През 2023 година на пазара излезе „Зъбчеви – колекцията“, първият том от поредицата на Университетското издателство „Свети Климент Охридски“, посветена на историята на най-мащабната частна сбирка на италианско изкуство извън пределите на Италия – тази на семейство Георги и Ваня Зъбчеви. На 13 октомври в Аулата на Алма матер ще бъде премиерата на втория том, който е за един от най-цялостно представените в колекцията художници, емблематична фигура в италианското изкуство след Втората световна война – Енио Калабрия. Ценителите могат да видят албумна част с 250 маслени платна, пастели, литографии, офорти, ситопечат, рисунки, плакати, собственост на семейство Зъбчеви. Въвеждащите текстове са на професор Аксиния Джурова и италианския ѝ колега Луиджи Мартини. Чрез творбите, включени в колекцията „Зъбчеви“ и богато илюстрирания том не само специалистите, но и широката публика ще може да се докосне до сложната личност на Енио Калабрия. Той е познат у нас още от 70-те години на миналия век – с изложбата на италианско изкуство през 1978-а. През 1980 година гостува с експозиция в Съюза на българските художници, през 2018-а – в галерия „Контраст“. Творбите му са сред акцентите в изложбите на италианското изкуство в Казанлък и в галерия „Българи“ в София през 2024-а.
– Кога и как започва кариерата на Енио Калабрия, професор Джурова?
– Той се появява запомнящо се в края на 50-те години на ХХ век. Тогава започва неговото шеметно присъствие на арт сцената в Италия. Популярността му се дължи освен на изкуството му, но и на личностният му принос в обществото, тъй като той е един от основните участници в голямата битка за съществуването на фигуративната живопис, обявена за остаряло изразно средство от привържениците на абстрактното изкуство. И ако проследим развитието му, ще видим, че живописта му онагледява силните импулси на „аз“-а.
– С какво е различна живописта му?
– Изпълнена е с дълбока тревожност, преодоляваща цензурата и премълчаването. Завладява със своя провиденциален потенциал, предлагайки нови хоризонти за реалистичната живопис, атакувана в края на 50-те години на ХХ век в Италия от нахлуващия северноамерикански попарт. Гражданската и артистична позиция на Калабрия обяснява ситуирането му и определянето му от критиката в широкия диапазон, започващ със „сензационен римски дебют“ и продължаващ с „един от най-значимите млади художници на шестото десетилетие на ХХ век“, вписал се в художествения живот на Рим като „нетипичен плод“ със своя произход от средната работническа класа. Наричат го „художник на тълпата“, „извън модата“, „бунтар“, но и „най-модерния сред модерните“, „изгнаник от големите музеи“. Известният италиански критик Дарио Микаки през 1987 г. казва за Калабрия: „Обичан и мразен, като политически ангажиран художник, той винаги е бил най-своеобразният сюрреалистичен и провиденциален сред реалистите“.
– Великият режисьор Федерико Фелини е във възторг от него.
– През 1970 г. Енио Калабрия илюстрира „Сатирикон“ на Петроний с въведение от Федерико Фелини. В него великият майстор на киното пише: „Бих си позволил да мисля, че дори когато общото доминиращо религиозно чувство привидно позволява на художниците да работят с най-голяма вяра и свобода върху темата за „Разпятието“, всъщност представят всяко ново „Разпятие“ не като консолидация на културата и обществото, а точно обратното: като неговото оспорване, неговото преодоляване, скок отвъд, който е единственото свидетелство за неговата валидност. Това е скок отвъд, много уверен и много отчаян, защото всъщност не знаем какво се крие там, но знам със сигурност, че няма друг начин освен този“.
– Има ли емблема новаторството на Калабрия?
– Енио Калабрия беше в истинския смисъл на думата новатор на фигуративната живопис с неговото „нажежено от патоса“ въображение, както го определяше Вирджилио Гуци. Това бе страстна живопис с афинитет към барока и неговата бравурност, с отгласи от реализма на Умберто Бочони и цветните експерименти на Оскар Кокошка, с деформацията на Френсис Бейкън и мащаба на Давид Сикейрос. Някои от картините му буквално напомняха спиритуалистични сеанси.
– Кои са легендарните фигури, които той увековечава в портрети?
– В историята на европейското изкуство Енио Калабрия ще остане и с уникалната по своя мащаб панорама на портрети на държавни глави, духовни водачи, интелигенти и спортисти. Така например в серията портрети на папа Йона ХХIII, папа Павел VI, папа Йоан Павел II, той пресъздава по неповторим начин драматичната самота на тези личности, породена от дихотомията между тежестта на властта и повелята на евангелския им дълг. В тях той търсеше и изчезващия в резултата от рухването на големите идеологии на ХХ век лик на бащата и ролята му в обществото. Всъщност доразвива това, което Федерико Фелини прозря още през 1970 г. в писмото-въведение към „Сатирикон“ на Петроний, а именно своеобразното стилизиране на техните образи, натоварвайки ги в иконографски план и предавайки им върховенство на това, което някога е било вложено в иконографията на Разпятието. В „Разкъсаното лице“ и „Чертите на болката“ (портрети на папа Йона Павел II), както и по-късно в неговата композиция „Човекът и кръстът“ (Разпятието), той намери пластичен еквивалент на страданието, съизмервайки го със свещеното. Неговите прозрения бяха и в областта на измененията в природата и в призива му за осъзнаване на тяхната опасност. На тази тема посвети серия картини. Особено въздействащи са свързаните с Венеция и Рим („Смърт от желязо“, 1972). Те бяха показани и на българската публика още през 1980 г. на изложбата в София. В тях той влагаше това, което често споделяше: „Обществото трябва да порасне, да изгради нова култура, в която е заложено уважението към живота и към самия човек и неговото запазване като най-висша цел“. С тези свои мисли той се доближи до емблематичната книга на президента на Римския клуб Аурелио Печеи „Качеството човек“, преведена и у нас през 1987 г.
– Какво е най-интересното за вас в личността на този забележителен артист?
– Ако трябва да обобщим какво е мястото на Енио Калабрия в европейското изкуство от втората половина на ХХ и началото на ХХI век и с какво се сдобиха любителите на изкуството у нас чрез колекцията „Зъбчеви“, ще цитирам казаното от Дарио Макаки по повод изложбата на художника в Съюза на българските художници през 1980 г. „Италианската живопис след края на Втората световна война прилича на невероятен врящ котел, в който Енио Калабрия винаги е търсел политическия, социалния, художествения компромис, но остана предимно един самотник. Той подложи живописта си на ужасни сътресения, но успя да я спаси с нейния познавателен и визионерски потенциал, в нейното качество на инструмент за измерване на дълбините, именно претендирайки, че въображаемото приключение в дълбочина е най-модерният начин да се конфронтираш с повърхностния поглед на голяма част на живописта и на електронните медии.“ А по повод кончината му през 2024 г. Габриеле Самоджини озаглави своя материал „Енио Калабрия: неговата витална живопис е разказ за историята на днешния ден.“
Албена Атанасова