем така, като че ли сме безсмъртни. „Смисълът на битието е друг, когато помним, че сме смъртни – иначе цялото ни съществуване е абсурдно“, казва режисьорът Стефан Спасов.
Мария Стефанова като Роза е стихийна и завладяваща. В характерния си стил на максимална, но отлично дозирана оголена емоционалност, създава образа на някогашната шампионка в кеча, която не спира да се чуди какво ли се случва в отвъдното и всеки ден отправя горещи молитви към Господ да пощади Оскар. Споделените от неостаряващата биткаджийка мъдри прозрения звучат съвсем естествено, изречени от голямата актриса, която в момента е доайенът сред дамите в гилдията. Изпълнението й е спектакъл в спектакъла – ярко, магнетично, като по учебник за театър, сякаш тя е автор на сентенциите за вечните сблъсъци и рани на ринга и извън него. И Мария Стефанова като Роза вярва в чудесата – и няма причини да го крие, след като се завърна триумфално пред публиката след антракт от четвърт век.
Радина Боршош като Оскар дава всичко от себе си, за да се впише адекватно в дуета с Мария Стефанова. В някои моменти успява, в други й е по-трудно, но е много смела – не всеки на нейната възраст може да запази хладнокръвие в присъствието на Мария Стефанова. Между двете определено има химия – Мария Стефанова благородно и с видима нежност подкрепя Радина Боршош в сложните моменти, в които младата актриса може да се изгуби в тънкия психологизъм на пиесата. Сценографията е на Нина Пашова, музиката – на Милен Кукошаров, мултимедията е на Момчил Алексиев. Чудесният превод е на Снежина Русинова-Здравкова.
Мариус Донкин дава идеята за спектакъла
Бившият директор на Народния е близък приятел със световния драматург
След като Стефан Спасов режисира Мария Стефанова в „Три високи жени“ и „Облог“ в Народния театър, започва да търси следваща пиеса за легендарната актриса. Мариус Донкин, тогава директор на академичната трупа, му предлага „Оскар и Розовата дама“ – самият той е горещ почитател на Ерик-Еманюел Шмит и добър дългогодишен приятел с него. Френският драматург, който живее в Брюксел, не само беше специалният гост за 70-годишния юбилей на Донкин в Народния, но и му партнира на сцената в празничното издание на „Господин Ибрахим и цветята на Корана“. Както се знае, в пиесата на Шмит Мариус Донкин прави може би най-важния персонаж в кариерата си.
Мария Стефанова не се колебае и приема предложението на Стефан Спасов да бъде Розовата дама. Изборът за Оскар е Радина Боршош, която е до Мария Стефанова и в „Три високи жени“ – там двете играят заедно вече пет сезона. В началото притесненията в Театър 199 са огромни – Радина трябва да се превъплъти не само в дете, но и в момче. После връзката между режисьора и неговите актриси става все по-пълноценна. Докато репетират, Радина Боршош узрява още повече за стойността на вярата, която движи човека.
Предишната версия на „Оскар и Розовата дама“ беше в Малък градски театър „Зад канала“. Моноспектакълът на Илка Зафирова беше режисиран от Атанас Атанасов с музикалното участие на трима рападжии от Френската гимназия – представлението влизаше в програмата „Университет за зрители“. Илка Зафирова очаквано се оказа потресаваща и като Оскар, и като Розовата дама, и като всички останали герои, които преминават през пиесата на Шмит.
